Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

312

гр. София, 06.07.2022 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 484 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № ІІ-4 от 24.06.2021г. по гр.д. № 2759/2020г. на Бургаски окръжен съд, с което е отменено решение № 260322 от 02.10.2020г. по гр.д. № 9431/2019г. на Бургаски районен съд в часттта, с която са отхвърлени: иска по чл. 31, ал.2 ЗС на Д. Д. Н. против Д. Н. Н. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на притежаваната от него 1/2 ид.ч. от съсобствения им имот - конюшня с пристроен навес, изградена в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], за периода от 20.11.2014г. до 05.09.2015г. до размер на 6317,50лв., иска с правно основание чл. 59 ЗЗД между същите страни за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на манеж и падок, представляващи подобрения в собствения на ищеца ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], за периода от 16.10.2014г. до 05.09.2015г. до размера на 6080 лв. и иска с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху обезщетението по чл. 31, ал.2 ЗС за периода от 16.10.2016г. до 16.10.2019г. до размера на 1923,32лв. и вместо това е постановено ново решение, с което е осъдена Д. Н. Н. да заплати на Д. Д. Н. горепосочените суми на посочените правни основания. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалите обжалвани части - за отхвърляне на исковете до пълните предявени размери.
Касационната жалба е подадена от ответницата по исковете Д. Н. чрез пълномощника адв. Т. и касае уважената част на исковете. Поддържа се неправилност на съдебния акт. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: 1/ при неподаден отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК следва ли съдът да обсъжда всички представени по делото доказателства по искане на ответника, следва ли да съобразява правните доводи на ответника или да приеме исковата претенция за основателна само въз основа на вероятната основателност на твърденията в исковата молба и доказателствата, които ги подкрепят; 2/ кои са критериите при определяне на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД; 3/ за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД следва ли ищецът да докаже с какво и с колко се е обогатил ответника. Изтъква се недопустимост на исковете, както и очевидна неправилност на съдебния акт.
Писмен отговор е депозиран от ответника Д. Н. чрез адв. Ц.. Оспорва се наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Ищецът Д. Н. е предявил против ответницата Д. Н., негова бивша съпруга, искове за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот и иск за обезщетение за лишаване от ползване на негов личен имот, заедно с обезщетение за забава. По време на брака на страните е ищецът е закупил поземлен имот, сега представляващ ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 8481 кв.м. С влязло в сила решение между страните е признато, че поземленият имот, заедно с подобренията в него: манеж (ограден терен с площ от 2080 кв.м. с настилка от пясък), падок (ограден терен с площ от 350 кв.м. с настилка от пясък, ведно с монтиран навес без оградни стени) и питомник за кучета, е лична собственост на ищеца. Сградата в имота с идентификатор ****, представляваща конюшня с пристроен навес, е била съпружеска имуществена общност, а понастоящем е съсобствена на страните при равни дялове. Бракът на страните е сключен през 2006г. и е прекратен 2013г. С Договор за стопанисване, ползване и управление на недвижим имот от 01.01.2009 г., сключен между Д. Н. и СНЦ „Клуб по конен спорт Кубар“, представлявано от същата като председател, е предоставено на сдружението за стопанисване, ползване и управление следните обекти: сграда-конюшня, манеж и падок, изградени в ПИ с идентификатор ***, наричан „Конна база „Кубар“. Според чл.2 от договора обектите се предоставят на сдружението срещу задължението му „за своя сметка да стопанисва, поддържа, доизгражда и развива обектите, предмет на договора..... само и единствено с цел развиване на конния спорт и любителската езда, съгласно тяхното предназначение“. Договорът е безсрочен. В чл. 11, ал.3 е поето задължение от страна на сдружението да сключи с Д. Н. трудов договор за треньорска дейност, а в ал.4 да сключва с нея граждански договори за разходки, тренировки, обучение, поддръжка и др. на конете. С анекс от 10.10.2010г. на СНЦ „Клуб по конен спорт Кубар“ е предоставен за стопанисване, ползване и управление и навес с оградни стени, пристроен към конюшнята. По тези обстоятелства страните не спорят.
От страна на ответницата по иска не е бил депозиран отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК; такъв е постъпил след срока. При тези факти съдът е посочил, че изложените в отговора възражения не могат да бъдат вземани предвид и обсъждани от съда (чл.133 ГПК).
От страна на ищеца е отправена към ответницата писмена покана за плащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС, получена от ответницата на 20.11.2014г. Относно ползването на обектите са събрани гласни доказателства, а за размера на обезщетенията е прието заключение на вещо лице.
При преценка на събраните доказателства въззивният съд е намерил иска по чл. 59 ЗЗД за основателен. Не се спори, че ищецът е изключителен собственик на поземления имот и на находящите в него подобрения - манеж и падок. Установено е и обстоятелството, че в процесния период 16.10.2014 г. - 05.09.2015г. ответницата Н. е ползвала чрез трето лице - СНЦ „ККС Кубар“ манежа и падока, които е предоставила на сдружението за стопанисване, ползване и управление със сключения от нея договор от 01.01.2009 г.; безспорно е, че тя е напуснала имота на 05.09.2015г. Ползването на посочените подобрения - манеж и падок е осъществявано от ответницата без основание; липсва дадено съгласие на ищеца за посочения период. Съдът е намерил за несъстоятелни доводите, че ищецът е бил съгласен с ползването след като договорът със СНЦ е сключен по време на брака. По делото са събрани данни за извършени от ищеца действия - прекъсване на електроподаването и водозахранването на обектите, които сочат на противопоставяне на ползването на имота от ищцата чрез СНЦ, което обосновава извод за липса на съгласие от негова страна. Съдът е посочил, че за да възникне правото на обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД за лишаване на собственика от ползването на собствения му имот е достатъчно да се установи, че за ползвателя не съществува основание да държи имота, а липсата на такова основание в полза на ответницата е безспорно по делото. При това положение, претенцията за обезщетение е основателна. Размерът на обезщетението се съизмерява с пазарния наем на обектите, който ответницата си е спестила, ако бе плащала такъв, респ. наема, който ищецът-собственик би получил. Според приетата експертиза средният пазарен месечен наем за манежа и падока е в размер на 570 лв. на месец (общо за двете съоръжения), като за претендирания период от 16.10.2014 г. до 05.09.2015 г. обезщетението възлиза в общ размер от 6080 лв. В този размер искът е уважен от въззивния съд, заедно със законната лихва от завеждане на иска.
Искът по чл.31, ал.2 ЗС съдът също е намерил за основателен. Страните са съсобственици при равни квоти на конюшнята, която е ползвана от ответницата до 05.09.2015 г. лично и чрез СНЦ „ККС Кубар“. Отправена е писмена покана за плащане на обезщетение на 20.11.2014г., но и след получаването й ответницата е продължила да упражнява фактическа власт върху имота лично и чрез СНЦ. Горното е установено както от писмените доказателства, така и и от свидетелските показания, които съдът е кредитирал. Според съда, воденият между страните иск по чл.32, ал.2 ЗС, който е отхвърлен, не съдържа признание за общо полване. Искането за разпределение на ползване не е било уважено, тъй като ползването не е било възможно поради специфичните особености на обекта да се обособят два отделни дяла, без да се извършат преустройства. Така че, ищецът действително не могъл да ползва собствената си идеална част от общата вещ и същата е била ползвана изцяло само от ответницата, в каквато насока са и гласните доказателства. Поради това ответницата дължи обезщетение за лишаване от ползване на общата вещ за периода от датата на поканата 20.11.2014г. до 05.09.2016г., което съобразно посочения от експертизата месечен наем за конюшнята 1330 лв., за дела на ищеца възлиза на 6317,50 лв. В този размер искът е уважен. Претенцията за мораторна лихва се претендира за периода от 16.10.2016г. до 16.10.2019 г. и е намерена от съда за основателна в размер на 1923,32 лв.
При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива не са установени.
Първият правен въпрос е свързан с последиците от неподаване на своевременен отговор на исковата молба и правомощията на съда при преценка основателността на претенцията в такъв случай. В обжалваното решение въззивният съд е подкрепил становището на първата инстанция, че възраженията в депозирания след законовия срок отговор не могат да бъдат обсъждани и вземани предвид, което следва от разпоредбата на чл. 133 ГПК. Независимо от това, при преценка основателността на исковете, на практика съдът е обсъдил всички наведени от ответницата (сега касатор) възражения срещу иска - за възмездния характер на договора от 01.01.2009г., за знанието и съгласието на ищеца със сключения договор, за получаваното от нея трудово възнаграждение по допълнително сключения трудов договор, за значението на отхвърления иск по чл. 32, ал.2 ЗС. В касационната жалба липсват доводи за други, необсъдени от съда възражения, а просто е изразено несъгласие с направените от съда изводи. При горните констатиции не може да се приеме, че съдът се е отклонил от посочената в изложението съдебна практика, още повече, че тя не е изцяло в смисъла, поддържан от жалбоподателката. (Решение № 429 от 21.06.2010г. по гр.д. № 1151/2009г. на І г.о. приема, че ако ответникът не е подал отговор на исковата молба по чл.131 ГПК в доклада по делото съдът няма основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства; Решение № 290 от 15.08.2011г. по гр.д. № 1211/2010г. на І г.о. се позовава на предходното и допълва, че неподаването на отговор не лишава ответника от възможност да заяви становище по иска в първото съдебно заседание, нито освобождава съда от задължението да събира доказателства по свой почин /да назначи вещо лице/, да обсъжда събраните по делото доказателства по искане на противната страна или да съобрази служебно известни му факти, когато те са от значение за решаването на делото; Решение № 48 от 25.04.2014г. по гр.д. № 2410/2013г. на І г.о. изтъква, че преклузията на чл.133 ГПК обхваща възраженията, които са твърдения за факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право, но не обхваща правните изводи, които ответникът прави въз основа на установените по делото факти; Решение № 67 от 06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г. на І т.о. и Решение № 27 от 16.04.2014г. по т.д. № 1893/2013г. на ІІ т.о. изтъкват, че неподаването на писмен отговор в срока по чл.131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства; липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК). Въззивният съд напълно е съобразил горепосочената практика на Върховния касационен съд, при което основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по посочения въпрос липсва.
Вторият правен въпрос е за критериите при определяне на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД като се визира противоречие с ППВС № 1/1979г., т.5, според която необходимото изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал.1 ЗЗД е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един и същ или от няколко общи факта. Въпросът е мотивиран с необсъждане от страна на съда на трудовия договор между жалбоподателката и СНЦ ККС „Кубар”, сключен в изпълнение на договора от 01.01.2009г., в резултат на което не е изследвана връзката между обогатяване и обедняване. Както вече бе посочено съдът е изложил мотиви за това, че получаваните от ответницата по иска доходи по трудови и граждански правоотношения не съставляват добиви от вещта, както и че обезщетението за лишаване от ползване на собствен имот е съизмеримо с пазарната наемна цена на имота. Тези съображения не се отклоняват от указанията в постановлението на Пленума на ВС от 1979г., според които обогатяване е налице не само когато е увеличено имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на едно лице. Именно такъв е случая с лишаването на собственика от правото да ползва имота си. Трайно установена е практиката на Върховния касационен съд, че такова обезщетение се съизмерява с пазарната наемна цена на имота, която ищецът не получава, а ответникът си спестява.
На трето място касаторът поставя въпроса дали за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД ищецът следва да докаже с какво и с колко се е обогатил ответника. Отново се сочи противоречие с ППВС №1/1979г., но този път с т.4 от него, която разяснява, че само в случаите по чл. 59, ал.1 ЗЗД се дължи по-малката сума между обедняването и обогатяването, но не и в хипотезите на чл. 55, ал.1 ЗЗД. Въпросът е обоснован с оплакването на жалбоподателката, че съдът е следвало да отчете като обогатяване полученото от нея месечно трудово възнаграждение в размер на 300лв. Изложените по-горе съображения по предходния въпрос са относими и към този въпрос. При иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД, основан на лишаване на собственика от правото да ползва имота си, е налице съответствие между обогатяването и обедняването, при което не се налага присъждане на по-малката сума измежду двете. Поради това въпросът не е от значение за изхода на спора и не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол.
Развитият от касатора довод за недопустимост на исковете произтича от факта, че ползването на вещите се основава на валиден двустранен възмезден договор с трето лице. Същият не внася съмнение за вероятна недопустимост и не може да доведе до допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. Касае се до възражение срещу основателността на исковете и то е обсъдено от решаващия съд.
На последно място касаторът сочи за очевидно неправилен изводът на съда, че договорът от 01.01.2009г. със СНЦ ККС”Кубар” е безвъзмезден такъв. Както е изяснено в практиката на Върховния касационен съд основанието „очевидна неправилност” насочва към особено тежки пороци, които да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Такива биха били случаите на подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, на приложение на закона в обратен смисъл или на драстично нарушение на правилата на формалната логика. В обжалвания акт Бургаски окръжен съд е изложил свои мотивирани съображения защо счита договора за безвъзмезден, като е подложил на анализ клаузите му и другите събрани доказателства, свързани със сключването и изпълнението му. При този извод не е допуснато видимо отклонение от правилата на формалната логика. Заявеното от ищеца в негово становище, че ответницата е получавала граждански плодове от процесните имоти като ги е предоставила на трето лице без негово съгласие не е признание за възмездност на договора, а и то не обвързва съда. Поради това посоченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
В обобщение се налага извод за недопускане на обжалвания акт до касационен контрол.
При този изход ответника по жалбата има право на направените разноски за адвокатско възнаграждение, които са 1200лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № ІІ-4 24.06.2021г. по гр.д. № 2759/2020г. на Бургаски окръжен съд по касационната жалба на Д. Н. Н. срещу осъдителната част на решението.
ОСЪЖДА Д. Н. Н., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Д. Д. Н., ЕГН [ЕГН], сумата 1200 (хиляда и двеста) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.