Ключови фрази
Иск за признаване уволнението за незаконно * обезщетение при командировка


2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 798

гр. София, 12.01.2011 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети декември, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА

при секретаря Райна Стоименова, като изслуша докладваното от съдия Д. гр.д. № 1807 по описа на Трето гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. И. К. със съдебен адрес в[населено място] – адв. Ваня Д. от АК-София, чрез процесуалния му представител адв. Ваня Д., против въззивното решение от 19.06.2009 г., постановено по гр.д. № 1998 по описа на С. градски съд за 2006 г., с което е отменено решение № 24 от 06.02.2006 г., постановено по гр.д. № 7735/2005 г. по описа на С. районен съд, 55 състав, и е отхвърлен предявеният иск от Л. И. К. срещу [фирма], с правно основание чл. 215 КТ за сумата 3 319,61 щ.д.
Касационният контрол е допуснат с определение № 789 от 22.07.2010 г. по делото, поради наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материалноправния въпрос за правната природа и приложение на нормите на НСКСЧ и по-специално на чл. 17, ал. 1 от наредбата във връзка с чл. 215 КТ.
По поставения въпрос касаторът сочи, че правилата на чл. 17, ал. 1 , на чл. 20, ал. 1 и на чл. 22 НСКСЧ не са императивни, като само за работодателя има финансови последици по смисъла на чл. 23, ал. 2, т. 1 от Закона за корпоративното подоходно облагане
Ответникът [фирма], със съдебен адрес в[населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. К., в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК изтъква, че не е налице непълнота в закона относно размера на обезщетенията по чл. 215 КТ и няма неяснота в разпоредбите на НСКСЧ, налагащи тълкуването им, както и че ограничителните правни норми са императивни, поради което касационната жалба е неоснователна.
Ответникът “К. Г. ООД – клон”, със съдебен адрес в[населено място], чрез процесуалния си представител адв. К. М. АК-София, в отговор по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна.
С решението си по поставения въпрос въззивният съд приел, че разпоредбата на чл. 17 от НСКСЧ е императивна, като при определен размер над установения с наредбата за дневни пари, не възниква субективно право за претендирането им.
След постановяване на определението за допускане на касационния контрол, съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена с постановяването на решение по реда на чл. 290 ГПК – в решение № 421 по гр.д. № 969 за 2009 г. на Трето гражданско отделение на ВКС е прието, че определянето на максимални размери на квартирните пари с нормата на чл. 17, ал. 1 НСКСЧ е в противоречие с нормативен акт от по-висок ранг – чл. 228, ал. 2 КТ, съгласно който размерите на обезщетението при командировка по НСКСЧ, във връзка с чл. 215 КТ, се прилагат доколкото в КТД или в трудовия договор не са предвидени по-големи размери. Не може да се определят максимално допустими размери на квартирните пари в нарушение на нормата на чл. 228, ал. 2 КТ, уреждаща възможността да се договарят по-големи размери на обезщетението. Поради това при спор за размера на обезщетението следва да се приложи разпоредбата на чл. 228, ал. 2 КТ при договорени по-високи размери на обезщетението от определените с НСКСЧ. При това положение даденото от въззивния съд тълкуване е неправилно.
По касационните оплаквания:
Съдът е сезиран с иск по реда на чл. 215 КТ от касатора за сумата от 5570 щатски долара пътни и дневни за времето от 23.03. 2005 г. до 02.06.2005 г., когато ищецът се завърнал в България. Не е спорно, че между страните по спора е било налице трудово правоотношение от 23.03.2005 г. във връзка с работа, възложена по договор за изработка между работодателя и чуждестранни компании, до нейното завършване, въз основа на която работодателят командировал касатора в Република Судан на обект на една от чуждестранните компании с право на пътни и дневни пари, възлизащи общо на сумата от 2500 щатски долара на месец, за времето от 23.03.2005 г. до 29.09.2005 г. На 12 май 2005 г. касаторът, заедно с други работници, напуснал обекта. Трудовото правоотношение между страните е прекратено на 6.06.2005 г.
В касационната жалба се сочат доводи за нарушение на материалния закон от страна на въззивния съд - дневните пари при командировка се отчитат съобразно фактическия престой извън страната, което значи, че периодът не е до 12.05.2005 г., а до 2.06.2005 г.; предоставеният аванс е имал характер на служебен аванс, поради което моли, въззивното решение като неправилно да бъде отменено и предявеният иск по чл. 215 КТ уважен изцяло със законните последици.
С атакуваното решение въззивният съд приел, че транспортът от България до Судан и обратно е извършен със заплатен от работодателя самолетен билет; не са установени разходи за осигуряване на квартира; при съобразяване на разпоредбата на чл. 20 и чл. 22 от НСКСЧ, общият размер на дължимите дневни пари е 823,50 щатски долара, но ищецът е получил аванс от 1000 евро, поради което предявената претенция е неоснователна като погасена чрез плащане.
Въззивното решение е правилно като краен резултат.
Не е спорно, че касаторът получил 1000 евро аванс, както и че двупосочният самолетен билет по маршрута София – Кайро – Хартум е заплатен от работодателя, т.е. последният не дължи обезщетение за пътни разходи. Не е спорно също така, че приемащата страна е осигурила подслон и изхранване на командированите лица, включително и на касатора.
Неправилно въззивният съд е приел, че е налице императивно ограничение на работодателя да определи размер на полагащите се командировъчни пари над двойния им размер, съобразно правилата на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. В случая с връчването на командировъчната заповед и с приемането й, страните са постигнали съгласие за по-голям размер на дневните пари за командировката. Поради това в разглеждания случай на командирования се полагат дневни пари съобразно с уговорения размер. Съображенията, изложени по отношение на разпоредбата на чл. 17, ал. 1 НСКСЧ, важат и относно приложението на разпоредбата на чл. 22 НСКСЧ, предвиждаща, че пълният размер на дневните пари при командировки се изплаща до 30 последователни календарни дни, а за дните над тях дневните се намаляват с 25% от размерите, определени в приложение № 2.
Правилно е прието от въззивния съд, че на командирования се дължат 30% от полагащите се дневни пари, както разпорежда чл. 20, ал. 1 НСКСЧ. Според събраните доказателства по делото за времето на престоя на работника е осигурен пълен пансион от приемащата страна. Не се установяват извършени разходи от страна на работника за настаняване и изхранване, поради което правилно е прието, че претенцията за пълния размер на дневните пари за командировката е неоснователна. От значение за приложението на посочената разпоредба е дали командированият е извършил разходи за ползвания пълен пансион, осигурен от приемащата страна, каквито разходи ищецът не е установил да е извършил.
По делото е прието за установено, че работникът не е извършил пътни разходи, а двупосочният самолетен билет за пътуването е осигурен от работодателя, като видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото работодателят е заплатил за него равностойността на 1264,43 щатски долара. Договореният размер на командировъчните пари е сумата 2500 щатски долара месечно, с право на пътни и квартирни пари. Основателно въззивният съд е приел, че периодът на командировката е 23.03.2005 г. – 12.05.2005 г., когато касаторът е напуснал определеното му място на работа, или общо 51 календарни дни. За целия период на командировката уговореният размер командировъчни пари възлиза на 4250 щатски долара и предвид заплатения транспорт, по отношение на останалата сума за квартирни пари намира приложение разпоредбата на чл. 20, ал. 1 НСКСЧ и от нея се дължат 30 % (854,57 щатски долара), или дължимата сума е погасена с изплатените авансово за командировката на работника 1000 евро, равняващи се на 1305 щатски долара, видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза. С оглед на изложеното е правилен крайният извод на въззивния съд, че с платените 1000 евро служебен аванс за тази командировка и с равностойността им в щатски долари са изпълнени задълженията на работодателя към касатора по тази командировка.
Ответниците претендират присъждане на разноски за касационното производство по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК, но доказателства за сторени такива не са представени, поради което съдът не присъжда разноски.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд,
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение от 19.06.2009 г., постановено по гр.д. № 1998/2006 г. по описа на С. градски съд, Въззивно отделение, ІІ-Д състав.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: