5 Р Е Ш Е Н И Е № 343 София, 24 октомври 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1089/2014 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на Окръжна прокуратура - Пловдив срещу въззивна присъда № 25/18.03.2014 г., постановена по ВНОХД № 1072/2013 г. от Окръжен съд - Пловдив. В касационния протест се претендира наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. Оправеното искане е за отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на основание чл. 354, ал. 3, т. 3 от НПК. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста, считайки, че наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК следва да се преценява в рамките на приетите от съда за установени факти. Счита се, че е допуснато нарушение на материалния закон, но не в аспекта, посочен в протеста, тъй като приетите факти не сочат за извършено разпореждане от Д. в резултат от възбудено от страна на подсъдимия заблуждение. В рамките на фактическото обвинение и при приетите за установени факти въззивната инстанция е следвало да извърши преценка налице ли е основание за прилагане на закон за същото или по-леко наказуемо престъпление по чл. 206 от НК. Подсъдимият Р. Н. Н. не се явява, редовно призован. Процесуалният му представител поддържа становище за неоснователност на протеста. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 156/14.05.2013 г., постановена по НОХД № 8377/2012 г. от Районен съд - Пловдив, подсъдимият Р. Н. Н. е бил признат за виновен и осъден за извършено в периода месец февруари до месец март престъпление по чл. 211 във вр. с чл. 209, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал.1, б. „а” от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание от три години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият Н. е бил признат за невинен и оправдан за извършено в периода от месец март до месец април престъпление по чл. 206, ал.3 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 29, ал.1, б. „а” от НК. По жалба на подсъдимия Н. въззивната инстанция е отменила цитираната първоинстанционна присъда в нейната осъдителна част и на основание чл. 334, т. 2 във вр. с чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК е постановила нова, с която подсъдимият Р. Н. е бил признат за невинен и по обвинението по чл. 211 във вр. с чл. 209, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал.1, б. „а” от НК. Протестът е неоснователен. Преди всичко следва да се отбележи, че в протеста се поддържа основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, но доводите, представени в негова подкрепа, в едната си част съдържат твърдения за несъответствие на приетите фактически положения с доказателствата по делото, тоест претенцията е за необоснованост. В другата си част възраженията са срещу доказателствената дейност на въззивния съд, които възражения разкриват съдържанието на второто от касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, каквото основание не е заявено с протеста. Въз основа на изразеното по този начин недоволство в протеста се прави собствен анализ на доказателствата по делото. Такъв подход в принципен план е допустим, но само за да се открои неспазване на изискванията на НПК относно събирането, проверката и оценката на доказателствата и доколко изграденото вътрешно убеждение се основава на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Въпреки че при казаното Върховният касационен съд да не дължи произнасяне по ненаведеното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, с оглед становището на прокурора, участвал в производството пред тази инстанция, следва да се отбележи следното : В протеста се пренебрегва резултатът от проведеното допълнително съдебно следствие и установените въз основа на съвкупната преценка фактически обстоятелства, довела до правилния извод, че деянието е несъставомерно по чл. 211 от НК. Описаните в обвинителния акт елементи на изпълнителното деяние „измама” не само са останали недоказани, но въззивният съд е разкрил действителните отношения между подсъдимия и свидетелката Д.. Мотивите, поради които последната се е съгласила сумата от застрахователното обезщетение да бъде преведена не по сметка на дружеството, а по сметката на свидетеля У., също са установени – опасенията, че поради изискуеми публични задължения в случай, че сумите бъдат преведени по сметка на дружеството биха били запорирани. Получената сума в последствие е разпределена между подсъдимия и свидетелката Д. (виж мотиви, л. 65 и сл.). Всъщност, участвалият в касационното производство прокурор коректно, съобразявайки всичко това, изисква преценката за основателността на протеста да е в друг аспект, така както се посочи по –горе. Няма съмнение, че съдът, който се произнася по вината и отговорността на подсъдимия, е оправомощен да приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, когато липсва съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението (чл. 337, ал.1, т. 2 от НПК). Вярно е също така, че за да се постанови оправдателна присъда е необходимо инкриминираното поведение изобщо да не съставлява престъпление, а не само престъплението по обвинителния акт (арг. от чл. 304 от НПК). Неизпълнението на тези задължения от съда по същество безспорно биха очертали наличие на процесуално нарушение, а постановената оправдателна присъда би подлежала на отмяна. Вече се посочи, че касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК не е релевирано с подадения протест, но не това е единственото основание за отхвърляне на претенцията за връщане на делото за ново разглеждане. За да се квалифицира едно деяние като „обсебване”, не е достатъчно да е налице признака „чужда вещ”, защото обсебването е противозаконно присвояване на същата. Изяснено е в съдебната практика и доктрината, че изпълнителното деяние може да се изрази както в разпореждане (юридическо или фактическо) с вещта, така и с отказ тя да се върне. Това разпореждане (отказ) следва да е „противозаконно”, а определянето му като такова зависи от основанието, въз основа на което вещта се намира във фактическата власт на дееца. Основанието определя точно какви действия може да извършва деецът с поверената му вещ (дали дължи нейното връщане, или разпореждане по определен начин) и отграничава правомерното упражняване на фактическата власт от противозаконното разпореждане с предмета на престъплението. Така както е формулирана обстоятелствената част на обвинението (с оглед претендираната и сега в протеста правна квалификация по чл. 211 от НК), не съдържа обстоятелства, изпълващи признаците на престъплението обсебване, поради което и подсъдимият не се е защитавал по тях. Ето защо и съдът не е имал основание да разсъждава върху престъпния състав на чл. 206 от НК. В допълнение може да се посочи и още, че с оглед съдимостта на подсъдимия Н. евентуалната преквалификация би била по чл. 206, ал. 3 от НК, престъпен състав, чиято наказуемост е по-тежка от тази по чл. 211 от НК. Разбира се, ако по принцип е възможно осъждане за обсебване може да се осмисля и привилегирования състав на чл. 206, ал. 6 от НК при данните, че сумата от застрахователното обезщетение е възстановена на управляваното от Д. дружество. С оглед на горните съображения не се установи наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, поради което и на основание чл.354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда №25/18.03.2014 г., постановена по ВНОХД № 1072/2013 г. от Окръжен съд – Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.