18 Р Е Ш Е Н И Е № 218 гр. София, 01 февруари 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Блага Иванова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Димитър Генчев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 751 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на частния обвинител и граждански ищец В. А. И., чрез повереника й адвокат П. П. от АК – [населено място] и на подсъдимия Е. Д. М., чрез защитника му адв. Д. А. от АК – [населено място], срещу решение № 87 от 18 април 2017 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 46 / 2017 година, с което е изменена в частта за първоначалния режим и типа заведение за изтърпяване на наложеното на подсъдимия М. наказание лишаване от свобода и е потвърдена в останалата й част присъда № 41 от 10 ноември 2016 година на Хасковския окръжен съд, постановена по нохд № 110 / 2016 година по описа на този съд. С касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец И. е атакувана изменителната част на решението на въззивния съд по отношение на подс. М., а също и потвърждаването на присъдата в частта й за размера на наложеното на този подсъдим наказание от седем години лишаване от свобода и в частта й относно оправдаването на подсъдимия К. И. К. по повдигнатото му обвинение по чл. 128, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК. Оспорено е и потвърждаването на присъдата в частта й за отхвърляне на гражданския иск, предявен от И. срещу подс. К. и за размера, в който е уважен гражданският иск срещу подс. М.. Твърди се, че в атакуваната част решението на въззивния съд е постановено при допуснати съществени нарушения на материалния и на процесуалния закони, а наложеното на подс. М. наказание е явно несправедливо, което ангажира всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Претендира се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед увеличаване размера на наложеното на подс. М. наказание лишаване от свобода и размера на присъденото обезщетение, както и постигане ангажиране на наказателната и гражданската отговорност на подс. К.. В представеното допълнение към касационната жалба, прието по реда на чл. 351, ал. 3 (сега ал. 4) от НПК, са изложени подробни доводи и съображения, които страната намира, че подкрепят релевираните в жалбата отменителни основания. Касационната жалба на подс. М. съдържа позоваване на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, наред със заявена необоснованост на атакувания съдебен акт, подкрепени с доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата, довели до неправилното приложение на материалния закон при ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия по повдигнатото му обвинение по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от НК. Твърди се, че извършването на задълбочена, съвкупна и обективна оценка на доказателствата би довела до различни изводи по фактите и съответни на тях изводи по правото за осъществяване на инкриминираното деяние от подс. М. в състояние на „афект”, предизвикан от пострадалия М., както и за умишлено причинена на последния лека телесна повреда по чл. 130, ал. 1 от НК, вследствие на която е причинена по непредпазливост смъртта на М.. Затова и правилната, според защитата на подс. М., правна квалификация на деянието е по чл. 124, ал. 2 от НК или по чл. 124, ал. 1 от НК, но във всички случаи във вр. чл. 130, ал. 1 от НК. Така допуснатите нарушения на процесуалния и на материалния закони предпоставят, според жалбоподателя, отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. Претендираната отмяна се основава и на твърдението за несъответствие на съдържанието на съдебния акт на изискванията на процесуалния закон поради липса на задълбочено и изчерпателно посочване на основанията, поради които не са приети доводите на защитата на подсъдимия, изложени във въззивната жалба и допълнението към нея. Заявена е и явна несправедливост на наложеното наказание поради игнориране от съдилищата на наличието на многобройни смекчаващи отговорността на подс. М. обстоятелства и отказ наказанието му да бъде определено при условията на чл. 55 от НК. С жалбата е оспорен и размерът на присъдените обезщетения за причинени от престъплението неимуществени вреди, който следва да бъде намален. Наред със заявената необходимост от отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, с жалбата е отправено искане за оправдаване на подс. М. по обвинението по чл. 124, ал. 1, пр. 1 от НК и признаването му за виновен по чл. 124, ал. 2 във вр. ал. 1, пр. 3 във вр. чл. 130, ал. 1 от НК, определяне на наказание лишаване от свобода при условията на чл. 55 от НК, намаляване на размера на присъдените обезщетения и съответно редуциране на разноските. Защитникът на подс. М. е подал и възражение срещу касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец И. (постъпило във ВКС на 18. 10. 2017 година, в 15.00 ч. и приложено по делото). Възражението съдържа подробни съображения за неоснователност на касационната жалба, поддържани и в пледоарията по съществото на делото пред ВКС. В съдебното заседание пред ВКС частният обвинител и граждански ищец В. А. И. участва лично и с поверениците си адвокати П. и П.. Същите поддържат касационната жалба на доверителката си и изразяват становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия М. и оставянето й без уважение. В рамките на упражненото право на лична защита И. заявява становището си за несправедливост на наложеното на подс. М. наказание и искането си за неговото увеличаване на доживотен затвор. В същото съдебно заседание жалбоподателят-подсъдим Е. Д. М. участва лично и със защитника си адвокат А., който поддържа касационната жалба при релевираните в нея отменителни основания и изложени доводи в тяхна подкрепа. Гражданският ищец Т. И. Г., като майка и законен представител на малолетната Г. Б. М., не участва лично в заседанието пред ВКС, редовно призована. Същата не е подала касационна жалба срещу решението на въззивния съд в гражданската му част. Представлява се от поверениците си – адвокати П. и П., които заявяват несправедлив размер на присъдените на Г. обезщетения за причинени от престъплението неимуществени вреди. Подсъдимият К. И. К., редовно призован, не участва лично в заседанието. Представлява се от адвокат В. Т. от САК, която изразява становище за неоснователност на жалбата на частния обвинител И. срещу оправдаването на подс. К. по обвинението за подбудителство към извършване на престъпление по чл. 128 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на двете касационни жалби и за оставяне в сила на атакувания съдебен акт, който не страда от заявените в жалбите пороци. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е постановил присъда, с която е признал подсъдимия Е. Д. М. за виновен в това, че на 12. 04. 2015 година, в [населено място], по непредпазливост е причинил смъртта на Б. В. М. от същия град, вследствие на умишлено причинена тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота – кръвоизлив под меката и под твърдата мозъчни обвивки, поради което и на основание чл. 124, ал. 1, пр. 1 във вр. чл. 128, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на седем години лишаване от свобода при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор. Оправдал го е по повдигнатото обвинение да е извършил престъплението в съучастие като извършител с подсъдимия К. И. К. - като подбудител и във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Приспаднал е времето, през което подсъдимият е задържан в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 14. 04. 2015 година. Признал е подсъдимия К. И. К. за невинен в това, на 12. 04. 2015 година, в [населено място], в съучастие като подбудител с подс. М. – като извършител, умишлено да е причинил тежка телесна повреда на Б. В. М., изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота и представляващо кръвоизлив под меката и твърдата мозъчни обвивки, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 128, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК. Осъдил е подс. М. да заплати на Т. Г., като майка и законен представител на малолетната Гала М., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане вследствие смъртта на нейния баща Б. М., в размер на 150 000 лева заедно със законните последици. Искът е отхвърлен до пълния му размер от 400 000 лева като неоснователен. Осъдил е подс. М. да заплати на гражданския ищец В. И. обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на нейния син Б. М. в размер на 50 000 лева, заедно със законните последици, като е отхвърлил иска до пълния му размер от 200 000 лева като неоснователен. Отхвърлил е изцяло гражданските искове на Т. Г. - като майка и законен представител на Г. М. и на В. И. срещу К. К. за причинени неимуществени вреди, като неоснователни. Съдът е присъдил направените по делото разноски в полза на гражданските ищци, на частния обвинител и на държавата, както и държавната такса върху уважения размер на исковете. Разпоредил се е надлежно с веществените доказателства по делото. В производство, инициирано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – [населено място] срещу оправдаването на подс. К. и с искане за неговото осъждане по повдигнатото му обвинение (неподдържан в съдебно заседание от прокурора при Апелативната прокуратура), както и по жалба на частния обвинител и граждански ищец В. И. и жалба на подсъдимия М., е извършена въззивната проверка по делото и е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е изменена само в частта й за първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от подс. М., като е определен „общ” режим и е отменено постановеното от първия съд изтърпяване на наказанието в „затвор”. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Касационните жалби на подсъдимия М. и на частния обвинител и граждански ищец В. И. са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК, от лица, които имат право на това по чл. 349, ал. 1 и ал. 3 от НПК и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол съгл. чл. 346, т. 1 от НПК. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец В. И.: Направените с жалбата възражения срещу решението на въззивния съд и изложените в допълнението доводи в тяхна подкрепа, могат да бъдат обобщени така: - на първо място, решението се атакува изцяло – в изменителната и потвърдителната части; - оспорено е потвърждаването на постановеното по отношение на подс. К. оправдаване по обвинението по чл. 128 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК и в тази връзка – отхвърлянето на предявения срещу него граждански иск; - наложеното на подс. М. наказание от седем години лишаване от свобода е оценено като явно несправедливо; - оспорена е промяната на първоначалния режим на изтърпяване на наказанието от „строг” в „общ” и отмяната на типа затворническо заведение за изтърпяването му; - размерът на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди е преценен като занижен и затова – несправедлив. 1. Жалбата съдържа формално позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Изложените в нея и в допълнението й доводи обаче сочат на ангажирано основание и по т. 2 на нормата, доколкото оспорват оценката и анализа на доказателствата и формираните в резултат изводи по фактите. Акцентът в жалбата и в допълнението към нея е поставен върху оспореното и пред въззивната инстанция оправдаване на подс. К. по повдигнатото му обвинение по чл. 128 във вр. чл. 20, ал. 3 от НК, обвързано с отправеното искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, с указания по приложението на закона и за осъждане на подс. К. по това обвинение. Внимателният прочит на изложените съображения позволява извода, че жалбоподателят принципно е съгласен с установените по делото факти и споделя становището за тяхната процесуална годност и доказателствена валидност. Смята обаче, че събраните доказателства, макар и косвени, позволяват осъждането на подс. К. по повдигнатото му обвинение за подбудителство към нанасяне на тежка телесна повреда на пострадалия М., но неправилното им интерпретиране от страна на съда е довело до различни изводи за тяхната съставомерност по нормата на закона и за доказаност на обвинението срещу подс. К.. В тази връзка, жалбоподателят се позовава на показанията на свидетелите П. (приятелка на подсъдимия), Д., К. и И. (от близкото обкръжение на подс. К.), А. (охранител в заведението), на данните от веществените доказателствени средства (ВДС), изготвени при използване на специални разузнавателни средства (СРС), надлежно приобщени по делото. Следва да се отбележи констатацията, че идентични възражения и доводи в тяхна подкрепа се съдържат и във въззивната жалба на частния обвинител и граждански ищец (с. 2 – 4 от същата) и те са били предмет на въззивната проверка, като са получили надлежен отговор в решението на въззивния съд (с. 9 – с. 11 от същото). Настоящият касационен състав намира, че изложените там съображения кореспондират с данните по делото, поради което няма причини да не бъдат споделени и не се налага да бъдат повтаряни. Би могло да се добави, че подбудителството се изразява в умишлено психическо въздействие от страна на дееца върху друго наказателноотговорно лице, в резултат на което то бива склонено да извърши определено умишлено престъпление, за което преди това не е имало решение. Въздействието е повече или по-малко продължително и е решаващ мотив за формиране у изпълнителя на решението за осъществяване на умишленото престъпление, към което е подбуждан. Подбудителството е умишлена дейност - подбудителят трябва да съзнава, че въздейства върху лице, което не е имало решение да извърши определено престъпление, при това по начин, че да го склони към това, като иска извършването на престъплението и настъпването на престъпните последици или съзнателно ги допуска (в този смисъл вж. И. Н., Наказателно право, с. 399). В случая, въззивният съд е приел, че обвинението срещу подс. К. за подбудителство инкриминира като съдържание на изпълнителното деяние „… и той казал на обвиняемия М. да го удари.”. Приел е също, че изричането на такава реплика от подс. К. не се установява от доказателствата по делото. Този доказателствен извод на съда следва да бъде споделен, защото никой от разпитаните по делото свидетели не само не съобщава за такава отправена реплика от подс. К. към подс. М., но не установява каквато и да било комуникация между двамата подсъдими в заведението и непосредствено преди нанасянето на удара от подс. М. на постр. М.. Напротив, посетителите и свидетели по делото Р., О., Н., П., барманът и сервитьорите Д., Т., В. и Ж., охранителите К., Г., А., близкото обкръжение на подс. К. – И., К. и пр., отричат такава комуникация, каквато, впрочем се отрича и от самия извършител – подс. М.. Отделен е въпросът дали и доколко така инкриминираното поведение поначало запълва съдържанието на подбудителството като форма на съучастие в извършване на престъплението, както то бе обсъдено по-горе, но при несъмнения доказателствен дефицит, този въпрос не стои на обсъждане. Няма спор, че за склоняването към извършване на определено престъпление могат да бъдат използвани различни средства извън словесното указване – напр. обещания, увещания, дар, подкуп, заплаха, тормоз, искания, злоупотреба с власт и т. н. Във всеки случай обаче задължително трябва да се установи с какво точно действие подбудителят е формирал решението на извършителя да осъществи престъплението, каквото решение преди това действие извършителят не е имал. В конкретния случай това действие не е установено, а и не е инкриминирано по делото. Несъмнено, инцидентът в заведението, довел до смъртта на пострадалия М., има своята предистория на конфликтни взаимоотношения между него и подсъдимия М.. Те са се развивали във времето с променлива интензивност и при различни поводи за противостоене. Налице са и връзките на всеки от тях двамата с подс. К., а финансовите взаимоотношения на последния с пострадалия М., дълговете от хазарт и връщането на част от тях на подс. К. при доста заплашителни за М. обстоятелства, е описано в обстоятелствената част на обвинителния акт и е било в предмета на доказване по делото. Всички тези действия на подс. К. обаче са били насочени срещу постр. М. и осъществени чрез свидетелите И. и К. от близкото обкръжение на подс. К.. Конкретният повод за тях е свързан с близкия на К. свидетел Д., а желанието за демонстрация на власт и надмощие от страна на К. е очевидно. В потвърждение на тези констатации е и съдържанието на ВДС, изготвени при използване на СРС по отношение на К. (наблюдение, подслушване и проследяване). Следва да се отбележи, че исканията за прилагането им и дадените разрешения за това касаят друга дейност и други лица, освен подс. К., но резултатите от тях могат да бъдат ползвани в настоящето производство в хипотезата на чл. 177, ал. 2 във вр. чл. 172, ал. 2 от НПК. От съдържанието им обаче не се установява каквато и да било пряка комуникация между двамата подсъдими, а от проведените преобладаващо разговори със свид. Д., не биха могли да се правят изводи за въздействие върху М., дори и косвено. А и това би било извън предмета на делото, очертан с внесения обвинителен акт. Същественото в случая е, че предприетите и разпоредени непосредствено преди инкриминирания инцидент действия на подс. К. имат за адресат постр. М. и осъществяването им е разпоредено на свидетелите И. и К., като в нито един момент не е търсен и споменаван подс. М., освен в два разговора между К. и Д., един от които след извършване на деянието от подс. М.. Така че, от събраните по делото доказателства не се установява по несъмнен и категоричен начин извършването на действия на психическо въздействие, чрез които подс. К. да е склонил подс. М. да причини на постр. М. тежка телесна повреда, каквото решение М. не е имал преди това въздействие. Затова подс. К. правилно е оправдан по повдигнатото му обвинение за съучастие като подбудител в престъпление по чл. 128 от НК. Последица от изхода на делото в наказателно-осъдителната му част е отхвърлянето на гражданския иск срещу подс. К. за причинени неимуществени вреди на гражданския ищец В. И.. 2. На следващо място, жалбата на частния обвинител и граждански ищец съдържа недоволството на страната от наложеното на подс. М. наказание, което тя намира за явно несправедливо и претендира увеличаване на размера му. ВКС не намира основания за намеса в тази насока. Наказанието на подс. М. е индивидуализирано в рамките на закона и при отчитане на всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Наказанието е определено в размер, незначително под средния на предвиденото в закона, а именно седем години лишаване от свобода. Съдът е отчел липсата на минали осъждания по отношение на подсъдимия, младата му възраст и добрите характеристични данни и в тази връзка - възможността да бъде въздействано положително за неговото поправяне и превъзпитаване за спазване на закона и добрите нрави. От друга страна е съобразена конкретната обществена опасност на деянието и на дееца в светлината на справедливостта, която е решаващ фактор при определяне на наказанието по нашето наказателно право, прогласен чрез разпоредбите на чл. 35, ал. 2 и ал. 3 от НК. Така че, претендираното от частното обвинение връщане на делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на наложеното наказание, не може да бъде удовлетворено, защото не намира опора в данните по делото и в закона. 3. Изменяването на присъдата с промяна на първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от „строг” в „общ”, подробно е обосновано в решението на въззивния съд с конкретните законови разпоредби, които императивно разрешават въпроса относно първоначалния режим на изтърпяване на наказанието (чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС). Решаваща в случая е липсата на минали осъждания по отношение на подсъдимия към момента на извършване на престъплението. Правилна е и преценката на съда за липсата в случая на предпоставките на чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС (с. 16 от решението). Отмяната на присъдата в частта относно определяне на типа на затворническо заведение за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е последица от законова промяна в нормата на чл. 301, ал. 1, т. 6 от НПК (ДВ, бр. 13 / 2017 година). Законът е приложен правилно и няма основание за намеса от касационната инстанция. 4. С жалбата се възразява и размерът на присъденото на гражданския ищец В. И. обезщетение за причинени неимуществени вреди от загубата на нейния син – пострадалия М.. Съдът е изложил подробни съображения за преценката си и потвърждаването на присъдата в тази й част на с. 15 от решението си. Отчел е всички установени по делото обстоятелства относно естеството на взаимоотношенията и силата на връзката между ищцата и пострадалия, относно начина, по който се е отразила загубата, относно доказания интензитет на претърпените болки и страдания и е определил справедливо обезщетение от 50000 лева, като е отхвърлил иска до пълния му размер от 200 000 лева. Обстоятелствата, очертаващи справедливостта на конкретно дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди са специфични и се основават на общочовешките ценности. Възмездяването на болките и страданията, понесени от пострадалия родител, се ръководи от юридическите принципи и критерии, вложени в нормите на чл. 52 и чл. 45 от ЗЗД, които предходните съдебни инстанции са съблюдавали при определяне на размера на обезщетението. То не може да бъде преценено като занижено, защото е съобразено с конкретните обстоятелства по делото, чрез които е конкретизиран общият принцип за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. По касационната жалба на подс. Е. М.: Касационната жалба съдържа позоваване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и изразява преди всички общото недоволство на подс. М. от ангажиране на наказателната му отговорност по повдигнатото обвинение, а също и от размера на присъдените обезщетения за причинени от престъплението неимуществени вреди. Идентични възражения и отправени искания се съдържат и във въззивната жалба на подсъдимия и допълнението към нея и те са били предмет на въззивната проверка. Възраженията срещу оценката и анализа на доказателствата и начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите, следва да бъдат обсъдени преди останалите, доколкото само констатацията за липсата на нарушения в тази дейност на съда прави възможна проверката по приложението на закона и справедливостта на наказанието. 1. Жалбата не съдържа посочване на конкретни доказателствени източници, чието съдържание да е обсъдено превратно или които да са игнорирани в рамките на извършения от съдилищата доказателствен анализ. Известно е, че въззивният съд не е длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на присъдата, ако те са аналитични и убедителни и позволяват на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда и ако въззивният съд не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. А настоящият случай е именно такъв. За да възприеме изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, въззивният съд е посочил доказателствените източници, на които се е позовал и които правилно е оценил като процесуално годни и доказателствено достоверни. Това са показанията на свидетелите О. и Н. (посетители в заведението), Д. и Ж. (бармани), П. (началник група в Криминална полиция – Х.), П. (приятелка на подс. М.), Е. Я. (посетител в заведението в групата около подс. К.), Г. Г. (полицейски служител, участвал в екипа), Н. Г. (лекар, оказал първа помощ на пострадалия), М. (посетител) и А. (охранител в заведението). Наличието на противоречия в показанията на свидетелите – вътрешни и помежду им, са отстранени чрез предвидените процесуални способи – прочитане и приобщаване по реда на чл. 281 от НПК или поставяне в очни ставки (напр. подсъдимия М. и свид. Г. относно наличието и съдържанието на проведена между тях беседа, свидетелите О. и Н. относно съобщено от нея за инцидента и пр.). В корелация с доказателствата, изведени от гласните доказателствени източници, са и експертните заключения на СМЕ за пострадалия – начална и допълнителна, както и за подсъдимия М. (д-р Еленски, л. 108, л. 111, л. 114, т. 2 от ДП), защитени пред съда и приети без възражения на страните. Механизмът на причиняване на увреждането на пострадалия М., неговите характеристики и причинната връзка с настъпилата смърт, са обект на изследване и подробно обсъждане от тройната СМЕ (експерти Е., Б. и К., на л. 3, т. 3 от ДП), също неоспорена и приета от съда. Така че, приетите за установени по делото факти имат надлежна доказателствена основа, тъй като се базират на събрани по предвидения в НПК ред доказателства и на извършен от инстанциите по фактите обективен и пълен доказателствен анализ, който не разкрива игнориране или превратност в дейността на съда. От съдържанието на решението като цяло е видно, че доказателствата, произтичащи от всички доказателствени източници, са проверени относно тяхната достоверност и относимост, взаимна връзка и противоречивост. 2. Не би могло да бъде споделено и твърдението в касационната жалба за пороци в съдържанието на въззивния съдебен акт, сочещи на практическа липса на мотиви, поради едностранно обсъждане само на част от доказателствата, предимно такива в подкрепа на обвинителната теза, както и пренебрегване на оплакванията във въззивната жалба на подс. М. и допълнението към нея. Това твърдение отново е напълно лишено от конкретика, както и предходно обсъденото относно доказателствената дейност на съда. По идентичен начин то не намира опора в данните по делото и в съдържанието на атакувания съдебен акт. Въззивният съд е изложил подробни и аналитични фактически и правни съображения относно правнорелевантните факти и приложимия към тях материален закон (с. 11 – с. 13 от решението). Те очевидно не се споделят от подсъдимия и това е повод той да упражни правото си на касационно обжалване, но не значи че такива липсват. Съдът подробно е обосновал изводите си относно механизма и силата на нанесения на пострадалия удар, както и неговите последици, обосновавайки правната си констатация за умишлено причинена тежка телесна повреда, а не лека такава по смисъла на чл. 130 от НК, както се поддържа и акцентира във въззивната жалба. Затова, твърдението за съществени недостатъци на решението на въззивния съд, които го лишават от съдържателност и го приравняват на постановено при практическа липса на мотиви, следва да бъде преценено като неоснователно. 3. Особено съществено място и в касационната жалба заема възражението за неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че съвкупната оценка на доказателствените източници – най-вече гласни, както и експертни становища, сочи на несъставомерност на деянието по нормата на закона, по която то е подведено, тъй като умишлено причинената телесна повреда е лека – по чл. 130, ал. 1 от НК, а правилната квалификация на деянието е по чл. 124, ал. 1 (или ал. 2, но това ще бъде обсъдено по-долу в решението), предл. 3 във вр. чл. 130, ал. 1 от НК. Настоящият касационен състав намира възражението за неоснователно. Известно е, че правната квалификация на деянието, с което е причинена смърт по непредпазливост вследствие на умишлено причинена телесна повреда, зависи от вида на телесната повреда, която деецът умишлено е причинил, като умисълът може да е и евентуален. В този смисъл от решаващо значение е да се определи какви са характерът и резултатът на външното въздействие на дееца върху пострадалото лице, от което въздействие е настъпила смъртта по непредпазливост (в този смисъл р. № 8 / 1990 година на ОСНК на ВС). В случая, несъмнено е установено, че подс. М. е нанесъл само един удар в лицето, в областта на устата, на пострадалия М.. Установено е също, че от удара пострадалият е паднал на земята, където е и останал до изнасянето му от заведението, бил е неадекватен и не е можел да се движи сам. По експертен път е установено, че в резултат на удара М. е получил тежка черепно-мозъчна травма, изразяваща се в кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка, кръвоизлив под меката мозъчна обвивка, прогресивен мозъчен оток, компресия и дислокация на мозъка, довели до състояние на мозъчна смърт и последвала смърт от сърдечна и дихателна недостатъчност (тройна СМЕ, посочена по-горе). Нанесеният удар е бил рязък, отсечен, с голяма скорост и висока кинетична енергия, причинил е рязка ротация на главата в посока, обратна на часовниковата стрелка и изместване (дислокация) на повърхността на мозъка спрямо черепната кутия и разкъсване на малки венозни съдове между мозъка и твърдата мозъчна обвивка, довели до образуване на субдурален хематом. Загубата на съзнание в момента на удара се дължи именно на претърпяното мозъчно сътресение от тази травма. Завъртането на главата вследствие удара е било също рязко, внезапно и неконтролируемо и е довело до тежко травмиране на мозъка. При тези данни, тезата за причинена умишлено лека телесна повреда, довела до настъпване на смърт по непредпазливост, е незащитима. Извод в тази посока не може да се формира само от обстоятелството, че е нанесен един удар в главата на пострадалия. Не е необходимо подсъдимият да е съзнавал точните медико-биологични последици от нанасяне на този удар. Същественото е, че ударът е бил неочакван, бърз, силен, нанесен в главата на пострадалия и е довел моментално до изпадането му в безсъзнание, от което не е излязъл до настъпване на смъртта. Доброто физическо състояние, подготовка и информираност на подсъдимия като бивш спортист, превъзхождащ във физическо отношение пострадалия, позволяват извода за съзнаване от негова страна на характера и силата на удара и неговите последици, които той е допускал и се е примирявал с настъпването им, т. е. наличието на умисъл за причиняване на тежката телесна повреда, от която по непредпазливост е настъпила смъртта. Като са приели правна квалификация на деянието за причинена смърт по непредпазливост вследствие умишлено причинена тежка телесна повреда, предходните съдебни инстанции са приложили закона, който трябва да бъде приложен, като са дали правилна правна оценка на надлежно установените по делото факти. 4. На следващо място, подсъдимият твърди осъществяване на деянието в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия М., който го „… напсувал, обидил и ритнал…”. Фактологията по делото е напълно лишена от каквито и да било данни като заявените от жалбоподателя. Никой от многобройните свидетели при неколкократните им разпити не е съобщавал за подобно поведение на пострадалия М.. Напротив, установено е от доказателствата и правилно е прието от инстанциите по фактите, че подс. М. е пресрещнал постр. М. непосредствено след влизането му в заведението и размяната на поздрав със свид. Р.. Пострадалият бил спокоен и отпуснат, не е очаквал и не е предизвиквал конфликт, поради което и нанесеният му от подсъдимия рязък и силен удар в главата за него е бил напълно неочакван и изненадващ, а това е рефлектирало и върху характера и тежестта на причинената мозъчна травма. При тези данни по делото, подробното обсъждане на медицинските и правните характеристики на състоянието на силно раздразнение, отнесено към конкретния случай, се явява безпредметно. Би могло да се коментира все пак, с оглед пълнотата на изложението, че законовата разпоредба и практиката по прилагането на института на „афекта” са недвусмислени и безпротиворечиви - правното понятие „силно раздразнение” е по-широко от това за физиологичния афект, а преценката за наличието му се извършва от съда съобразно конкретните факти по делото. В случая, установените факти не обосноват наличие у подсъдимия М. на силно раздразнение в наказателноправен смисъл по време на осъществяване на деянието – мигновенност на реакцията, стеснение на съзнанието и импулсивност на действията. Същественото е, че това състояние трябва да е предизвикано от пострадалия с поведението, очертано в нормата на чл. 124, ал. 2 от НК – насилие, тежка обида или клевета или друго противозаконно действие и от него да следват посочените в закона последици за дееца или негови ближни. Предизвиканото състояние на силно раздразнение трябва да е ограничено във времето, т. е. реакцията на поведението на пострадалия да е мигновена, изразяваща се във внезапно възникване на решението за умъртвяване и пристъпване към неговото изпълнение. Фактите по делото не установяват както поведение като описаното от страна на пострадалия М., така и реакция на подсъдимия М. като описаната. Насложените между тях конфликти и негативни настроения датират отпреди месеци, двамата не са контактували не само вечерта в заведението, но и изобщо през този и близките дни, а изразеното от пострадалия преди време пред трето лице (свид. П.) мнение за подсъдимия, наричайки го „клошар”, не носи характеристиките на тежка обида, клевета или друго противозаконно действие по смисъла на закона. 5. ВКС намира за неоснователно и оплакването за явна несправедливост на наложеното на подс. М. наказание. Както вече бе обсъдено, при индивидуализацията на наказанието са съобразени всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК, вкл. смекчаващите отговорността му, без обаче те да носят характеристиките на многобройност или изключителност по смисъла на чл. 55 от НК. Правилата на чл. 55 от НК се прилагат по изключение, тогава когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Процесният случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 от НК, които са съобразени и оценени обективно. Изложените от въззивния съд съображения (с. 14 от решението) държат сметка за степента на обществената опасност на деянието, наред с тази на дееца, ценени с оглед възможностите за неговото поправяне и превъзпитаване към спазване на закона и добрите нрави. Съобразено е не само обективното отрицателно въздействие на извършеното върху обекта на престъплението, върху обществените отношения въобще и съзнанието на гражданите, но също така и субективните му характеристики като подбуди за извършването, борба на мотиви, цели на дееца и пр. Тежкото посегателство срещу живота на млад човек, довело до летален изход, единствено като демонстрация на превъзходство и сила, сочи на необходимост от сериозно въздействие за поправяне и възпиране на подсъдимия в бъдещото му поведение. Затова наказанието, индивидуализирано при лек превес на смекчаващи отговорността обстоятелства, не може да бъде определено като явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. 6. Общо формулираното в касационната жалба възражение за уважаване на гражданските искове срещу подсъдимия М. в несъответни на претърпените неимуществени вреди размери, не е подкрепено с конкретни доводи и съображения. ВКС намира, че присъдените обезщетения са съответни на обема и тежестта на причинените болки и страдания от всеки от гражданските ищци. Относно размера на обезщетението, присъдено на майката на пострадалия М. – В. И., вече бяха изложени съображения по-горе в решението. Общо формулираната претенция за намаляване на неговия размер няма основание да бъде уважена. Макар да са живеели в различни домакинства и по-скоро пострадалият да е разчитал на финансовата и моралната подкрепа на майка си, внезапната и нелепа загуба на син, в младата му възраст, е лишила майката от опора в бъдеще от най-близкия й човек. Присъденото за малолетната му дъщеря Г. обезщетение в размер на 150000 лева напълно съответства на критериите за справедливост по чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД и на данните по делото за изградената силна връзка между дете и родител и за тежко преживяната загуба. Така че, при изложените съображения, ВКС не констатира да са налице заявените в касационната жалба на подс. М. нарушения на процесуалния и материалния закони, както и да е наложено явно несправедливо наказание. Атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила като правилен и законосъобразен. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 87 от 18 април 2017 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 46 / 2017 година, с което е частично изменена присъда № 41 от 10 ноември 2016 година на Хасковския окръжен съд, постановена по нохд № 110 / 2016 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.