6 Р Е Ш Е Н И Е № 199 гр.София, 09.02.2021г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: Бисер Троянов Петя Шишкова в присъствието на секретаря Илияна Рангелова и прокурора от ВКП Петър Долапчиев, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 913 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба с допълнение към нея от подсъдимия Г. В. Г. срещу решение № 260011 от 20.08.2020г., постановено по ВНОХД № 158/20г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е изменена присъда № 5 от 24.02.2020г. по НАХД № 420/19г. на Добричкия окръжен съд. Въззивната инстанция е увеличила с шест месеца срока на наказанието „лишаване от свобода“ за престъплението по чл.354а от НК, съответно и на наложеното общо наказание, и е приложила разпоредбата на чл.67, ал.3 от НК. Г. е признат за виновен в това, че на 31.08.2018г. в гр. Добрич, без надлежно разрешително държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества – марихуана и метамфетамин на обща стойност 1078.06лв, и на основание чл.354а, ал.1, вр. чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години и глоба в размер на 5000лв. Признат е за виновен и в това, че за времето от 15 до 31.08.2018г. в гр. Добрич, без надлежно разрешение, държал огнестрелно оръжие – пистолет, и боеприпаси – три патрона, и на основание чл.339, ал.1 от НК, вр. чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и четири месеца. На основание чл.23, ал.1 и ал.3 от НК съдът е наложил най-тежкото от определените наказания – лишаване от свобода за срок от две години, като към него е присъединил изцяло наказанието глоба в размер на 5000лв. Отложил е изпълнението на лишаването от свобода за четиригодишен изпитателен срок. За срок от една година е постановил по отношение на него да се изпълнява пробационна мярка „ограничение в свободното придвижване“. С жалбата се релевира касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Иска се намаляване на срока на наложеното наказание лишаване от свобода и отмяна или намаляване размера на глобата. Твърди се, че санкцията не е съобразена с тежестта на престъплението по чл.354а, ал.1 от НК, която не е голяма с оглед вида и количеството наркотични вещества, както и с чистото съдебно минало, възрастта на подсъдимия и признанието на вината. Изтъква се, че наложената забрана да напуска населеното място, в което живее, ограничава възможността да си намери работа. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище, че наказанието е справедливо и моли жалбата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Жалбата е частично основателна. За престъпленията по чл.339, ал.1 от НК и по чл.354а, ал.1 от НК законодателят е предвидил наказание „лишаване от свобода“ за срок от две до осем години. Преди редукцията по чл.58а, ал.1 от НК, апелативният съд е отмерил като справедлива санкцията „лишаване от свобода“ за срок от три години по чл.354а, ал.1 от НК, и по чл.339, ал.1 от НК – лишаване от свобода за срок от две години. Двете определени наказания са съответно значително под средния размер, и в размер равен на специалния минимум. Кумулативното наказание „глоба“ е в най-ниския размер от 5000лв., при предвиден диапазон от 5 000 до 20 000лв. Срокът на лишаването от свобода не е увеличен по реда на чл.24 от НК. Наказателно-правното положение на подсъдимия е облекчено и чрез освобождаването от ефективно изтърпяване с изпитателен срок в среден размер. Начинът, по който са индивидуализирани санкциите кореспондира на извод за почти пълна липса на отегчаващи обстоятелства, каквато в случая не е налице. Допълнителното намаляване на наказанието би било необосновано снизходително и не би спомогнало за постигане на целите по чл.36, ал.1 от НК. Въззивният съд е отчел изчерпателно установените смекчаващи обстоятелства. Правилно като такова е оценено чистото съдебно минало. В полза на подсъдимия следва да се съобрази и изразеното в последната му дума дълбоко съжаление за извършеното. Позицията на въззивния съд по този въпрос търпи сериозна критика. Подсъдимият е споделил, че е преосмислил поведението си, заради негативното въздействие върху него и близките му на престоя в ареста, а съдът е отговорил, че „не приема за безспорни“ изразената самокритичност и съжаление. Липсата на ясна позиция дали счита критичното отношение за формално и неискрено, и по какви причини, провокира съмнение в обвинителен уклон и представлява нарушение на чл.303, ал.1 от НПК, доколкото размерът на наказанието е част от присъдата и решението по отношение на него следва да почива на безспорни данни. На смекчаващите обстоятелства противостои фактът, че Г. е осъществил две различни самостоятелни престъпления в условията на реална съвкупност. Сериозно отегчаващо обстоятелство, което е сред признатите по реда на чл.371, т.2 от НПК е, че извън осъщественото противоправно държане на конкретната инкриминирана дата, преди това през продължителен период от време подсъдимият системно е разпространявал на различни лица високорискови наркотични вещества. Не може да бъде споделено виждането, че в негативен план следва да се цени обстоятелството, че спрямо подсъдимия е водено друго наказателно производство и че „Съпоставяйки датите на двете производства е видно, че вземането на мярката за неотклонение е предшествала постановяването на осъдителната присъда, предмет на проверка по настоящото производство, т.е. наличието на повдигнато вече обвинение по чл.354а от НК не е било възпиращ фактор за извършването на друго престъпление от същия вид“. При липсата на влязла в законна сила осъдителна присъда, неприключилото наказателно производство не следва да се съобразява като отегчаващо обстоятелство, тъй като по този начин се нарушава презумпцията за невиновност. Що се отнася до механизмите с възпиращ ефект, тяхното въздействие би следвало да се преценява към датата на извършване на престъпното деяние, а не към датата на постановяване на присъдата. Претенцията на жалбоподателя за намаляване на наказанието поради направеното самопризнание и с оглед възрастта на извършителя, е неоснователна. Към извършване на деянията подсъдимият е бил на 29г., т.е. напълно зрял психически и физически индивид, при който липсата на социален опит не е улесняващ фактор, и няма причина за специално третиране. Възрастта би могла да е смекчаващо обстоятелство при младите пълнолетни лица, но Г. не попада в тази категория. Българските съдилища следва да съобразяват разпоредбите на Директива (ЕС) 2016/800 на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2016 година относно процесуалните гаранции за децата, които са заподозрени или обвиняеми в рамките на наказателнoто производствo, която насърчава държавите-членки да предвидят, че лица над 24 години не могат да се смятат за млади пълнолетни. Направеното признание също не смекчава вината му. То е депозирано за нуждите на съкратеното съдебно следствие, за да се възползва подсъдимият от редукция на наказанието. В хода на досъдебното производство не е давал обяснения във връзка с обвинението. Самопризнанието следва да се отчита с положителен знак единствено в случаите, когато е допринесло за разкриване на обективната истина. Глобата е адекватна и справедлива санкция и искането за пълната й отмяна или намаляване не следва да бъде уважено. /Формулировката е неточна, тъй като по начало такова изменение е процесуално недопустимо, извън приложението на чл.55 от НК, каквото не се претендира. Вероятно жалбоподателят атакува присъединяването изцяло към най-тежкото наказание./ Изяснено е, че Г. е печелел средства от продажбата на метамфетамин и марихуана. Не е бил трудово ангажиран. Имуществените наказания са особено ефикасно възпиращо средство срещу престъпленията с користна цел, каквото е осъщественото по чл.354а, ал.1 от НК, а глобата е в минимален размер, поради което и в тази му част решението следва да бъде оставено в сила. По отношение на оплакването срещу постановената пробационна мярка, жалбата е основателна. Съдът неправилно е приложил чл.67, ал.3 от НК. Нормата предвижда "когато отложеното наказание лишаване от свобода е не по-малко от шест месеца, съдът може да постанови една от пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1-4 през изпитателния срок". От редакцията на текста е видно, че законодателят е фиксирал срока на изпълнение на пробационната мярка, като го е приравнил на изпитателния срок. Разпоредбата е императивна и като е ограничил свободното придвижване на подсъдимия за една година, апелативният съд е допуснал нарушение на материалния закон. Единственият процесуален способ за отстраняването му, при липса на съответен протест, е отмяна на пробационната мярка. Решението следва да бъде изменено в посочения смисъл. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 и т.3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Изменя решение № 260011 от 20.08.2020г. по ВНОХД № 158/20г. на Варненския апелативен съд, като отменя наложената на Г. В. Г. пробационна мярка по чл.42а, ал.2, т.3 от НК. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.