10 Р Е Ш Е Н И Е № 50143 С., 11.01.2024г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд - Търговска колегия, I т.о., в открито заседание на единадесети декември, през две хиляди и двадесет и трета година, в състав : Председател: Елеонора Чаначева Членове: Васил Христакиев Елена Арнаучкова при секретар Ангел Йорданов след като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т.д.№ 2084 по описа на ВКС за 2022г. и, за да се произнесе, взе предвид следното Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по подадената чрез синдика адв.С. Е. Б. касационна жалба на „Строително дружество ММ“ АД /н/ срещу решение № 1000 от 05.07.2022г. по възз.гр.д.№ 10326/2018г. на САС.С него е потвърдено решение № 265581/01.09.2021г. по гр.д.№ 10326/2018г. на СГС, с което са отхвърлени предявените чрез синдика адв.С. Е. Б. искове на „Строително дружество ММ“ АД/н/ против Б. И. С. и Д. Б. С., с правно основание чл.40 ЗЗД и чл.26, ал.2 ЗЗД, за признаване за установено, че договор за покупко-продажба от 08.12.2006г., обективиран в н.а.№ 112, т. IV, peг. № 3776, д. № 698/2006г. на Нотариус С. П., и договор за покупко- продажба от 29.12.2006г., обективиран в н.а. № 177, т. V, peг. № 6534, д. № 817/2006г. на Нотариус К. А., са относително недействителни по отношение на „Строително дружество ММ“ АД/н/, тъй като при сключването им представляващият и купувачът са действали във вреда на представлявания, евентуално - за прогласяване нищожността им, поради абсолютна симулация, оставени са без разглеждане предявените чрез синдика адв.С. Е. Б. искове на „Строително дружество ММ“ АД /н/, с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, против Б. И. С. и Д. Б. С. за признаване за установено, че „Строително дружество ММ“ АД/н/ е собственик на 1/2 ИЧ от ПИ с идентификатор 68134.4361.21 по КК на [населено място] и, с правно основание чл.108 ЗС, против Л. Д. Х. за осъждането й да предаде на „Строително дружество ММ“ АД/н/ владението върху 1/2 ИЧ от ПИ с идентификатор 68134.4361.21 по КК на [населено място] и са присъдени разноски в тежест на„Строително дружество ММ“ АД/н/. В касационната жалба са релевирани всички основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК – материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост. По отношение на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за установяване на абсолютна симулация на атакуваните разпоредителни сделки от 2006г., касаторът намира, че въззивният съд не е съобразил и обсъдил в тяхната съвкупност всички установени по делото факти и обстоятелства. В тази връзка поддържа, че правилно е приет за безспорно установен фактът, че няма реално, а е налице „фиктивно плащане“ на договорената цена по атакуваните сделки, но не е съобразена установената по делото свързаност между лицата, извършващи имитиращите плащания, и не са обсъдени показанията на свидетеля Х. С. /пред въззивния съд/ относно действителната воля на договарящите страни. Според касатора е неправилен изводът, че по делото не е представено „начало на писмено доказателство“, какъвто е характерът според него на представените с отговора на ИМ платежни банкови документи във връзка с плащането на цената по сделките, представените пред въззивния съд платежни нареждания и представените от ответниците по делото протоколи на ОСС, предложение от дружеството до другия съсобственик по чл.33, ал.1 ЗС и декларация от управителя на дружеството- съсобственик за отказ да закупи продаваните съсобствени идеални части, в който не е посочена предложената цена.Наред с това, касаторът счита, че, тъй като ищцовото дружество не е страна по сделката от 2012г., а е трето лице, то не е ограничено от забраната по чл.164 ГПК за установяване на симулацията със свидетелски показания. По отношение на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.40 ЗЗД, са релевирани доводи, че е постановено в противоречие с т.3 на ТР № 5/2014г. по т.д.№ 5/2014г. на ОСГТК на ВКС относно фактическия състав на недействителността по чл.40 ЗЗД, предвид необсъждане на установените по делото факти относно обективния и субективния елемент от фактическия състав на чл.40 ЗЗД, и с ТР № 3/15.11.2013г. на ОСГТК на ВКС по въпроса дали решението на ОС на ООД по чл.137, ал.1, т.7 е необходимо условие за действителност на извършената от управителя разпоредителна сделка с недвижим имот на дружеството, предвид единствено посоченото, че управителят е действал в изпълнение на решенията по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ от 04 и от 22.12.2006г., които са задължителни при отчуждаване на недвижим имот на дружеството както за съдружниците, така и за управителя.Касаторът намира за неправилен извода, че протоколите, обективиращи решенията по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ, удостоверяват по несъмнен и категоричен начин волята на дружеството-продавач да настъпят правните последици на договор за продажба, като поддържа, че те имат значение единствено в отношенията между дружеството и управителя.Оспорва извода, че, тъй като са представени пред нотариуса, протоколите не са антидатирани и купувачът не е действал недобросъвестно, доколкото е знаел, че дружеството е определило цената.В тази връзка поддържа, че протоколите са съставени единствено да обслужат сделките и нямат материална и формална доказателствена сила.Поради всичко изложено, касаторът моли за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени.Претендира за присъждане на разноски за всички инстанции. С постановеното по делото определение №50559/12.10.2023г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за преценка на даденото разрешение по процесуалноправния въпрос:Какви са правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора? В подадения чрез адв.Е. И. О. съвместен писмен отговор ответниците Б. С., Д. С. и Л. Х. оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.Претендират за присъждане на разноски. В откритото съдебно заседание пред касационния съд синдикът адв.С. Е. Б. поддържа касационната жалба на дружеството/н/ с искане да бъде уважена и претендира за присъждане на разноски, съгласно представения списък на разноските по чл.80 ГПК, а процесуалният представител на ответниците адв.Е. О. оспорва касационната жалба с искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноски. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.290 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: По въпроса, обусловил допускането до касационно обжалване: Задължителен за съдилищата отговор на този въпрос е даден с мотивите към т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, които са препотвърдени в мотивите на т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Според приетото в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г., мотивите на въззивната инстанция следва да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Въззивният съд е длъжен за извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора.В мотивите по т. 2 от ТР № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК е изяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, както и че уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а - решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В този смисъл следва да се даде отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване. По същество и на въведените касационни основания: В обжалваното решение правилно е установено от фактическа страна, че с атакуваните два договора за покупко-продажба от 08.12.2006г. и от 29.12.2006г., обективирани съответно в нотариален акт № 112, т. IV, peг. № 3776, д. № 698/2006г. на Нотариус С. П. от 08.12.2006г. и в нотариален акт № 177, т. V, peг. № 6534, д. № 817/2006г. на Нотариус К. А., ищцовото дружество, представлявано от управителя Б. Л., се е разпоредило в полза на ответника Б. С., по време на брака му с ответницата Д. С., с притежаваните от дружеството-продавач Ѕ ИЧ от няколко урегулирани недвижими имота в кв.46 по плана на С., м. „Л.-3“, които понастоящем са отразени в КККР на [населено място] като поземлен имот/ПИ с идентификатор 68134.4361.21.Правилно е установено, че договорената цена в договора за покупко-продажба от 08.12.2006г.е в общ размер 240 000лв., като тя е разсрочена на две вноски: 20 000лв. в деня на сделката, а останалата част в срок от една година, а договорената цена в договора за покупко-продажба от 29.12.2006г.е в размер на 100 000лв., която също е разсрочена - в срок от 12 месеца след сключване на договора.Правилни са констатациите, че атакуваните разпоредителни сделки са част от поредица от сделки с Ѕ ИЧ с процесния имот, като след сключването им, с договор за покупко-продажба от 19.09.2012г., обективиран в нотариален акт № 106/ т. I, рег. № 1529, д. № 92/2012г. на Нотариус С. П., ответниците Б. С. и Д. С. са се разпоредили с Ѕ ИЧ от имота в полза на ответницата Л. Х., като договорената цена е 120 000 евро, която също е разсрочена - до края на годината, еднократно или на вноски, а с договор за покупко-продажба от 07.09.2018г., обективиран в нотариален акт № 183, т. 134 по описа на АВ, сключен в периода след подаване на ИМ, преди вписването й, ответницата Л. Х. се е разпоредила с Ѕ ИЧ от процесния имот в полза на трето неучастващо по делото лице - Х. С.. В обжалваното решение правилно е установено, че към момента на атакуваните сделки Б. С. е съдружник и един от тримата управители на дружеството, заедно с представляващия дружеството управител при извършване на атакуваните сделки - Б. Л., който е приет за съдружник и е вписан като управител непосредствено преди изповядване на сделките - на 21.11.2006г. Правилно е констатирано /показанията на св.С. пред първоинстанционния съд/, че преди приемането му за съдружник и вписването му като управител Б. Л. е бил дърводелец в дружеството, Л. Х. се е грижела за документите на дружеството за обектите в Германия и се е занимавала със службите по труда, Х. С. е бил партньор на дружеството – подизпълнител на обектите, като след 2005г. съдружниците се разделили „по неприятен начин“ и имотите „останали“ при Б. С..От показанията на св.Х. С. пред въззивния съд, който е последният приобретател на Ѕ ИЧ от процесния имот, е правилно установено наличието на добри приятелски отношения на свидетеля с Б. С., , че свидетелят е бил помолен от Б.С. да закупи имота през 2018г. и той се съгласил, без да прави оглед на имота и без да заплаща договорената цена, като свидетелят не е имал намерение да извършва търговска дейност в него и е предоставил пълномощно на Б. С. за имота.Съставът на въззивния съд е установил правилно, че с решение от 30.06.2017г. по т.д.№ 246/2017г. на АС - Пловдив е обявена неплатежоспособността на ищцовото дружество, като началната дата е определена на 25.06.2004г., открито е производство по несъстоятелност, спряно е производството по ликвидация и дружеството е обявено в несъстоятелност и е назначен за временен, а след това и за постоянен синдик адв.С. Е. Б.. От заключението на ССЕ пред първоинстанционния съд е установено, че цената по договорите за покупко-продажба от 2006г. и от 2012г. е изцяло заплатена от купувачите по банков път, но правилно е установено от фактическа страна, че цената по разпоредителните сделки от 2006г. и 2012г. не е реално заплатена от купувачите, а само е имитирано нейното заплащане, тъй като нито един от двамата купувачи - Б. С. и Л. Х. не са имали налични средства по банковите сметки, от които са постъпили плащанията на цената, като паричните средства за заплащане на цената двете сделки от 2006г. са теглени от каса от съпругата на Б. С.-Д. С. в продължи“ на цената по сделката от 2012г. са „превъртани“ от Б. С. и Л. Х. едни и същи парични средства на дружеството/заключението на допуснатата от въззивния съд, на осн. чл.266, ал.3 ГПК, допълнителна ССЕ/. Принципно правилно във въззивното решение е прието, че съдът не е обвързан от начина на съединяване от ищеца на исковете за недействителност на атакуваните сделки, а сам подрежда основанията, като започва от най –тежкия порок на волята.Правилни са и изводите, че в случая главният иск е за установяване на абсолютна симулация по чл.26, ал.2 ЗЗД, а искът за относителна недействителност по чл.40 ЗЗД е евентуален и тези искове са допустими. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен главният иск, с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД, въззивният съд принципно правилно е изтъкнал, че заплащането на цената по различен начин от посочения в нотариалния акт или незаплащането на цената могат да бъдат само индиция за симулация, но не сами по себе си, а при обсъждането им в съвкупност с останалите доказателствени факти и при тълкуване на действителната, обективирана в договора воля, когато може да се обоснове еднозначен и категоричен извод, че страните по сделките не са желаели настъпването на правните им последици. Правилно е и приетото във въззивното решение, че, тъй като ищцовото дружество е страна по атакуваните разпоредителни сделки от 2006г., за него са недопустими свидетелски показания за доказване на симулацията, с оглед на общото правило на чл.164, ал.1, т.2 и т.6 ГПК, освен в хипотезата на чл.165, ал.2 ГПК- при наличието на т.нар. „начало на писмено доказателство“ - документ, който може да е случаен, няма значение до кого е адресиран, но е необходимо да изхожда от страна по договора или да удостоверява нейно изявление пред държавен орган, като той не доказва пряко симулацията, а само вероятното й съществуване, и е основание да се допуснат свидетелски показания за установяването й. Предвид отговора на правния въпрос, обусловил допускането до касационно обжалване, въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалния закон. Изводът, че по делото не е представен документ, имащ качеството на „начало на писмено доказателство“, а и крайният извод за неоснователност на предявения иск по чл.26,ал.2 ЗЗД не отразяват решаваща дейност на въззивния съд.Не е обсъдено изрично въведеното във въззивната жалба на синдика твърдение, че средствата за заплащане на цената по трите договора са „подсигурени“ от едни и същи лица, че са „превъртани едни и същи пари“ и те са се „внасяли и изнасяли“ по сметките на свързани лица и фирми и не е извършена от въззивния съд самостоятелна преценка на събраните доказателства пред първата и пред въззивната инстанция. Налага се извод, че е налице отменителното основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК – процесуална незаконосъобразност. Тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се разреши по същество от касационната инстанция. По главния иск за установяване на абсолютна симулация на атакуваните разпоредителни сделки от 2006г.: Категоричен извод, че страните по атакуваните разпоредителни сделки от 2006г. не са желаели прехвърлянето на правото на собственост върху Ѕ ИЧ от процесния имот се налага от съвкупната преценка на следните правилно установени по делото факти: извършването между свързани лица по см. на §1 ДР на ТЗ на поредица от сделки с Ѕ от процесния имот, извършени в периода 04.12.2006г. – 17.09.2018г., последната - след подаването на ИМ, преди вписването й, имитирането, отново от свързани по см. на § 1 ДР на ТЗ лица, заплащането на цената по сделките от 2006г. и 2012г., както и изобщо неплащане на цената по последната сделка от 2018г. и предоставяне на пълномощно на Б.С. за имота от последния му приобретател.Този извод по никакъв начин не се променя от представените по делото протоколи на ОСС, обективиращи решения по чл.137, ал.1, т.7 ТЗ за извършване на продажбата на имотите на дружеството, тъй като те са частни документи по см. на чл.180 ГПК, които обвързват единствено за това, че изявленията в тях са направени от подписалите ги лица. Поради изложеното, предявеният главен иск, с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД, следва да бъде уважен, като бъде признато за установено по отношение на Б. и Д. С., че атакуваните разпоредителни сделки от 2006г. са нищожни, като абсолютно симулативни, като не следва да се разглежда евентуалният иск, с правно основание чл.40 ЗЗД, тъй като не се е сбъднало вътрешно-процесуалното условие за това. По вещните искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС: Първоинстанционният съд не ги е разгледал, приемайки, че са предявени при условие на евентуалност: в случай, че бъде уважен някой от исковете, с правно основание чл.40 и чл.26, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е приел правилно, че искът по чл.108 ЗС е обусловен от изхода на иска за нищожност и е предявен кумулативно, а не в условие на евентуалност и го е разгледал по същество, но е счел, че е неоснователен.Обосновал се е с настъпването на вещно-правните последици на извършените разпоредителни сделки с имота на дружеството.Наред с това е разгледал и е счел за основателно възражението на ответницата Л.Х. за придобиване на имота по давност.Приел е, че тя е придобила имота на годно правно основание по см. на чл.70 ЗС – договор за покупко-продажба, без да знае, че праводателят й не е собственик, че от сключване на договора за покупко-продажба на 19.09.2012г.до подаване на ИМ са изминали повече от 5 години и, че не са ангажирани доказателства за нейната недобросъвестност, като е счел, че свързаността по см. на §1 ДР на ТЗ има значение за иск по чл.135 ЗЗД, но не се приравнява на недобросъвестност. Предвид основателността на главния иск по чл.26, ал.2 ЗЗД, атакуваните разпоредителни сделки от 2006г. не са породили вещно-правните си последици от момента на сключването им и ответниците С. не са придобили правото на собственост върху 1/ ИЧ от имота на дружеството. Ето защо и тъй като последващата приобретателка на имота Л. Х. не се е позовала на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗЗД – че добросъвестно е придобила права със сделката от 2012г., извършена преди вписване на исковата молба на ищеца, и от данните по делото не може да се направи категоричен извод за нейната добросъвестност, предвид на това, че тя не е съвсем чуждо за дружеството лице, а е установено, че е имала съпричастност към работата му, последващата разпоредителна сделка от 2012г. също не е породила вещно - правен ефект.Възражението на Л.Х. за придобивна давност се основава на въведените от нея твърдения в отговора на ИМ за своенето на имота на дружеството от 08.12.2006г., присъединявайки владението на своите праводатели.Тя не се е позовала на разпоредбата на чл.79, ал.2 ЗС – че владението й е добросъвестно, поради което правото на собственост е придобито с непрекъснато владение в продължение на 5 години.Останало е недоказано, при нейна доказателствена тежест, упражняването на фактическа власт върху имота на дружеството нито от твърдения в отговора на ИМ момент - 08.12.2006г., нито от друг, по-късен момент.Ето защо възражението за придобивна давност е неоснователно. Поради всичко изложено, кумулативно съединените положителен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК против Б. и Д. С. и осъдителният иск, с правно основание чл.108 ЗС, против Л. Х. са основателни и следва да бъдат уважени. С оглед на този изход на делото ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят в масата на несъстоятелността на дружеството направените разноски за експертизи, съгласно представения списък по чл.80 ГПК, в общ размер от 1700лв. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: Р Е Ш И: Отменя изцяло решение № 1000 от 05.07.2022г. по възз.гр.д.№ 10326/2018г. на САС и вместо него постановява: Признава за установено по предявения от „Строително дружество ММ“ АД/н/, чрез синдика адв.С. Е. Б., иск, с правно основание чл.26, ал.2 ЗЗД, против Б. И. С. и Д. Б. С., че договор за покупко-продажба от 08.12.2006г., обективиран в н.а.№ 112, т. IV, peг. № 3776, д. № 698/2006г. на Нотариус С. П., и договор за покупко- продажба от 29.12.2006г., обективиран в н.а. № 177, т. V, peг. № 6534, д. № 817/2006г. на Нотариус К. А., са нищожни, поради абсолютна симулация. Признава за установено по предявения от „Строително дружество ММ“ АД/н/, чрез синдика адв.С. Е. Б., иск, с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, против Б. И. С. и Д. Б. С., че „Строително дружество ММ“ АД/н/ е собственик на 1/2 ИЧ от ПИ с идентификатор 68134.4361.21 по КК на [населено място]. Признава за установено по предявения от „Строително дружество ММ“ АД/н/, чрез синдика адв.С. Е. Б., иск, с правно основание чл. 108 ЗС, против Л. Д. Х., че „Строително дружество ММ“ АД/н/ е собственик на 1/2 ИЧ от ПИ с идентификатор 68134.4361.21 по КК на [населено място] и осъжда Л. Д. Х. да предаде на „Строително дружество ММ“ АД/н/ владението върху 1/2 ИЧ от ПИ с идентификатор 68134.4361.21 по КК на [населено място]. Осъжда Б. И. С., Д. Б. С. и Л. Д. Х., тримата общо, да заплатят в масата на несъстоятелността на „Строително дружество ММ“ АД направените по делото разноски за експертизи, съгласно представения списък по чл.80 ГПК, в общ размер от 1700лв./хиляда и седемстотин лева/ Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: