Р Е Ш Е Н И Е № 279 София, 25 юни 2012 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети май две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Димитър Генчев изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 842/2011 година. Производството е образувано по касационна жалба от подсъдимия А. П. Н. срещу присъда № 15 от 29.03.2012 год. по внохд № 146/2012 год. на Русенския окръжен съд. В жалбата е изложено основанието за изменяване на обжалвания съдебен акт по чл. 346, ал. 1, т. 3 от НПК подкрепено с довода, че подсъдимият е направил самопризнание пред разследващите органи и е спомогнал за разкриване на обективната истина, което не е отчетено в достатъчна степен от съда и това е довело до налагането на явно несправедливо наказание. Прави се искане за изменяване на въззивната присъда и намаляване на наказанието чрез определянето му при условията на чл. 55 от НК. Пред ВКС жалбата се поддържа от защитника на подсъдимия по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП излага становище, че не са налице релевираните от подсъдимия основания за изменяване на присъдата, която като правилна и законосъобразна, следва да се остави в сила. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 14 от 25.01.2012 год. по нохд № 2890/2011 год. Русенският Районен съд е признал подсъдимия А. П. Н. за виновен в това, че през периода от 08.10.2011-10.10.2011 год. в [населено място], при условията на опасен рецидив и продължавано престъпление в съучастие като извършител с И. П. П. от [населено място], чрез разрушаване на прегради здраво направени за защита на имот и чрез използване на техническо средство отнел чужди движими вещи на обща стойност 1644.00 /хиляда шестстотин четиридесет и четири/лв. от владението на Е. Г. И.-Ц. и В. П. Г., без тяхно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр. 2, във вр. чл. 194, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 58а, ал. 1 от НК е осъден на шест години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален”Строг” режим в затворническо общежитие от „закрит” тип. С присъда № 15/29.03.2012 год. по внохд № 146/2012 год. на Русенския окръжен съд, първоинстанционната присъда е изменена. Прието е, че по независещи от волята на подсъдимия причини деянието е останало недовършено, поради което е преквалифицирано по чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр. 2, във вр. чл. 194, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2, във вр. чл. 18, ал. 2 от НК, като при условията на чл. 54 и след редукцията по чл. 58а от НК, във вр. чл. 373, ал. 2 от НК му е определено наказание от пет години лишаване от свобода, а по първоначалното обвинение по чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр. 2, във вр. чл. 194, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 НК, Н. е оправдан. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от НПК съдът се произнася с присъда, когато като първа и въззивна инстанция решава въпросите за виновността и отговорността на подсъдимия, а с решение, когато се произнася по основателността на жалба или протест срещу постановена първоинстанционна присъда. По внохд № 146/2012 год. Русенският окръжен съд неправилно се е произнесъл с присъда, вместо с решение. Частичното оправдаване на подсъдимия по първоначалното обвинение за довършеност на деянието и преквалифицирането му като приключило във фазата на опита-чл. 18, ал. 2 от НК, не предполага хипотезата на чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, а на тази по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК. Деянието е същото като, единствено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици, само поради независещи от него причини. Постановените от окръжния съд като въззивна инстанция решения не представляват предмет на касационно обжалване, тъй като са вън от обхвата на чл. 346 от НПК, но подлежат на проверка по реда на гл. ХХХІІІ НПК. Независимо от неправилната форма на постановения, в случая, въззивен акт, допуснатото нарушение не е съществено, тъй като по изключение и в интерес на жалбоподателя, наименованата от него „касационна жалба” може да бъде разгледана като искане за възобновяване на наказателното производство и по този начин ще бъде охранено неговото право да иска проверка по този способ. В този смисъл следва да се приеме, че искането е подадено в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК, с основание по чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, но по същество-за неоснователно. Невярно е твърдението на осъдения, че още във фазата на досъдебното производство, той е направил самопризнания, проявил е критичност към извършеното и е съдействал на разследващите органи за разкриване на престъплението, защото видно от материалите по делото, той се е възползвал от правото си по чл. 55 от НПК да откаже да дава обяснения по обвинението/л. 80, л. 96, л. 103 от досъдебното производство/. Пред първоинстанционния съд производството е преминало по реда на гл. ХХVІІ НПК, при условията на чл. 371, т. 2 НПК и след спазване на процесуалните изисквани за провеждането му, наказанието на осъдения е определено в съответствие с разпоредбата на чл. 373, ал. 2 НПК, във вр. чл. 54 НК и редукцията по чл. 58а, ал. 1 от НК. При същите условия е определено наказанието на осъдения и от въззивния съд при изменение на първоинстанционната инстанция с приложението на чл. 18, ал. 2 от НК като санкцията на Н. съответно е намалена като е определена при лек превес на смекчаващите отговорността обстоятелства в размер на седем години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирана по реда на чл. 58а от НК на пет години лишаване от свобода. За да стигне до тези изводи, въззивният съд е изложил убедителни съображения относно степента на обществена опасност на деянието и дееца, които се споделят изцяло от настоящия съдебен състав и не е необходимо да бъдат повтаряни. Освен от осъжданията му по влезлите в сила присъди по нохд 2724/2004 год. и нохд № 2813/2007 год. на Русенския районен съд, определящи квалификацията на деянието като извършено при условията на чл. 29, ал. 1, б.”а” и „б” от НК, Н. многократно /единадесет пъти/ е осъждан за престъпления от общ характер на лишаване от свобода /повечето за престъпления против собствеността/, което очертава високата му опасност като деец, спрямо когото оказаната до този момент наказателна репресия не е довела до възпирането и превъзпитанието му. Липсват каквито и да било многобройни или изключителни обстоятелства, които да е налагало индивидуализиране на наказанието на осъдения при условията на чл. 55 от НК. Ето защо, не е налице основанието за изменяване на атакувания съдебен акт по реда на възобновяването с намаляване определеното на Н. наказание, което по размер не е явно несправедливо, а отговаря на изискването за съответствие с престъплението по чл. 35, ал. 3 НПК, поради което искането следва да се остави без уважение. По изложените основания и по аргумент на обратното на чл. 426, във вр. чл. 422, ал. 1, във вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, ІІI-то наказателно отделение,. Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения А. П. Н. за възобновяване на внохд № 146/2012 год. на Русенския окръжен съд и изменяване на постановената по него присъда № 15/29.03.2012 год. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: