Р Е Ш Е Н И Е № 50004 гр. София, 27.04.2023 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА ИВО ДИМИТРОВ при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1879 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 247 от 11.05.2021 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 988 от 05.05.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2160/2019 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 7826 от 12.12.2018 г. по гр. д. № 29/2016 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на Д. С. М. и на С. Й. М. обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 12.05.2015 г. смърт на сина им Д. С. Й. в размер на по 10 000 лв. (разлика над сумите 50 000 лв. до сумите 60 000 лв.), ведно със законната лихва от 12.05.2016 г. до окончателното плащане и разноски. В частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени исковете по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликите над сумите 60 000 лв. до сумите 100 000 лв., въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила съгласно чл.296, т.3 ГПК. Решенията са постановени при участие на „Дженерали Застраховане“ АД и Национално бюро на българските автомобилни застрахователи в качеството на подпомагащи страни на ответника по исковете „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД. В касационната жалба на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД със седалище в [населено място], представлявано от адв. М. Д. от САК, се поддържа оплакване, че при постановяване на обжалваното решение е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.269 ГПК, като въпреки отсъствието на подадена от ищците въззивна жалба срещу частта от първоинстанционното решение, с която исковите претенции са отхвърлени за разликите над присъдените обезщетения от 100 000 лв. до претендираните с исковата молба размери от по 200 000 лв., въззивният съд е определил справедлив размер на обезщетенията от 120 000 лв. и спрямо този размер е приложил разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Касаторът - ответник излага доводи, че след като не е бил сезиран от ищците с въззивна жалба, съдържаща оплаквания за неправилно занижаване на размера на дължимите обезщетения и искания за присъждане на обезщетения в по-висок размер, въззивният съд не е разполагал с правомощия да ревизира първоинстанционното решение и да се произнася, че справедливият размер на обезщетенията надвишава определения от първата инстанция. Според касатора, като е определил по-висок размер на обезщетенията, без надлежно въведени от ищците оплаквания срещу приетия от първоинстанционния съд размер, въззивният съд е влошил положението му на жалбоподател в нарушение на забраната на чл.271, ал.1, изр.2 ГПК. Ответниците по касация Д. С. М. и С. Й. М. - двамата чрез адв. Н. К. от АК Стара З., оспорват касационната жалба като неоснователна по съображения в отговор по чл.287 ГПК и изразяват становище за оставяне на въззивното решение в сила в обжалваната част. В хода на производството пред ВКС (на 12.04.2022 г.) е починал касаторът С. М., поради което и на основание чл.227 ГПК с определение № 50286 от 14.11.2022 г. като ответници по касация на мястото на починалия са конституирани неговите наследници по закон Д. С. М. - съпруга, и С. С. Й. - дъщеря. В откритото съдебно заседание на 25.01.2023 г. правоприемниците на С. М. - чрез процесуалния си представител адв. Н. К., поддържат изразеното приживе от праводателя им становище за неоснователност на касационната жалба и за оставяне на обжалваното решение в сила. Подпомагащите страни „Дженерали Застраховане“ АД и Национално бюро на българските автомобилни застрахователи не изразяват становища по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : С решение от 12.12.2018 г., постановено по гр. д. № 29/2016 г., Софийски градски съд е осъдил „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на Д. С. М. и на С. Й. М. обезщетения за неимуществени вреди, претърпени по повод настъпилата при ПТП на 12.05.2015 г. смърт на сина им Д. Й., в размер на по 100 000 лв., ведно със законната лихва от 12.05.2015 г. до окончателното плащане, и е отхвърлил исковете за разликите до претендираните с исковата молба размери от по 200 000 лв. В срока за обжалване ответникът „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е подал въззивна жалба срещу осъдителната част на първоинстанционното решение и е поискал същото да бъде отменено, а исковете да бъдат отхвърлени изцяло. С въззивната жалба са въведени оплаквания за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че произшествието, при което е настъпила смъртта на Д. Й., е причинено виновно и противоправно от водач на МПС, застрахован в дружеството със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, и че починалият Д. Й. не е допринесъл с поведението си за проявлението на вредоносния резултат. Оспорен е и размерът на присъдените обезщетения с оплаквания, че същите са завишени необосновано и в нарушение на чл.52 ЗЗД. Решението на първоинстанционния съд не е обжалвано от ищците и е влязло в сила в частта, с която исковете по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) са отхвърлени за разликите над присъдените по 100 000 лв. до претендираните по 200 000 лв. При постановяване на обжалваното с касационната жалба въззивно решение Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е приел, че произшествието, в резултат на което е настъпила смъртта на Д. Й., е причинено виновно и противоправно от застрахования в „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД водач на превозно средство Б. Димитров, поради което ответникът дължи на ищците обезщетения за претърпените неимуществени вреди съгласно чл.226, ал.1 КЗ (отм.). Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването в жалбата за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и за необосновано завишаване на размера на присъдените обезщетения от 100 000 лв. След обсъждане на свидетелските показания и на останалите относими доказателства въззивният съд е формирал извод, че всеки от ищците има право на справедливо обезщетение в размер на 120 000 лв., а не на 100 000 лв., както неправилно се е произнесъл първоинстанционният съд. За да отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли исковете по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликите над сумите 60 000 лв. до присъдените от първата инстанция по 100 000 лв. на всеки ищец, въззивният съд е приел за доказано и основателно направеното с отговора на исковата молба възражение на ответника - застраховател, че пострадалият Д. Й. е допринесъл с поведението си за настъпване на вредите, тъй като е пътувал в кабината на управлявания от водача Б. Д. товарен автомобил седнал върху пластмасова щайга, поставена на място, на което няма пътническа седалка. След преценка на релевантните за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД факти по делото, въззивният съд е достигнал до извод, че поведението на починалия по време на произшествието е еднакво укоримо с поведението на виновния водач, което дава основание да се определи наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД в степен 50 %. В съответствие с този извод въззивният съд е намалил определените по справедливост обезщетения от 120 000 лв. с по Ѕ, съразмерно на приетия принос, и след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил исковете по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликите над сумите 60 000 лв. до присъдените на всеки ищец по 100 000 лв. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради констатирано противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и с посочена в определението по чл.288 ГПК практика на ВКС по чл.290 ГПК при разрешаване на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК и пределите на допустимата проверка на правилността на първоинстанционното решение, предвид ограничението на чл.269, изр.2 ГПК. Правомощията на въззивния съд при решаване на делото са уредени в разпоредбата на чл.269 ГПК. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната част, а по останалите въпроси (тези, които имат значение за правилността на решението) е ограничен от посоченото в жалбата. С Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения относно приложението на чл.269 ГПК и пределите на допустимата от въззивния съд проверка на правилността на първоинстанционното решение. В т.1 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната, както и на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл.269, изр.2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания; При проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; Извън случаите, когато прилага императивна материалноправна норма или охранява интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК до посочените в жалбата оплаквания. Основателни са оплакванията в касационната жалба за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и за постановяване на въззивното решение при съществено нарушение на разпоредбата на чл.269 ГПК, довело до неговата неправилност. Производството пред Апелативен съд - София е образувано по въззивна жалба на ответника „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, с която застрахователното дружество е обжалвало решението на първоинстанционния съд в частта, с която са уважени предявените срещу него осъдителни искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) до размер на сумите 100 000 лв. В срока по чл.259, ал.1 ГПК ищците Д. М. и С. М. не са упражнили правото да подадат въззивна жалба срещу частта от първоинстанционното решение, с която исковете им са отхвърлени за разликите над сумите 100 000 лв. до претендираните с исковата молба по 200 000 лв. След изтичане на срока за подаване на въззивна жалба първоинстанционното решение е влязло в сила в отхвърлителната част и като последица от това е преклудирана възможността ищците да оспорват пред въззивната инстанция приетия в решението справедлив размер на полагащите им се обезщетения. Оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон - чл.52 ЗЗД, на изводите на първоинстанционния съд относно размера на обезщетенията са въведени с въззивната жалба на ответника - застраховател, но тези оплаквания са в насока неправилно завишаване на обезщетенията, а не определянето им в по-малък от действително дължимия - от гледна точка на принципа за справедливост, размер. Пределите на дължимата от въззивния съд проверка на правилността на първоинстанционното решение са очертани с въззивната жалба на ответника, а съдържащите се в нея оплаквания не предполагат произнасяне от страна на въззивния съд, че размерът на определените от първоинстанционния съд обезщетения от 100 000 лв. е недостатъчен да репарира претърпените от ищците неимуществени вреди, респ. че принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД налага определяне на обезщетения в приетия по-висок размер от 120 000 лв. Предвид произтичащите от чл.269, изр.2 ГПК ограничения, въззивният съд е следвало да отговори на оплакванията във въззивната жалба на ответника за необосновано и незаконосъобразно завишаване на обезщетенията до размер на сумите 100 000 лв. и не е имал правомощия да определя по-висок размер на обезщетенията, след като не е бил сезиран с въззивна жалба от ищците срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение. Като е приел по повод въззивна жалба на ответника, че справедливият размер на обезщетенията е определен от първоинстанционния съд в нарушение на чл.52 ЗЗД и надвишава присъдените с първоинстанционното решение обезщетения от 100 000 лв., въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК. В резултат на допуснатото процесуално нарушение въззивният съд е намалил на основание чл.51, ал.2 ЗЗД с по Ѕ определените от него обезщетения от 120 000 лв., вместо приетите за дължими от първоинстанционния съд обезщетения от 100 000 лв., и по този начин ответникът - сега касатор, неправилно е осъден да заплати на ищците обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 60 000 лв., вместо по 50 000 лв. В хода на устните състезания ответниците по касация са навели довод, че определянето от въззивния съд на обезщетения в по-висок размер спрямо размера, определен от първата инстанция, кореспондира с приетото в хода на делото Тълкувателно решение № 1/2021 от 01.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, според което „При прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба“. Настоящият състав на ВКС намира, че така поддържаният довод е неоснователен. Даденото от ОСГТК на ВКС разрешение е неприложимо в конкретния случай, тъй като по силата на чл.269, изр.2 ГПК преценката на въззивния съд за справедливия размер на дължимите обезщетения за неимуществени вреди е ограничена от оплакванията във въззивната жалба на ответника срещу приетия от първата инстанция размер на обезщетенията. Процесуалното правило на чл.269, изр.2 ГПК препятства възможността при липса на подадена от ищците въззивна жалба срещу отхвърлянето на исковете им за разликите над присъдените обезщетения от 100 000 лв. въззивният съд да определи обезщетения в размер, по-висок от оспорвания с въззивната жалба на ответника. С касационната жалба е въведено и оплакване, че като е ревизирал размера на обезщетенията за неимуществени вреди, въззивният съд е нарушил забраната на чл.271, ал.1, пр.2 ГПК и е влошил положението на дружеството - касатор в качеството му на въззивен жалбоподател. Оплакването е неоснователно. В трайната и непротиворечива практика на ВКС по приложението на чл.271, ал.1, пр.2 ГПК, намерила израз в решение № 163/09.06.2011 г. по гр. д. № 1191/2010 г. на ІІ г. о., решение № 282/28.10.2011 г. по гр. д. № 235/2011 г. на ІІ г. о., решение № 82/09.08.2013 г. по т. д. № 848/2011 г. на ІІ т. о. и др., е прието, че влошаване положението на жалбоподателя е налице, когато признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба на другата страна в процеса права са в по-голям размер от тези по въззивното решение, като влошаването трябва да е резултат от съпоставяне на диспозитивите на двете решения, единствено формиращи сила на пресъдено нещо. В случая с диспозитива на първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на ищците обезщетения за неимуществени вреди в размер на по 100 000 лв. при отречено в мотивите съпричиняване на вредите по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, докато с въззивното решение, в резултат на признат принос по чл.51, ал.2 ЗЗД, осъждането на касатора е за заплащане на обезщетения в размер на по 60 000 лв. Произнасянето в мотивите към въззивното решение относно справедливия размер на обезщетенията не се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението и с оглед присъдените от въззивния съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, обезщетения в по-малък размер, не е налице релевираното от касатора нарушение на разпоредбата на чл.271, ал.1, пр.2 ГПК. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в допуснатата до касационно обжалване част и предявените срещу „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) да бъдат отхвърлени за разликите над сумите 50 000 лв. до сумите 60 000 лв. В зависимост от крайния изход на делото следва да бъде преразпределена и отговорността на страните за разноски и държавна такса по чл.78 ГПК, както следва : Съобразно отхвърлената в производството пред ВКС част от исковете въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за осъждане на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да заплати държавна такса по чл.78, ал.6 ГПК за разликата над 3 200 лв. до 4 800 лв., разноски на ищците за разликата над 312.50 лв. до 375 лв. и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. на процесуалния представител на ищците адв. Н. К. за разликата над 2 765 лв. до 3 318 лв., както и в частта, с която „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на адв. Н. К. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. за въззивното производство за разликата над 3 530 лв. до присъдените от въззивния съд 4 236 лв. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника - касатор още 770.30 лв. - разноски за производството пред първата инстанция, и 1 248 лв. - разноски за въззивното производство, или общо за двете инстанции 2 018.30 лв. В производството пред ВКС ответникът - касатор е претендирал разноски в размер на 5 531 лв., от които 5 106 лв. - заплатено по банков път адвокатско възнаграждение с ДДС, и 425 лв. - заплатени държавни такси. Размерът на адвокатското възнаграждение е оспорен от ищците с възражение по чл.78, ал.5 ГПК, което съставът на ВКС намира за основателно с оглед фактическата и правна сложност на спора в касационното производство и защитавания от процесуалния представител на касатора материален интерес. Предвид изложеното и на основание чл.78, ал.5 ГПК възнаграждението следва да бъде намалено до сумата 2 925 лв. с ДДС и на касатора да се присъдят разноски за производството пред ВКС в размер общо на 3 350 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 988 от 05.05.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2160/2019 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 7826 от 12.12.2018 г. по гр. д. № 29/2016 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да заплати на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) на Д. С. М. и на С. Й. М. обезщетения за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 12.05.2015 г. смърт на сина им Д. С. Й. за разликите над сумите 50 000 лв. до сумите 60 000 лв., ведно със законната лихва от 12.05.2016 г. до окончателното плащане, и вместо него постановява : ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. С. М. против „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 12.05.2015 г. смърт на Д. С. Й. за разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 60 000 лв. ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. С. М. и С. С. Й. в качеството им на универсални правоприемници на починалия в хода на процеса С. Й. М. против „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 12.05.2015 г. смърт на Д. С. Й. за разликата над сумата 50 000 лв. до сумата 60 000 лв. ОТМЕНЯ решение № 988 от 05.05.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2160/2019 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено решение № 7826 от 12.12.2018 г. по гр. д. № 29/2016 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да заплати държавна такса по чл.78, ал.6 ГПК за разликата над 3 200 лв. до 4 800 лв., разноски по чл.78, ал.1 ГПК за разликата над 312.50 лв. до 375 лв. и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. на адв. Н. К. от АК Стара З. за разликата над 2 765 лв. до 3 318 лв., както и в частта, с която е осъдено „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД да заплати на адв. Н. К. от АК Стара З. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. за въззивното производство за разликата над 3 530 лв. до присъдените 4 236 лв. ОСЪЖДА Д. С. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.2, ап.4, и С. С. Й. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], да заплатят на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] сумата 5 368.30 лв. - разноски по делото. РЕШЕНИЕТО е постановено при участие в процеса на „Дженерали Застраховане“ АД и Национално бюро на българските автомобилни застрахователи в качеството на подпомагащи страни на ответника по исковете „ДЗИ - Общо застраховане“ АД. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :