Р Е Ш Е Н И Е № 189 София, 06 март 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесет ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 949/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от частния обвинител К. М., чрез повереника си адв.М. Я. срещу въззивно решение № 206 от 10.07.2017г., постановено по внохд № 163/17г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. В жалбата се релевира касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК- явна несправедливост на наложеното наказание. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата. Намира, че не е налице соченото касационно основание, като релевираните доводи в негова подкрепа са били предмет на проверка от съда, постановил обжалваното решение. Счита, че въззивната инстанция подробно е обсъдила и аргументирала тяхната несъстоятелност. При анализа на вниманието на апелативния съд не е убягнало нито едно обстоятелство, относимо към обществената опасност на деянието и на дееца, като анализът е съобразен и с целите на наказанието, а при приложението на чл.66 от НК водеща е необходимостта от превъзпитание на извършителя. Изцяло споделя изводите на въззивния съд както във връзка с определянето на наказанието, така и досежно приложението на чл.66 от НК. Моли за оставяне в сила на въззивното решение. Адвокат М. Я., повереник на частния обвинител К. М. поддържа касационната жалба на доверителя си и моли за уважаването й по изложените в нея съображения. Изразява становище, че необосновано се дава превес на личната превенция, като се игнорира факта на масовото разпространение на престъпленията от този вид. Намира, че следва да се обърне по- сериозно внимание на генералната превенция, като се промени наказателната политика, тъй като всяка години хиляди са жертвите на ПТП. Намира, че недооценени са останали фактите, свързани с личността на подсъдимия, а именно скоростта, с която е управлявал МПС, надценявайки възможностите си като водач в конкретната пътна обстановка. Също така счита за недооценени в пълнота данните, че той нееднократно е бил санкциониран по административен ред за допуснати нарушения на правилата за движение. Моли за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС-Велико Търново, с указания за правилно приложение на материалния закон. Частният обвинител В. К.-Т. и повереникът й, редовно призовани, не се явяват. Частният обвинител К. С. и повереникът му, редовно призовани, не се явяват. Адвокат А., защитник на подсъдимия М. М. пледира за оставяне без уважаване на касационната жалба, като неоснователна и в сила на въззивното решение, като правилно и законосъобразно. Твърди, че не е налице релевираното касационно основание. Счита, че законоустановените принципи относно индивидуализацията на наказанието изискват отчитането на конкретната степен на обществена опасност на деянието, предвид спецификите на всеки отделен случай, поради което не може да бъде отправен упрек към контролираните инстанции, че са пренебрегнали зачестилите груби незачитания на правилата за движение по пътищата. Изразява становище, че обществената опасност на деянието не бива да се абсолютизира, още по-малко да се отчита като отегчаващо обстоятелство. Счита, че инстанциите по същество не са допуснати нарушения на правилата на чл.35, чл.54 и чл.55 от НК при определяне на наказанието. Изразява становище, че административните нарушения, за които подсъдимият е санкциониран са незначителни и не го определят като рисков водач на МПС. Също така счита, че доколкото отмерването на наказанието и приложението на чл.66 от НК са две отделни и различни дейности, съдът е изложил самостоятелни убедителни доводи досежно постановеното условно осъждане. Подробно са анализирани всички данни за личността на подсъдимия, установени от събраните множество писмени доказателства. Изцяло оспорва аргументите на жалбоподателя, свързани със значението на динамиката на престъпленията по чл.343 от НК, като намира, че апелативният съд е изложил достатъчно съображения, че генералната превенция е съпътстваща индивидуалната и не може да има приоритет над нея. Моли за оставяне в сила на въззивното решение. Представя писмени бележки. Подсъдимият М. М. моли решението на Великотърновски апелативен съд да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 2 от 23.01.2017г., постановена по нохд №356/16г., Окръжен съд - Ловеч е признал подсъдимия М. К. М. за виновен в това, че на 21.08.2015г. на път І - 4, /населено място/ – /населено място/, при км.11+200 посока [населено място] - [населено място], при управлението на МПС – “марка”, с /ДК №/ е нарушил правилата за движение по пътищата- чл.21, ал.2 от ЗДП-превишил разрешената скорост, ограничена със знак В 26 от 60км/ч., като се движел с 84,92км/ч. и по непредпазливост е причинил смъртта на Е. М. и средна телесна повреда на К. С., поради което и на основание чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.”Б”, пр.1 от НК и чл.54 от НК му е наложил наказание две години лишаване от свобода, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението му за срок от четири години, считано от влизане в сила на присъдата. На основание чл.343г от НК, съдът е наложил на подсъдимия и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските. С въззивно решение № 206 от 10.07.2017г., постановено по внохд № 163/17г., Апелативен съд – Велико Търново е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Пределите на касационната проверка, лимитирани от касационното основание, поддържано от жалбоподателя, е за явна несправедливост, при това от съдържанието на жалбата се установявана, че е само относно наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода и приложението на чл.66 от НК. Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенции Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази диференцирана процедура наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. В настоящия случай решаващите инстанции са индивидуализирали наказанието лишаване от свобода при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК. Вярно установените от въззивния съд и значими за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл.54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са обусловили определянето на законосъобразно и съответно на целите по чл.36 от НК наказание, а именно лишаване от свобода за срок от три години, редуцирано с една трета на две години. Въззивният съд от една страна е възприел изцяло фактическите данни, установени от първия съд, обуславящи съответните смекчаващи обстоятелства и частично отегчаващите такива, а от друга изрично е посочил в акта си и е анализирал приетите от него като инстанция по същество, значими за индивидуализацията на наказанието обстоятелства. Апелативният съд вярно е отчел смекчаващите обстоятелства, като наред с чистото съдебно минало на подсъдимия е ценил и младата му възраст, много добрите характеристични данни, обществената и трудовата му ангажираност. Също така е отчел критичното му отношение към извършеното и фактическия принос на пострадалия К. С. за реализиране на ПТП. По отношение на отегчаващите обстоятелства е необходимо да се посочи, че правилно въззивната инстанция е отчела причинената извън съставомерния резултат лека телесна повреда и имуществени вреди, както и вярно е оценила данните за санкционирането на подсъдимия по административен ред, за извършени нарушения на ЗДП. Данните от приложената по делото справка са за едно нарушение, санкционирано с наказателно постановление и две със фиш. Правилно не е ценено нарушението, което е допуснал в качеството му на пешеходец. Следва да се посочи, че от значение е не само броя на санкциониранията по административен ред, а и естеството, сериозността на нарушенията, степента на обществената им опасност и други. В случая става въпрос за нарушения на чл.6, т.1, пр.3 от ЗДП и чл.98, ал.1, т.1 от ЗДП, свързани с правила във връзка с престой и паркиране, както и с несъобразяване със сигнализацията на пътя, които по относителна тежест и значение не могат да обосноват извод за завишена опасност на подсъдимия като участник в движението. В настоящия казус данните по делото касаещи обществената опасност на конкретното деяния, не сочат на завишена степен на обществена опасност в рамките на законоустановената и в сравнение с обикновените случаи на престъпления от този вид. Не е завишена и степента на обществена опасност на дееца, като подс.М. не може да бъде охарактеризиран като рисков водач. Във връзка с определянето на наказанието е необходимо да бъде посочено принципното разбиране на настоящия състав за това, че при индивидуализацията на наказанието няма място за механичен формален подход при съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степента на обществена опасност на деянието и дееца. В контекста на това разбиране и при вярно отчетени от АС- Велико Търново смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от три години е законосъобразно определено и съответно за постигане целите по чл.36 от НК.Това, че след редукцията с една трета, произтичаща от разпоредбата на чл.58а , ал.1 от НК наказанието лишаване от свобода де факто е в размер на две години/под минимума на предвиденото/ не означава, че е индивидуализирано при предпоставките на чл.55 от НК. Разпоредбата на чл.56 от НК изключва възможността обстоятелства, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление да бъдат ценени като смекчаващи или отегчаващи. Безспорно е, че в настоящия случай съставомерният резултат - причиняването на една смърт и една средна телесна повреда, е квалифициращ деянието признак, но същият има своето значение при отчитане степента на обществена опасност на деянието и определянето на наказанието, с оглед задължителната съдебна практика – Постановление № 1 от 17.01.1983г. по н.д. № 8/82г., на Пленума на ВС – т.4, б.”е”. С оглед на горното, настоящият състав на касационната инстанция не намира, че определеното на подсъдимия наказание от три години лишаване от свобода/ редуцирането му на две години е в резултат на приложението на чл.58а, ал.1 от НК, което не подлежи на преценка от страна на съдилищата, а е императивно установено/ не разкрива признаците на явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК. Претендираната явна несправедливост на наказанието е и относно приложението от решаващите съдилища на разпоредбата чл.66 от НК. В тази връзка следва да се посочи, че прилагането института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен, и чието обсъждане не се изключва за нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките на чл.66 от НК, а именно да е наложено наказание лишаване от свобода за срок до три години, лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер и съдът да установи, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Въззивната инстанция е констатирала наличието на всички предпоставки на цитирания текст. Извън двете формални юридически предпоставки - наложено наказание лишаване от свобода да е за срок до три години и лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, съществен критерии за приложение на условното осъждане, е преценката за възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение. Без да се игнорира генералната претенция, акцентът е към постигане преди всичко на специалната такава. Комплексната преценка, направена от въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати с института на условното осъждане се възприемат и от този съдебен състав. Правилно са оценени, както данните, характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на деянието, така и тези касаещи личността на подсъдимия. Принудителното изолиране на подс.М. от обществото и семейството му не е необходимо и обществено оправдано, като с нищо не би допринесло за поправянето му. Независимо, че не може да бъде пренебрегната генералната превенция, водеща според закона е личната такава. Динамиката в извършването на неправомерни деяния по чл.343 от НК в каквато насока се развиват оплаквания от частния обвинител, не може единствено и самоцелно да обуслови ефективното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Противното би означава изначално изключване на възможността за приложение на чл.66 от НК по отношение на определен вид престъпление, което е в нарушение на закона, както и би било в нарушение на основен принцип за индивидуализация на наказанието, а именно определянето му в съответствие с индивидуалните особености на конкретния случай. Ето защо, настоящият състав намира, че решаващите съдилища, прилагайки разпоредбата на чл.66 от НК не са допуснали явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.2 от НПК. Предвид гореизложеното, атакуваното въззивното решение на АС – Велико Търново следва да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 206 от 10.07.2017г., постановено по внохд № 163/17г., по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: