Р Е Ш Е Н И Е № 156 гр. София, 04 юли 2016 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 618 по описа за 2016г. Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по жалба на частен тъжител срещу оправдателна въззивна и нова присъда № 15/22.03.2016г. по ВНЧХД № 96/2016г. по описа на Хасковския окръжен съд. В жалбата се навеждат доводи за нарушение на материалния закон, както и за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, а също така се претендира и необоснованост на съдебния акт. Иска се отмяна на присъдата и потвърждаване на осъдителната присъда на съда от първата инстанция, също и присъждане на направените разноски. В допълнение към жалбата, озаглавено като писмено изложение, се акцентира на превратно тълкуване и игнориране на доказателства по делото, като било безспорно доказано, че ударът е бил нанесен от подсъдимия по делото, а следвало да се отхвърлят показанията на Д. С. относно друг механизъм. Настоява се за правилност на изводите на съда от първата инстанция относно отхвърлянето на защитната теза за наличие на неизбежна отбрана, като се сочи, че не са били събрани никакви доказателства за предприето от пострадалия пряко и непосредствено нападение. Показанията на св.Д. С. били несигурни и хипотетично се твърдяло от него, че внукът му е бил ударен от пострадалия, което не поддържало и от самия подсъдим. В допълнението се настоява, че не са отправени тежка обида, клевета или е извършено друго противозаконно действие, което да доведе до причиняване на увреждането от страна на подсъдимия. Твърди се, че въззивният съд е постановил (базирал) присъдата си въз основа на неприети и непроверени факти, както в хода на „досъдебното“, така и на съдебното разследване, като частният тъжител се е насочил към възприетото от съда от втората инстанция хващане за яката на дрехата на св.Д. С. от страна на частния тъжител, както и олюляване на свидетеля. Не следвало да се кредитира защитната теза на подсъдимия и родствено обвързания с него свидетел. Оспорва се направеното заключение и възприемане на обясненията на дееца, и както и показанията на свидетеля Д. С., а в същото време отхвърляне на тезата, изградена на основата на същите доказателства, че липсва агресия от страна на частният тъжител. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание дава заключение, че подадената жалба не е основателна и че законосъобразно от въззивната инстанция е възприето приложението на института на неизбежната отбрана. Частният тъжител, редовно призован, не се явява, представлява се от повереник, който поддържа жалбата и претендира за направените разноски. Подсъдимият К., редовно призован, не се явява, представлява се от защитник, който моли да се остави в сила атакуваната въззивна присъда като правилна и законосъобразна. Защитата твърди, че твърдяната необоснованост не е касационно основание, направеното възражение за базиране на оправдателната присъда на несъбрани и непроверени факти не се отличавало с никаква конкретика. В действителност, според защитата, въззивният съд анализирал доказателствата, събрани от съда от първата инстанция, а пък досъдебно производство за този вид наказателно преследване законът не предвиждал. В този аспект, съдът от втората инстанция не бил допуснал никакви нарушения на специалните правила на второинстанционното производство, частният тъжител се ползвал от всички предоставени му от закона права. Защитата не съзирала никакви нарушения на установения процесуален ред, бил извършен цялостен анализ на доказателствата и след това законосъобразно били направени заключенията. Фактическата обстановка била възприета така, както била установена от първоинстанционния съд, с отлика относно преценката за достоверност на показанията на св.Д. С. от различните съдилища. Анализът на въззивната инстанция бил извършен с внимание към фактическата обстановка, направената корекция на оценката на районния съд е довела до правилен правен извод. Защитата твърди, че са събрани всички доказателства по делото, като касаторът не оспорва процеса в тази му част, нови във въззивното производство не са събирани, като въззивната инстанция при анализа е действала в съответствие с правната и формалната логика, като е приложен чл.12 от НК. Пледира за потвърждаване на атакуваната въззивна и нова присъда, като претендира и за направените разноски пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: Хасковският районен съд с присъда № 1/15.01.2016г. по НЧХД № 520/2015г. е признал за виновен подс.Д. К. К. в извършване на 20.04.2014г. в [населено място] на престъпление по чл.130,ал.1 от НК, като по реда на чл.78а от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил административно наказание глоба в размер на 1000 лв. Предявеният граждански иск от 8500 лв. е уважен в размер на 1200 лв., като са присъдени и разноски и държавна такса. С атакуваната с жалба нова въззивна присъда състав на Хасковският окръжен съд е признал за невинен подс.К. по това обвинение и го е оправдал изцяло, отхвърляйки изцяло и гражданскоправната претенция.. Касационната инстанция намери, че жалбата е подадена в срок и процесуално е допустима. Посоченото основание, изразяващо се в необоснованост на въззивното решение, не е от категорията на предвидените в чл.348,ал.1 от НПК и както сочи защитата, не следва да бъде обсъждано. Преценена по същество, жалбата се явява неоснователна. Въззивната инстанция по време на процеса не е събирала доказателства, като е възприела изцяло фактическата обстановка, установена от съда от първата инстанция, като е посочено, че тя е безпротиворечива. Може да се направи извод, че съдът от втората инстанция не е имал забележки относно начина на провеждане на съдебното производство, събирането на доказателствата и установяване на фактите по делото. И това действително е така, а в тази връзка направеното възражение относно позоваване на несъбрани и непроверени доказателства от страна на въззивната инстанция не намира опора в материалите по делото и се явява голословно. Касационната инстанция не е съд по фактите и може да се произнесе единствено в рамките на фактическите положения, установени от предходните съдилища. Няма спор обаче, че тези факти са установени от съда от първата инстанция и са възприети изцяло от втората. Разбира се, друг е въпросът с правната интерпретация на безпротиворечиво установените доказателства по делото. Впрочем, гласните доказателства са ограничени по обем и прякото свидетелство се съдържа само в показанията на св.Д. С. и в обясненията на подсъдимия. Последните не могат да бъдат отхвърлени само защото чрез тях се осъществява правото на защита, те подлежат на оценка и анализ с останалите събрани по делото доказателства на общо основание и могат да бъдат игнорирани само ако се опровергават от надлежно установени факти по делото. Такива опровергаващи обяснението на подсъдимия факти не са установени, не се и сочат от касатора, чието задължение е да ангажира обвинителни доказателства. Процесуалните разпоредби не допускат свидетелстване на частния тъжител, поради което и той е бил ограничен, поне по отношение на преките доказателства, само до обясненията на дееца и показанията на св.С.. А техният анализ, съпоставен и с косвеното свидетелстване например на св.Ж., пресъздаващ фактология по осъществена защита на дядото на подс.К.-т.е., св.С., е недвусмислен. Налице е дългогодишен конфликт между последния свидетел и частния тъжител, А. С. А.. Дългогодишния конфликт е бил наслоен с отправяни закани към свидетеля, който е възрастен , на 72г. и те са насочени към застрашаване на физическия му интегритет, на границата между заканата с престъпление и заканата с убийство. Няма съмнение, че разликата във възрастта между частният тъжител и св.С. дава очевидни предимства при едно противоборство между двамата в чисто физически аспект. Нападението срещу св.С. , дори с нисък интензитет, може да доведе до сериозни,а възможно, и до фатални последици. Това са обстоятелства, които попадат в кръга на задължителната за обсъждане съвкупност от такива, дефинирана в т.6 на раздел ІІ-ри от ППВС № 12/73г. Съдът от въззивната инстанция напълно основателно е подложил на собствен анализ възприетите от първостепенния съд факти, като е констатирал противоречие в изложените доводи. То е видимо, тъй като съдът от първата инстанция приема, че свидетелстването на св.С., че е бил хванат за дрехата от пострадалия не се потвърждава от други доказателства-което не е необходимо, тъй като процесуалния закон не залага на количеството на доказателствата, на тяхното качество, що се отнася до показанията на свидетелите (с изключението по чл.124 от НПК естествено), пък за обясненията на дееца, които потвърждават този факт, приема, че те били изолирани,т.е. с очевиден „нонсенс“. Тези твърдения не се опровергават, а взаимно се допълват, те имат своята процесуална и доказателствена стойност и следва да бъдат в основата на разсъжденията при оценка поведението на подс.К., което е сторено напълно законосъобразно от въззивната инстанция (наличните противоречия са несъществени и ако не друго, са свидетелство за липсата на синхрон при депозиране на показанията на близките родственици). Подсъдимият знае за влошените отношения, отправяните във времето закана за саморазправа на пострадалия с неговия дядо, поради което е възприел напълно сериозно ( с необходимата сериозност) хващането и дърпането за дрехата (яката) на св.С. от страна на пострадалия А.А.. Последният е упражнил принуда, което в случая е противозаконно действие и което е нямал право да извърши, като е започнал действие, което може единствено да бъде схванато като нарушаване на правото на телесна неприкосновеност. Развитието на тази принуда е предпоставка, която е преценена от подс.К. като непосредствено и противоправно нападение, с която преценка въззивният съд се е съгласил, а се съгласява и касационната инстанция. За преценката на дееца дали има непосредствено и противоправно нападение срещу него или друго лице, не е необходимо да има непосредствен физически контакт ( достатъчно е да е създадена опасност за реално и непосредствено увреждане), какъвто обаче в случая е и осъществен. Достатъчно е поведението на пострадалия А. недвусмислено да говори за предстоящо и неминуемо нападение, за да възникне правото на св.С. или на неговият внук, подс.К., да бъдат осъществени защитни действия срещу неизбежното и неправомерното физическо посегателство. В конкретният казус постр.А. е нарушил правото на телесна неприкосновеност на св.С. и намесата на св.К. е била навременна и основателна. Изяснено е в задължителната съдебна практика при очертаване на границата на пределите на неизбежната отбрана, кога те са нарушени и кога не са. Неизбежна отбрана се осъществява и при несъответствие в интензитета на предприетата защита, стига то да не е явно – така и посоченото ППВС № 12/73г.,т.6, абзац последен. А касационната инстанция намира, че реализираната защита от подс.К. срещу противоправното поведение на пострадалия А., не е с характер на явно несъответстваща на интензитета на противоправното поведение на частния тъжител. Той е нанесъл един удар, който е бил достатъчно ефективен, за да преустанови поведението на тъжителя и да прекрати неговите противоправни действия. В съдебната практика също така е добре изяснено, че нападнатия може да се защитава, или да бъде защитаван не само по начина и със средствата, съразмерни на начина и средствата на нападение,т.е. подс.К. да е бил задължен да се ограничи само с дърпането на пострадалия за яката- така т.7 на ППВС № 12/73г.втори абзац. Изискването е защитата да е достатъчно ефективна, което предполага и по интензивни средства и начини за отбрана. Подсъдимият е използвал именно такъв начин, по-ефективен от дърпането за яката и може да бъде преценено, че дори и да се възприеме несъответствие между характера на нападението (на противоправното поведение на тъжителя) и на осъществената защита, то не е явно. Засегнати са едни и същи обществени отношения- свързани с телесната неприкосновеност на личността, предизвиканата от действията на тъжителя опасност за здравето, преценена съобразно възрастта на св.С. и агресивната дълбочина на наслоения конфликт между тях, с превес на агресията на А. във връзка с отправените закани, е напълно съпоставима с интензитета на използваната защита, макар и да е налице удар, увредил А. по смисъла на чл.130, ал.1 от НК. Не е необходимо деянието на частния тъжител да осъществява състав на престъпление, разбира се в други хипотези относно субекта на нападение при неизбежната отбрана, достатъчно е да е общественоопасно и противоправно. В случая А. е упражнил сила по отношение на възрастния човек, св.Д., а това са действия, които покриват изпълнителното деяние на принуда по смисъла на НК. Претърпяното от св.Д. е против неговата воля, освен това е било и унизително за достойнството на значително по-възрастния човек, освен че е засегнало неговата телесна неприкосновеност. Това деяние впрочем е значително по-тежко наказуемо, независимо от възможната интерпретация на хипотезата на чл.9, ал.2 от НК (при невисокия интензитет на упражнената принуда). Освен всичко това, касационната инстанция напълно се съгласява с доводите на въззивната, че разтърсването на възрастния човек от страна на тъжителя, в посоченият контекст на дългогодишен конфликт и отправяни закани от А., може да бъде възприето от подс.К. само като началото на действие, което ще доведе до увреждане на здравето на св.Д. с непредвидими последици, резултат, който е бил лесно постижим предвид изтъкнатото несъответствие във физическите възможности на участниците в конфликта(пострадалият А. и св.С.). Не може да бъде подминато обстоятелството, че подс.К. е действал строго в законово и обществено допустимите рамки на неизбежната отбрана– след като с реализираната защита е преустановено противоправното поведение (нападение) на А., той не е нанесъл повторен удар, макар да е имал пълната възможност за това. Това може да означава само, че единствената негова цел е била да преустанови това действие на А. и нищо повече, като доводите на въззивната инстанция в тази насока следва да се споделят, без да е необходимо да се преповтарят. В заключение може да се отново да се заяви, че депозираната касационна жалба не се явява основателна, изложените възражения са получили своя напълно адекватен и задоволителен отговор от въззивната при излагане на мотивната част на атакувания съдебен акт, като в останалата част, относно действията на самата въззивна инстанция, са лишени от фактологическа основа и правна състоятелност. Изложените факти, които са безспорно установени, в рамките на предявеното обвинение по частната тъжба и извършеният прецизен правен анализ от страна на въззивната инстанция, логично и закономерно са довели при правоприлагането до неизбежния и логичен резултат, свързан с постановяване на оправдателната присъда. Предвид изложеното дотук, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия липсва основание за изменение или отмяна на атакуваната въззивна присъда на Хасковския окръжен съд, поради което тя следва да се остави в сила. Направените разноски от страна на подсъдимия за защита пред касационната инстанция,в размер на 800лв. за възнаграждение на защитник, следва да бъдат възложени на частния тъжител съобразно нормата на чл.190, ал.1 от НК, за което следва да се издаде изпълнителен лист. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, както и на чл.190, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивна присъда № 15/22.03.2016г. по ВНЧХД № 96/2016г. по описа на Хасковския окръжен съд. ОСЪЖДА частния тъжител А. С. А. да заплати на подс.Д. К. К. сумата от 800 лв., представляваща направени разноски за защитник пред ВКС, както и сумата от 5 лева за издаване на изпълнителен лист. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове