О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 577 София, 30.12.2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав: Председател: Камелия Маринова Членове: Веселка Марева Емилия Донкова като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 3042/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. С решение № 715 от 15.06.2020 г. по гр. д. № 538/2020 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 5098 от 11.11.2019 г. по гр. д. № 16501/2018 г. на Варненския районен съд, поправено с решение № 211/14.01.2020 г., с което е уважен предявения от К. Д. К. срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника община Аксаково, че същият не е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на с. Осеново, община Аксаково, местност «Шейтана», с площ 2 666 кв. м., с трайно предназначение – земеделска земя. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл.283 ГПК от община Аксаково, чрез юрисконсулт В. Ю., в която са изложени съображения относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Ответникът по касация е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: Производството пред районния съд е образувано по предявен от ищеца срещу ответника отрицателен установителен иск. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът упражнява фактическа власт върху имота, считано от 2006 г. След като е поискал да се снабди с констативен нотариален акт, в който правото му на собственост да бъде удостоверено, през 2017 г. общината е съставила акт за частна общинска собственост. Исковата молба е предявена на 01.11.2018 г. В отговора на исковата молба ответникът е изложил доводи за недопустимост на иска поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването му. В защитата си по същество е оспорвал иска. Видно от акт за частна общинска собственост № 6538/10.07.2017 г., съставен на основание чл.59, ал.1 ЗОбС, в същия е цитиран като предходно издаден акт № 4816 от 19.01.2011 г., в който като основания за издаването му са посочени чл.2, ал.1, т.2, чл.56, ал.1 ЗОбС и чл.19 ЗСПЗЗ. Със заповед от 15.05.2009 г. на директора на ОД „Земеделие“ – Варна е одобрено решение на комисия по чл.19, ал.2 ЗСПЗЗ, с което са определени имотите по ал.1 на цитираната разпоредба, в землища, намиращи се на територията на общината. В приложение към решението на комисията фигурира и процесният имот. С молба от 05.08.2013 г. до кмета на общината, ищецът е изразил желание за закупуване на имота. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е изложил съображения, че актът за общинска собственост има легитимиращо действие, когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. Ответната община следва да установи в процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ. Съгласно чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ земеделските земи, които не принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска собственост. Приел е, че общината се позовава на осъществен в нейна полза фактически състав по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. В приложното й поле се включват земеделските земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени за реституция в предвидените в закона срокове, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и при условията на параграф 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ. В настоящата хипотеза не е доказано, че процесният имот е подлежал на възстановяване. Посочено е, че няма данни за включването на процесния имот в ТКЗС, както и за заявяването на реституционни претенции към същия. Този имот не попада и в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Обоснован е извод, че имотът не е подлежал на възстановяване, поради което не се включва в приложното поле на чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Направено е заключение, че ответникът не е доказал елементите от фактическия й състав. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към жалбата на касатора са изложени твърдения за нищожност, вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Не са поставени конкретни въпроси, но изведени от доводите в касационната жалба и изложението, същите могат да бъдат формулирани по следния начин: 1. не съставлява ли процесния имот земя по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ; 2. текла ли е придобивна давност в периода от 2006 г. до датата на предявяване на исковата молба; 3. искането на ищеца за закупуване на имота, адресирано до общината, не съставлява ли признание за съществуването на право на собственост в нейна полза. Не са налице нищожност и вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Не се сочи основание за нищожност, а недопустимостта е обоснована с липсата на правен интерес за ищеца от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост. Съгласно ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, налице е правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. При тази форма на защита, избрана от ищеца, ако искът бъде уважен, претендираното от ответника право ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо и това правопредпазващо действие на силата на пресъдено нещо също е посочено като аргумент за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. В настоящата хипотеза ищецът е поддържал, че е собственик на спорния имот, като с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, включително като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай обаче доказването, че спорното право му принадлежи, е въпрос на материална легитимация – въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот /решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705 от 2015 г. на ВКС, второ г. о./. Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване на фактическите твърдения, обуславящи правния интерес, само в случай че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, каквато не е настоящата хипотеза. Налице е основание за допускане на касационно обжалване предвид наличието на съмнение дали не е очевидно неправилен изводът на въззивния съд, че процесният имот не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, без да е изяснен неговият статут. В обобщение, касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, изр.3 ГПК. Жалбоподателят дължи внасяне на държавна такса в размер на 25 лв. /чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси/ по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о. О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 715 от 15.06.2020 г., постановено по гр. д. № 538/2020 г. по описа на Варненския окръжен съд. УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв. /двадесет и пет лева/ и представи в същия срок доказателства за внасянето й, като в противен случай касационното производство ще бъде прекратено. Делото да се докладва на председателя на Второ гражданско отделение за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на държавната такса. Определението е окончателно. Председател: Членове: 1. 2.