Р Е Ш Е Н И Е № 156 гр. София, 01 юли 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна Колегия, трето наказателно отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и първи април, две хиляди и петнадесетата година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела Атанасова ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев Антоанета Данова при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора Мадлена Велинова, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД №355 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на подсъдимия И. Д. И. срещу решение №459 от 22.12.2014 г., постановено по ВНОХД №824/2014 г., по описа на Апелативен съд- гр.София. С присъда, постановена на 24.04.2014 г. по НОХД №125/2013 г. по описа на Окръжен съд- гр.Монтана, подсъдимият И. е признат за виновен в това, че за периода от месец април 2009 г. до месец юни 2012 г. в [населено място] махала извършвал по занятие банкови сделки без съответно разрешение, което се изисква по закон- чл.13, ал.1 от Закона за кредитните институции, като дал заем срещу лихва на Л. В. А., В. З. И. и И. З. И.- общо в размер на 665 лева, като на основание чл.252, ал.1, във вр. с чл.54 НК му е наложено наказание три години „лишаване от свобода“, което да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим в затворническо общежитие от „закрит“ тип. С присъдата на основание чл.68, ал.1 НК е приведено в изпълнение наложеното на подсъдимия по НОХД №301/2007 г. по описа на Районен съд- гр.Лом наказание в размер на една година и шест месеца „лишаване от свобода“. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати в полза на Държавата сумата от 353, 40 лева- разноски по водене на делото. С присъдата подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение да е извършвал по занятие банкови сделки без съответно разрешение, което се изисква по закон- чл.13, ал.1 от Закона за кредитните институции, като дал заем срещу лихва на Г. С. К., Л. В. А., В. Н. И. и И. З. И. за разликата до посочената в обвинителния акт сума от 3 280 лева. В касационната жалба не се сочат конкретни касационни основания, но оплакванията са свързани с това по чл.348, ал.1, т.2 НПК. Поддържа се, че и първостепенния и въззивния съд са допуснали нарушения на процесуални правила, като са направили погрешен анализ на доказателствата и неправилно са преценили, че подсъдимият е осъществил престъплението, в извършването на което той е обвинен. Моли се да бъде отчетено, че свидетелите З. и В. за заинтересовани от изхода на делото и са депозирали показания с цел да навредят на подсъдимия И.. Оспорват се и изводите на първостепенния съд, свързани с показанията на свидетелите А., Н., А. и И., които се твърди, че същите неправилно не са кредитирани, като по този начин са увредени интересите на защитата. На тези основания се поддържа, че обвинението е недоказано и се предлага подсъдимият да бъде оправдан. В друга касационна жалба се сочи като съществено нарушение на процесуални правила и това, че неправилно решаващите съдилища не са се произнесли по вече измененото по реда на чл.287 НПК обвинение, а са постановили съдебните си актове по старото обвинение, чиито рамки са дадени с внесения обвинителен акт. Моли се при преценката на това нарушение да бъде отчетено това, че новото обвинение е с изменени параметри, като са променени средствата, за които се поддържа, че са предмет на престъпление и лицата, за които са твърди, че са получили заемите. Като съществено нарушение на процесуални правила се посочва и това, че във въззивното решение съдът не се е ангажирал със становище какъв е бил размера на лихвите на средствата, предоставени от подсъдимия, което е съществен елемент от състава на престъплението по чл.252 НК. На тези основания се предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В хода на касационното производство защитникът поддържа двете касационни жалби, като възпроизвежда отразените в тях оплаквания. Моли въззивното решение да бъде отменено, поради това, че съдилищата са се произнесли по старо обвинение, а делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Представителят на държавното обвинение предлага касационните жалби да бъдат оставени без уважение, тъй като в хода на производството са събрани множество доказателства, които опровергават тезата на подсъдимия И. и установяват това, че той е давал заем срещу лихва, което е в нарушение на чл.13, ал.1 от Закона за кредитните институции. Поддържа, че правилно решаващите съдилища са разгледали делото по първоначално внесения обвинителен акт, независимо, че в хода на съдебното следствие при първото разглеждане на делото от първоинстанционния съд е било изменено обвинението по реда на чл.287 НПК. На това основание пледира, че не е допуснато съществено нарушение на процесуални правила. Подсъдимият И. поддържа и двете касационни жалби и моли делото да бъде върнато за ново разглеждане. Алтернативно моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационните жалби са неоснователни. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Касационният съд прие, че предходните съдебни състави са направили пълен и верен анализ на доказателствените материали и са установили законосъобразно релевантните за изхода на производството факти. Правилно са кредитирани показанията на свидетелите К., В. И., И. И., В. И., Л. А., Н. А., Н. А., които са категорични, че са получавали от подсъдимия различни суми, като условието да им бъдат предоставени е било да бъдат върнати с лихва. Всеки един от тези свидетели разкрива различна технология за връщането на паричните средства, като обичайно след взимането на заема те са предоставяли на подсъдимия банковите си карти, по които са получавали помощ за дете или пенсия и са му съобщавали П. кода, като той ги е задържал и е теглил средствата по тях. В случаите когато подсъдимият е искал част от свидетелите са подписвали разписка за получени суми, в които стойността на задължението е била отразено, като към главницата е била добавена и лихва. Всеки един от посочените свидетели дава еднопосочни показания, като всички са категорични, че подсъдимият е предоставял лихвени заеми и е бил известен с тази си дейност. Показанията на тези свидетели се подкрепят и от други доказателствени източници, в това число иззетата от дома на подсъдимия тетрадка, в която са вписани средствата, предоставени от И., от справките от различни банкови институции и служби за социално подпомагане, от документите, издадени от ДФ „Земеделие“ (за съществуващи вземания) и приетите по делото съдебно- счетоводни експертизи. Касационният съд не възприе оплакването, че предходните инстанции са анализирали само част от доказателствените материали, като неправилно не са кредитирали показанията на разпитани, в хода на производството свидетели. Правилно показанията на свидетелката И. не са били кредитирани, като решаващите съдилища вярно са отчели, че тя, като съпруга на подсъдимия, е заинтересована от изхода на делото, а и показанията и се опровергават от други доказателствени източници. Законосъобразно не са били кредитирани и показанията на свидетеля Н., в който той твърди, че свидетелката А. умишлено е лъгала по делото, тъй като начина на получаване на тази информация (в резултат на случайно чут разговор в заведение) е житейски неправдоподобен от една страна, а от друга показанията на този свидетел се опровергават не само от други гласни доказателства, но и от посочените по- горе писмени такива и заключенията на приетите експертизи. Съдът не може да сподели и тезата на защитата, че показанията на свидетелите И. И. и Н. опровергават обвинителната теза и неправилно не са били кредитирани. Показанията на първият свидетел имат производен характер и същите не могат да заместят показанията на свидетелката А., а тези на вторият не съдържат информация от значение за изхода на производството. Това, че И. бил разбрал от свидетелката, че показанията й били манипулирани на досъдебното производство не може да бъде основание те да не бъдат кредитирани, още повече, когато тя излага същите факти и при разпита си, проведен в хода на съдебното следствие. Предвид изложеното, касационният съд прецени, че предходните съдебни състави не са допуснали нарушения при анализа на доказателствените материали и правилно са преценили, че инкриминираните факти се установяват по несъмнен и категоричен начин от събраните в хода на производството доказателства. Едно от основните оплаквания, отразено в касационната жалба, е свързано с допуснато съществено нарушение на процесуални правила изразило се в неправилно произнасяне и на първостепенния и на въззивния съд по обвинение, което не е било актуално към постановяване на съответните съдебни актове. При внимателен преглед на материалите по делото се установява, че в съдебното заседание, проведено на 19.03.2013 г. представителят на държавното обвинение е направил искане за изменение на обвинението по реда на чл.287 НПК и то е било уважено, като съдът с нарочно определение го е допуснал. Прокуратурата е внесла промяна в част от фактите, като е завишила стойността на инкриминираните лихвени заеми, дадени от подсъдимия и е променила по отношение на един пункт от обвинението техния получател, като вместо свидетелите А. и П. за различни суми е обединила сумите и е посочила като заемополучатели и двамата подсъдими. След това първостепенният съд (при второто разглеждане на делото) не се е произнесъл по новото обвинение, а е постановил присъдата си, в рамките на обвинението, очертано с внесения обвинителен акт. Съдът е преценил, че с отмяната на първоинстанционната присъда (постановена при първото разглеждане на делото) съдът не е обвързан с новото обвинение, а е следвало да реши делото по това, очертано с обвинителния акт. Въззивната инстанция е преценила тези действия на първоинстанционния съд за законосъобразни и на свой ред е постановила своето решение, като се е съобразила с предходно, а не с измененото обвинение. Касационният съд приема, че и първостепенния и въззивния съд неправилно са преценили кое е актуалното обвинение. Няма спор, че единствената страна в производството, която осъществява функция на обвинението е прокуратурата. Тя, чрез обвинителния акт, очертава рамките на процеса, като е суверенна в правото си да посочи инкриминираните факти и да очертае наказателното обвинение, като сама прецени, кое е извършеното престъпление. Тези права на държавното обвинение не могат да бъдат контролирани от съда и същите не могат зависят от преценката на съда, без значение от фазата, на която се намира процеса. Възможността прокуратурата да измени обвинението, като промени или фактите или правото, е предвидена в разпоредбата на чл.287 НПК. Когато това право бъде упражнено съдът е компетентен единствено да прецени дали действително се прави изменение на обвинението и ако е така го допуска с нарочен съдебен акт. За съда не съществува възможност да се противопостави на своевремнно направено искане за промяна на рамките на обвинението или да влияе на упражняване на това правомощие от страна на прокурора. Предвид изложеното, касационната инстанция приема, че изменението на обвинението не е свързано с процесуалната съдба на постановения съдебен акт и не може да зависи от това дали същият е отменен. Веднъж упражнено правото по чл.287 НПК всякога води до промяна на границите на обвинението и това действие не може да бъде отменено с последващ съдебен акт (бил той и отменително въззивно решение). Категорично не могат да бъдат споделени разсъжденията и на първоинстанционния и на въззивния съд за това, че с отмяната на постановената първоинстанционна присъда се отменят всички действия, осъществени в хода на проведеното съдебно следствие. На този етап на процеса се събират доказателства, въз основа на които впоследствие се постановява присъдата, което е и основание след отмяната на съдебния акт същите да бъдат повторени. Изменението на обвинението няма отношение към събирането на доказателства, не е пряко свързано с присъдата, което е и основание да се прецени, че отмяната на съдебния акт няма отношение към него. В разпоредбата на чл.287 НПК законодателят е посочил съдебното следствие единствено за да очертае момента, в който е допустимо да бъде упражнено правомощието на прокуратурата, но това няма отношение към действието на вече упражненото право. Предвид изложеното, касационният съд прие, че неправилно предходните съдебни състави са преценили, че дължат произнасяне по обвинението, очертано с обвинителния акт, а не по измененото такова. При преценка за това дали допуснатото нарушение на процесуални правила е съществено по смисъла на чл.348, ал.3 НПК съдът съобрази, че и с първостепенния и с въззивния съдебни актове съдът е приел, че подсъдимият е осъществил състава на престъплението по чл.252, ал.1 НК за част от инкриминираните суми и за част от инкриминираните заеми. Осъдителните съдебни актове са в рамките на обвинението, очертано и с обвинителния акт и в тези, посочени с изменението му по реда на чл.287 НПК. При това положение, решаващите съдилища са отсъдили, като са посочили в каква част обвинението е доказано и в каква не се подкрепя от доказателствените материали. Това е било и причина в мотивите на първостепения и въззивния съдебен акт по изричен начин да бъде обосновано, че извън посоченото в тези актове подсъдимият следва да бъде оправдан по отношение на останалата част от обвинението. В случая, независимо от допуснатата грешка при очертаване на обвинението, доколкото с изменението му същото е разширено, с постановяването на оправдателен диспозитив волята на съда е ясна и правата на подсъдимия са охранени. Няма спор, че при спазване на принципа за reformation in peius при липса на въззивен и касационен протест, независимо от обвинението, подсъдимият И. не може да бъде осъден по обвинение, надхвърлящо това, очертано с първоинстанционната присъда и въззивното решение. Ето защо независимо от допусната в конкретното наказателно производство процесуална грешка, тя не е засегнала правата на подсъдимия и не може да бъде преценена като съществено нарушение на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК. Това е и причината касационната инстанция, независимо от констатирането й, да прецени, че атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде отменен и делото не трябва да бъде връщано за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №459 от 22.12.2014 г., постановено по ВНОХД №824/2014 г., по описа на Апелативен съд- гр.София. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.