4
Р Е Ш Е Н И Е № 50147 София, 11.04.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА
при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 530 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Българска банка за развитие“ АД, представлявана от юрисконсулт Б. Д., срещу решение № 2123 от 07.08.2018г. по т.д. № 893/2018г. на САС, ТО, 13 състав в частта, в която, след отмяна на решение № 250 от 13.01.2017г. по гр.д. № 19667/2014г. на СГС, ГК, I-20 състав, са отхвърлени предявените от касатора искове по чл.422 ГПК за установяване, че А. Д. Клингнер дължи солидарно с „Еколайт“ АД и Т. С. Баев сумата над 65 247 евро главница, ведно със законната лихва, считано от 10.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата и сумата над 4 842,67 евро – лихви за периода от 31.08.2012г. до 10.01.2014г., дължими по договор за кредит № 581 от 11.09.2009г.
Касаторът излага оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради противоречието му с материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд за частична основателност на възражението на ответницата поръчител за погасяване на отговорността ѝ на основание чл.147 ЗЗД. Поддържа, че с оглед дадените в т.18 на ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешения моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то, ако са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Сочи, че в настоящия случай нотариалната покана до кредитополучателя „Еколайт” АД за обявяване на предсрочната изискуемост на целия кредит е връчена на на 19.11.2013г. и към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК - на 10.01.2014г., преклузивният 6-месечен срок не е бил изтекъл. Моли обжалваното решение да бъде отменено и предявеният против ответницата иск по чл.422 ГПК да бъде уважен в пълния претендиран размер и да му бъдат присъдени направените разноски.
Ответницата А. Д. Клингнер не представя отговор на касационната жалба.
С определение № 427 от 05.07.2022г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в посочената част по материалноправния въпрос относно началния момент, от който започва да тече 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за ангажиране отговорността на поръчителите при наличието на договор за банков кредит и погасителен план, в който е уговорено връщане на представената парична сума при разсрочени плащания от страна на кредитополучателя в хипотезата на обявена предсрочна изискуемост.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между страните няма спор относно сключването на договор за банков кредит № 581/11.09.2009 г., по силата на който банката- ищец се задължава да предостави банков кредит в общ размер до 500 000 евро на три транша - І-ви транш в размер на 100 527 евро – за закупуване на земя и сграда, ІІ – ри транш – до 217 657 евро за закупуване на машини и съоръжения и III транш – до 181 816 евро за закупуване на допълнително оборудване, а кредитополучателят „Еколайт“ АД се задължава да върне кредита в сроковете, уговорени в погасителния план; че е безспорно и от приложения погасителен план и заключението на ССЕ се установява, че на 17.09.2009г. е усвоен само първият транш в размер на 100 527 евро с краен срок на погасяване 31.08.2019г., която сума съгласно Приложение 1а към договора следва да бъде върната на 113 вноски по 882 евро и една последна вноска от 861 евро, дължима на 31.08.2019г. Намерил е за неоснователни възраженията относно броя и размера на отделните вноски и претендирания от ищеца размер на дълга, като е съобразил погасителния план на първи транш от кредита /стр.149 от делото/, подписан от страните и представляващ неразделна част от договора. Преценил е като неоснователни и възраженията за нарушение на чл.9, б.“а“ от договора, тъй като усвояването на кредита е извършено по заложения в тази клауза механизъм, подробно описан и от вещото лице по приетата от СГС съдебно-счетоводна експертиза.
Въззивният съд е приел, че кредитополучателят дължи и заплащане на годишна лихва в размер на тримесечния EURIBOR плюс 8.107 пункта, но не по-малко от 9%, като при забава в плащанията на лихвите, както и на главницата дължи неустойка в размер на възнаградителната лихва плюс наказателна надбавка от 6 пункта годишно върху просрочената сума до окончателното й изплащане; че съгласно чл. 19 от договора кредитополучателят дължи комисионна за управление на кредита в размер на 0.125% за тримесечие, платима до 10 дни от началото на месеца, следващ съответното тримесечие; че в разпоредбата на чл.11 са регламентирани множество задължения на кредитополучателя, вкл. да представя всяка година до 10 април и до 10 октомври актуализирана декларация за свързаност и кредитна задлъжнялост, съотв. към 31 март и 30 септември /б.“н“/ и да реализира по разплащателните си сметки в „БРР“ АД тримесечни кредитни обороти в размер на 80% от реализираните приходи, като отчитането се извършва за тримесечен период, а кредитополучателят представя в банката съответните счетоводни документи /б.“ф“/; че неизпълнението на тези задължения се санкционира с неустойка по чл.16, ал.5 и чл.22 от договора в посочения размер; че банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем в случай, че кредитополучателят пропусне да изпълни кое да е свое задължение към банката /чл.24/, като при обявяване на предсрочна изискуемост се дължи наказателен лихвен процент, определен в чл. 21 от договора.
Приел е, че на същата дата /11.09.2009 г./ между банката и останалите ответниците Т. Баев и А. Клингнер са сключени договори за поръчителство, по силата на които поръчителите се задължават да отговарят солидарно с първия ответник-кредитополучател за задълженията по кредита, като е спорно сключването на двата анекса към договора, респ. тяхното действие по отношение на поръчителите. Посочил е, че първият анекс от 27.04.2011г. е подписан от банката-кредитор и кредитополучателя, като наличието, респ. липсата на решение на СД на дружеството-кредитополучател за сключване на договора е ирелевантно за действителността на сделката и може да е единствено основание за отговорност на управителните органи на дружеството за причинени на последното вреди. Намерил е за неоснователни възраженията за недействителност на анекса като подписан от Т. Баев, който не е надлежно упълномощен да представлява члена на СД А. Клингнер, като е изложил съображения, че независимо от обстоятелството, че упълномощаването на Баев да представлява Клингнер в качеството й на упълномощен член на СД на „Еколайт“ АД е оттеглено на 13.10.2010г., когато на пълномощника е връчено изявлението на упълномощителя за оттегляне, е налице хипотезата на чл.301 ТЗ - кредитополучателят е узнал за сключения анекс №1 към договора за кредит най-късно при получаване на нотариалната покана за плащане на просрочените задължения и обявяване на всички вземания на банката за предсрочно изискуеми, като не го е оспорил незабавно.
Въззивният съд е приел за основателно възражението, че първият анекс не е подписан от двамата поръчители, но е счел, че доколкото с него не се създават нови задължения за длъжниците, а единствено се регламентира начин за оповестяване/уведомяване за направени от страна на кредитора едностранни изменения на Тарифата за лихвите таксите и комисионните, това няма правно значение за настоящия спор. Посочил е, че измененията, договорени с анекс №1, са изцяло в полза на длъжниците, вкл. и на поръчителите, тъй като регламентират задължения за кредитора, каквито до този момент не са съществували нито съгласно договора за кредит, нито произтичащи от закона, а противно на твърденията на ответниците с анекс №1 не се изменя размерът на дълга нито в частта на главницата, нито на дължимите възнаградителни лихви, такси и неустойки, не се променят условията за плащане или други задължения на кредитополучателя по договора. Поради това е приел, че обстоятелството, че поръчителите не са страна по него, не се отразява на съществуването и на обема на тяхното задължение по договора за поръчителство.
Намерил е, че вторият анекс от м.06.2012г. е подписан освен от кредитора и кредитополучателя, и от двамата поръчители. Изложил е съображения, че оспорването на датата на анекса от страна на лице, което е подписало същия, представлява по своята правна същност оспорване на собственото му волеизявление /анексът е частен диспозитивен документ/, като липсват както конкретни твърдения, така и доказателства за порок на волята.
Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че между страните са възникнали валидни договорни правоотношения – между ищеца и първия ответник по договор за банков кредит /чл.430 и сл. ТЗ/, а с останалите двама ответници-по договор за поръчителство; че банката-кредитор е изпълнила основното си договорно задължение да предостави първи транш от кредита, като е превела по разплащателна сметка на първия ответник-кредитополучател сумата 100 527 евро, а в патримониума на кредитополучателя са възникнали задължения за връщане на дадената в заем сума съгласно погасителен план при условията на договора, за плащане на договорените лихви, такси и комисионни, както и за изпълнение на останалите договорни задължения.
Въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено, че плащанията по договора за кредит са преустановени от кредитополучателя, като последното плащане е на 20.08.2012г., когато е погасена вноска с падеж 31.07.2012г., като не са заплатени главници в общ размер на 13 230 евро, дължими в периода 31.08.2012г. до 31.10.2013 г.; лихви в общ размер на 8 997.30 евро, дължими в периода 31.10.2012 г. до 31.10.2013 г., както и че поради неплащане на тези суми ищецът е отправил нотариална покана до кредитополучателя и поръчителите за заплащане на посочените суми в 7-днeвен срок от съобщението с предупреждение, че при неплащане, банката ще обяви целия кредит за предсрочно изискуем, считано от изтичането на дадения срок. Посочил е, че нотариалната покана е връчена на „Еколайт“ АД на 19.11.2013 г., на Т. Баев – на 27.11.2013 г. и на А. Клингер – на 10.12.2013г. Намерил е, че ответниците, чиято е тежестта на доказване, не ангажират доказателства за плащане, поради което е приел, че към 18.12.2013г., от която дата банката обявява кредита за предсрочно изискуем, са налице предпоставките на чл.24, ал.1, б.“а“ от договора.
Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията, че кредитополучателят не е имал непогасени задължения по договора кредит към 18.12.2013г. поради липса на ангажирани от ответниците доказателства за плащане и с оглед категоричното заключение на ССЕ, прието като неоспорено и компетентно изготвено във въззивното производство.
Приел е за неоснователни и възраженията, че не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като нотариалните покани не са надлежно връчени. Намерил е за ирелевантно връчването на нотариалната покана на поръчителя А. Клингнер, тъй като от момента на уведомяването на кредитополучателя целият неплатен остатък по кредита става изискуем както по отношение на него като главен длъжник, така и по отношение на поръчителите. Направеното оспорване на уведомяването на кредитополучателя за обявената от ищеца предсрочна изискуемост е преценено като неоснователно, тъй като волеизявлението на кредитора е обективирано в нотариална покана, връчена на „Еколайт“ АД на адреса на управление, чрез Ю. Д. - офис мениджър. Обсъдил е приетите по делото удостоверения от НОИ за сключените със същата трудови договори и показанията ѝ като свидетел, според които е работела в „Еколайт“ АД като „офис-мениджър“, извършвала е всички дейности от общ характер, подпомагащи дейността на дружеството, както и всички такива, които й били разпореждани от изпълнителния директор. При съвкупната преценка на тези доказателства въззивният съд е приел, че Д. е продължила да осъществява дейност като офис мениджър за „Еколайт“ АД и след прекратяването на трудовото правоотношение с дружеството, т.е. по друго облигационно правоотношение. Взел е предвид, че поканата е връчена в канцеларията на дружеството на адреса на управление, на лице, осъществяващо дейност като офис мениджър, поради което е счел за неоснователно възражението, че изявлението не е достигнало до кредитополучателя.
Въззивният съд е посочил, че според заключението на ССЕ и към 18.12.2013г. /осчетоводена предсрочна изискуемост/, и към 10.01.2014 г. /подаване на заявление по чл.417 ГПК/, размерът на дължимата главница е 74 949.00 евро, а дължимите лихви са в размер на 10 922.32 евро, като няма доказателства за плащане. С оглед на това е приел, че кредитополучателят дължи на банката тези суми на основание договора за кредит и обявената предсрочна изискуемост на задълженията по него.
Въззивният съд е намерил за частично основателно възражението на ответницата А. Клингнер за погасяване на отговорността й на основание чл.147 ЗЗД. Изложил е съображения, че преклузивният 6-месечен срок по чл.147 ЗЗД тече от момента, в който вземането, за чието изпълнение е поел задължение да отговоря и поръчителят, става изискуемо, т.е. от падежа, и когато част от вноските по договор за кредит са с настъпил падеж, а останалите са обявени за предсрочно изискуеми, следва да се преценява изтичането на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД в зависимост от падежа на всяка една от редовно изискуемите вноски, както и в зависимост от датата, на която останалите са станали дължими в хипотезата на предсрочна изискуемост. Приел е, че отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника – кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Съобразил е, че кредиторът е предявил претенциите си спрямо кредитополучателя на 10.01.2014г., когато е подадено в съда заявлението по чл.417 ГПК, и е приел, че поръчителите не носят отговорност по отношение на всички вземания с настъпил преди 10.07.2013г. падеж, като в конкретния случай това са 11 вноски с настъпил към 10.07.2013г. падеж на обща стойност 9 702.00 евро /882 по 11/, както и сумата 6 079.65 лева, начислени лихви по чл.16, ал.1 от договора преди 10.07.2013г.
По поставения материалноправен въпрос:
Въпросът за началният момент, от който започва да тече 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за ангажиране отговорността на поръчителите при наличието на договор за банков кредит и погасителен план, в който е уговорено връщане на представената парична сума при разсрочени плащания от страна на кредитополучателя, в хипотезата на обявена предсрочна изискуемост, е разрешен с ТР № 5 от 21.01.2022г. по тълк.д. № 5/2019г. на ВКС, ОСГТК. Прието е, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост.
Изводът на въззивния съд, че преклузивният 6-месечен срок по чл.147 ЗЗД тече от момента, в който вземането, за чието изпълнение е поел задължение да отговоря и поръчителят, става изискуемо, т.е. от падежа, и когато част от вноските по договор за кредит са с настъпил падеж, а останалите са обявени за предсрочно изискуеми, следва да се преценява изтичането на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД в зависимост от падежа на всяка една от редовно изискуемите вноски, както и в зависимост от датата, на която останалите са станали дължими в хипотезата на предсрочна изискуемост, противоречи на даденото с посоченото тълкувателно решение задължително разрешение.
По основателността на касационната жалба:
Въпросите относно възникването между страните на валидни договорни правоотношения – между ищеца и „Еколайт” АД по договор за банков кредит /чл.430 и сл. ТЗ/, а с ответницата А. Клингнер - по договор за поръчителство, изпълнението на основното задължение на банката-кредитор да предостави първи транш от кредита в размер на 100 527 евро, неизпълнението на задължението на длъжниците за връщане на дадената в заем сума съгласно погасителен план при условията на договора и за плащане на договорените лихви, както и обявяването на кредита за предсрочно изискуем, считано от 18.12.2013г., са разрешени с влязлото в сила въззивно решение в частта, с която не е допуснато касационното му обжалване.
Съгласно заключението на ССЕ към 18.12.2013г. /осчетоводена предсрочна изискуемост/ и към 10.01.2014 г. /подаване на заявление по чл.417 ГПК/ размерът на дължимата главница е 74 949.00 евро, а дължимите лихви са в размер на 10 922.32 евро, като няма доказателства за плащане.
С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснат касационен контрол, се явява неоснователно възражението на ответницата Клингнер за погасяване на отговорността й на основание чл.147 ЗЗД. Предсрочната изискуемост на кредита е обявена на 18.12.2013г. и към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК предвиденият в чл.147 ЗЗД 6-месечен преклузивен срок не е изтекъл. Поради това ответницата А. Клингнер в качеството си на поръчител носи отговорност към кредитора за неизплатените главница и договорна лихва в посочения по-горе размер, установен от ССЕ.
Предвид изложеното предявените от ищеца против А. Клингнер искове по чл.422 ГПК са основателни и следва да бъдат уважени. С оглед на това и съобразно правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на решение № 250 от 13.01.2017г. по гр.д. № 19667/2014г. на СГС, ГК, I-20 състав, са отхвърлени предявените от касатора искове по чл.422 ГПК за установяване, че А. Д. Клингнер дължи солидарно с „Еколайт“ АД и Т. С. Баев сумата над 65 247 евро главница, ведно със законната лихва, считано от 10.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата, и сумата над 4 842,67 евро – лихви за периода от 31.08.2012г. до 10.01.2014г., дължими по договор за кредит № 581 от 11.09.2009г., вместо което следва да бъде признато за установено, че А. Д. Клингнер дължи солидарно с „Еколайт“ АД и Т. С. Баев сумата над 65 247 евро до 74 949 евро главница, ведно със законната лихва, считано от 10.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата, и сумата над 4 842,67 евро до 10 922,32 евро – лихви за периода от 31.08.2012г. до 10.01.2014г., дължими по договор за кредит № 581 от 11.09.2009г.
При този изход на спора ответницата дължи на ищеца разноски за първата инстанция съобразно уважената част от иска в размер на 9567,72 лева, с оглед на което следва да бъде осъдена да му заплати солидарно с другите длъжници още 273,55 лева, след съобразяване на присъдените с първоинстанционното решение разноски. Дължимите на ищеца разноски за въззивната инстанция съобразно уважената част от иска в размер на 940 лева са присъдени с въззивното решение. На ищеца следва да се присъдят и направените за касационната инстанция разноски съобразно уважената част от жалбата му в размер на 1455,87 лева. На ответницата следва да се присъдят разноски съобразно отхвърлената част от исковете в размер на 2 лева – за първата инстанция, и на 2,20 лева – за въззивната инстанция. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено в следните части: 1/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която на ответницата са присъдени разноски за разликата над 2 лева до 366 лева; 2/ в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответницата разноски за първата инстанция в размер на 1350 лева и за въззивната инстанция за разликата над 2,20 лева до 1226,50 лева. На ответницата не се дължат разноски за настоящата инстанция за защита срещу касационната жалба на ищеца, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2123 от 07.08.2018г. по т.д. № 893/2018г. на САС, ТО, 13 състав в следните части: в частта, с която, след отмяна на решение № 250 от 13.01.2017г. по гр.д. № 19667/2014г. на СГС, ГК, I-20 състав, са отхвърлени предявените от „Българска банка за развитие“ АД искове по чл.422 ГПК за установяване, че А. Д. Клингнер дължи солидарно с „Еколайт“ АД и Т. С. Баев сумата над 65 247 евро главница, ведно със законната лихва, считано от 10.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата, и сумата над 4 842,67 евро – лихви за периода от 31.08.2012г. до 10.01.2014г., дължими по договор за кредит № 581 от 11.09.2009г.; в частта, с която „Българска банка за развитие“ АД е осъдено да заплати на А. Д. Клингнер разноски за първоинстанционното производство в размер на 1350 лева и за въззивното производство за разликата над 2,20 лева до 1226,50 лева; в частта, с която е потвърдено решение № 250 от 13.01.2017г. по гр.д. № 19667/2014г. на СГС, ГК, I-20 състав в частта, с която „Българска банка за развитие“ АД е осъдено да заплати на А. Д. Клингнер разноски за първоинстанционното производство за разликата над 2 лева до 366 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А. Д. Клингнер дължи солидарно с „Еколайт“ АД и Т. С. Баев сумата над 65 247 евро /шестдесет и пет хиляди двеста четиридесет и седем евро/ до 74 949 евро /седемдесет и четири хиляди деветстотин четиридесет и девет евро/ главница, ведно със законната лихва, считано от 10.01.2014г. до окончателното изплащане на сумата, и сумата над 4 842,67 евро /четири хиляди осемстотин четиридесет и две хиляди евро и шестдесет и седем евроцента/ до 10 922,32 евро /десет хиляди деветстотин двадесет и две евро и тридесет и два евроцента/ – лихви за периода от 31.08.2012г. до 10.01.2014г., дължими по договор за кредит № 581 от 11.09.2009г.
ОСЪЖДА А. Д. Клингнер да заплати на „Българска банка за развитие“ АД солидарно с „Еколайт“ АД и Т. С. Баев още 273,55 лева /двеста седемдесет и три лева и петдесет и пет стотинки/ – разноски за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА А. Д. Клингнер да заплати на „Българска банка за развитие“ АД сумата 1455,87 лева /хиляда четиристотин петдесет и пет лева и осемдесет и седем стотинки/ – разноски за касационната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|