Р Е Ш Е Н И Е № 57 София, 21 март 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седми март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
при участието на секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора Кирил Иванов
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н. дело № 149/2017 година.
Производството е образувано по саморъчно написана касационна жалба от подсъдимия А. Н. С. против решение № 499 от 01.12.2016год. по внохд № 725/2016год. на Софийския апелативен съд.
В нея се твърди, че в съдебната фаза на воденото срещу подсъдимия дело са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, тъй като с обвинителния акт С. е привлечен към наказателна отговорност за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК, а без изменение на обвинението от страна на прокурора, съдът го е оправдал по тази правна квалификация и го е признал за виновен по чл. 196, ал. 1, т. 4, във вр. чл. 194, ал. 1 от НК, без подсъдимият да е имал възможност да се защитава по това обвинение. В тази насока, подсъдимият съзира противоречие между мотивите на присъдата с обстоятелствената част на обвинителния акт. На следващо място, той прави оплакване за явна несправедливост на наказанието. По неговите виждания то е завишено по размер и поради това явно несправедливо, тъй като стойността на предмета на престъплението е под обявената за периода на деянието средна месечна заплата в страната, което сочи за ниска обществена опасност на деянието. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане на компетентния съд. При условията на алтернативност касаторът иска изменяване на решението и намаляване размера на наказанието.
Касационна жалба е постъпила и от защитника на подсъдимия, който иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане по основанията на чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК. Излагат се доводи за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, в дейността му по анализ на доказателствената съвкупност, която не отговаря на изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НК и това е довело до незаконосъобразни фактически и правни изводи. Основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е развито с довода, че не са отчетени всички смекчаващи отговорността обстоятелства, значими за определяне на наказанието, като се иска намаляване размера на наложената санкция.
Пред касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по изложените основания и доводи.
Прокурорът от ВКП даде заключение, че жалбата на касатора е неоснователна, а релевираните в нея основание за отмяна/изменяване/, не са налице.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 168 от 13.06.2016год. по нохд № 1039/2016год. на Софийския градски съд подсъдимият А. Н. С. е признат за виновен в това, че на 10.07.2015год. около 18.30 часа в [населено място],[жк], в двора на /номер/ СОУ „име”, при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи - мобилен телефон /марка/, /модел/ на стойност 222,48 лв. и калъфче за мобилен телефон на стойност 5 лв. - всичко на обща стойност 227,48 лв. от владението на А. А. А., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание по чл.196, ал.1, т.1 вр. чл.194, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б.„а” и б.”б” и чл.54 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода, като е признат за невинен, предмет на деянието да е и СИМ- карта без стойност, както и по обвинението деянието да е извършено чрез употреба на сила, поради което е оправдан по квалификацията на деянието по чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1 от НК.
На основание чл.60, ал.1, вр. чл.61, т.2 от ЗИНЗС, съдът е определил на подсъдимия първоначален „Строг” режим на изтърпяване на наложеното наказание, което да бъде изтърпяно в затвор.
На основание чл.59, ал.1 вр. ал.2 от НК от наложеното на подсъдимия А. С. наказание е приспаднато времето, през което той е бил задържан по делото с мярка за неотклонение „Задържане под стража”, включително времето, през което е бил задържан със заповед по ЗМВР за срок от 24 ч., считано от 17.07.2015 г. до 20.07.2015 г.
Съдът се е произнесъл по направените деловодни и съдебни разноски, които е присъдил в тежест на подсъдимия.
С обжалваното решение първоинстанционната присъда е потвърдена.
Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата на подсъдимия за неоснователна.
От обжалвания съдебен акт е видно, че въззивният съд е извършил проверка на присъдата според изискванията на чл. 313 и чл. 314 от НПК и е спазил изискването по чл. 339, ал. 2 от НПК - да посочи основанията, поради които не е приел доводите, изложени пред него. Не се установява този съд да е игнорирал доказателства, опровергаващи тезата на обвинението, каквито доводи излага в жалбата си защитникът на С.. Въззивната инстанция е приела установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която е подложила и на своя преценка и е заключила, че контролираният от нея съд не е допуснал нарушение на чл. 303, ал. 2 от НПК, приемайки обвинението за извършената кражба от подсъдимия С. за доказано по несъмнен начин в изпълнение на чл. 102 от НПК. Съдът подробно е обсъдил всички доводи на защитата относно годността и достоверността на доказателствата, квалификацията на деянието и съставомерността му от обективна и субективна страна и е изложил убедителни съображения за тяхната неоснователност.
Внимателният прочит на обжалвания съдебен акт лишават от основание оплакването, поддържано от защитата на С., че е налице непълнота на мотивите в решението. Непълнота на мотивите, в смисъл липса на част от тях, отнасяща се до основни въпроси, на които трябва да отговори вторият решаващ делото по фактите съд, не се констатира.
Очевидно, неоснователна е тезата за нарушено право на защита с извършената от СГС преквалификация на деянието, предмет на първоначалното обвинение срещу подсъдимия по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК в по-леко наказуемо престъпление. Съобразно чл. 301, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК при постановяване на присъдата съдът е задължен да обсъди има ли извършено деяние, извършено ли е от подсъдимия и дали е извършено от него виновно, след което да реши съставлява ли деянието престъпление, каква е правната му квалификация и едва след това да ангажира отговорността му при съобразяване на изискванията по чл. 35, ал. 3 и целите по чл. 36 от НК.
Видно от съдържанието на обвинителния акт и диспозитива му, на подсъдимия са били предявени елементите от фактическия състав, изпълващ признаците на престъплението грабеж-отнемането на чужди движими вещи от владението на пострадалия, с намерението деецът противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила. Тук е мястото да се отбележи, че грабежът е съставно престъпление. То включва в себе си отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго с намерението на дееца противозаконно да я присвои, като отнемането е свързано с употребата на принуда в двете й проявни форми-на сила или заплашване. От доказателствата по делото съдилищата са установили, че описаното в обвинителния акт насилие като елемент на изпълнителното деяние грабеж, в обективната действителност не е осъществено. Отпадането му от фактите на обвинението не е довело до съществено изменение на обстоятелствата на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо обвинение, което да е предполагало изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал. 1 от НК. Първоинстанционният и въззивният съд са аргументирали констатациите си защо приемат за установено липсата на физическо насилие за сломяване съпротивата на пострадалия при отнемане на вещта му без негово съгласие от подсъдимия, с умисъла за своенето й. При констатациите и на двете инстанции по фактите, че вещта, предмет на деянието, е преминала във фактическата власт на подсъдимия, но са отпаднали от обвинението фактическите обстоятелства за употребено физическо насилие, правните изводи за квалифициране на деянието по чл. 196 от НК са правилни и законосъобразни, което е в задължението на съда - да даде точна юридическа квалификация на деянието, като го преквалифицира в по-леко наказуемо престъпление, по които факти като елемент от по-тежко наказуемото престъпление по чл. 199 от НК подсъдимият е бил наясно и е осъществил защитата си. Щом при проверката и анализа на събраните по делото доказателства съдът е установил, че при противозаконното отнемане на движимата вещ от пострадалия деецът не е употребил сила или заплаха, съставомерният общественоопасен резултат по чл. 198 от НПК не е налице, а са настъпили общественоопасните последици по чл. 194 от НК /в случая, по квалифицирания състав на чл. 196, ал. 1, т. 4 от НК, тъй като деянието подсъдимият е извършил при условията на опасен рецидив/.
На последно място, следва да се отговори и на оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание.
За да потвърди присъдата в санкционната й част, въззивният съд е отчел високата степен на обществена опасност на деянието и тази на подсъдимия.Преценката е правилна.
Независимо, че предметът на престъпление на инкриминираното деяние е нисък, степента на обществена опасност на конкретното деяние е висока, което е видно от размера на санкцията, предвидена за него в Наказателния кодекс-от две до десет години лишаване от свобода. Съобразявайки обстоятелствата по чл. 54 НК и характеристиката на деянието, както и данните за личността и съдебното минало на подсъдимия, съдилищата са определили наказание малко под средния размер, предвиден за престъплението. При индивидуализацията му са отчетени смекчаващи отговорността обстоятелства, изразяващи се в младата възраст на подсъдимия и наркотичната му зависимост, която до известна степен е спомогнала за извършване на деянието, а от друга страна- обремененото му съдебно минало.
С влезли в сила присъди С. е осъждан многократно за престъпления от общ характер/вън от тези определящи квалификацията на деянието/, като ефективно е изтърпявал наложените му наказания лишаване от свобода. Това не е довело до положителни резултати към възпирането му от извършване на противозаконни прояви и превъзпитание към спазване законите в страната. Изложеното води до извод, че целите на наказанието по смисъла на чл. 36 НК не са постигнали поправителното си въздействие, поради което спрямо С. е наложително да се определи наказание подходящо да го превъзпита към спазване законите и добрите нрави. В този смисъл, размерът на предмета на престъпление не е единственият критерий при решаване на въпроса за наказанието по чл. 301, ал. 1, т. 3 НПК, като съгласно чл. 35, ал. 3 от НК, законодателят изисква наказанието да бъде съответно на престъплението.
В конкретния случай, наложеното на подсъдимия наказание отговаря на степента на обществена опасност на инкриминираното деяние и на завишената степен на обществена опасност на самия подсъдим.
Ето защо, настоящият касационен състав намира, че определеното на подсъдимия С. наказание не е явно несправедливо и допълнителното му намаляване при отчетените от съдилищата обстоятелства за индивидуализирането му не е оправдано и ще бъде проява на необоснована снизходителност. По изложените съображения и като намира, че не са налице наведените от касатора основания за отмяна /изменяване/ на обжалвания съдебен акт, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 499 от 01.12.2016год. по внохд № 725/2016 год. на Софийския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |