12 Р Е Ш Е Н И Е № 86 София, 28 май 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми март две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 128/2018 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби, подадени от името на подсъдимите Д. Г. С., М. С. Х., М. М. Г., Б. Н. Ю., Г. С. М., Е. Ю. Х. както и по жалба на частните обвинители и граждански ищци С. К. Х., действаща лично за себе си и като законен представител на М. М. Х., С. М. Х., действаща със съгласието на майка си Х., А. А. Х. и Ф. А. Х. срещу въззивно решение № 126/21.08.2017 г., постановено по ВНОХД № 67/2017 г. от Апелативен съд – Бургас. В касационната жалба, подадена от името на подсъдимия С., се съдържат твърдения, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните доказателства. Нарушението на материалния закон се обосновава с доводи, че подсъдимият С. е осъден по чл. 116, ал.1,т. 11 от НК, без това да е установено съгласно изискванията на чл. 303 от НПК. Изтъкват се доводи за възможна правна квалификация по чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 130, ал.1 от НК. Претендира се, че предходната инстанция е нарушила забраната за влошаване положението на обжалващия и нарушения на принципните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.5 от НПК. Оспорва се справедливостта на наложеното наказание. В касационната жалба на подсъдимия М. Х., са ангажирани всички касационни основания. Твърди се, че осъщественото деяние е несъставомерно, поведението му не представлява състав на престъпление и той следва да бъде оправдан на основание чл. 24, ал.1, т. 1 от НПК. Излагат се аргументи за отсъствие на обстоятелства, които да обосноват наличието на „хулигански подбуди” по чл. 116, ал.1, т. 11 от НК. И в тази жалба се поддържат доводи за правна квалификация на деянието по чл. 124 от НК. Аргументират се възражения за пороци в доказателствената дейност на втората инстанция. Отправен е упрек, че въззивният съд не е уважил искането за разсекретяване на мотивите на присъдата, постановена от Окръжен съд – Ямбол. Формулират се и доводи за допуснато нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК, поради незадълбочено обсъждане на възраженията от въззивния съд. Явната несправедливост на наказанието се поддържа с доводи за недооценяване на наличните смекчаващи отговорността обстоятелства. Касационната жалба на Г. М. се позовава на всички касационни основания. Отразени са идентични доводи и аргументи на тези, поддържани в касационната жалба на подсъдимия Х., като са направени и същите искания. В касационната жалба на подсъдимия М. Г., също се излагат доводи за нарушение на материалния закон, тъй като вярната правна квалификация е по чл. 124 от НК, както и отсъствие на квалифициращия признак „убийството да е извършено по хулигански подбуди”. Касационното основание по чл. 348, ал.1,т. 2 от НПК се свързва с нарушения на принципните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.5 от НПК. Претенцията за нарушение на забраната за влошаване на положението на обжалващия се аргументира със съображенията, отразени в особеното мнение към въззивното решение. И според тази жалба наказанието е явно несправедливо. С касационната жалба на подсъдимия Е. Х., се излагат доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със забраната за влошаване положението на подсъдимия, аргументирани и с цитати от съдебната практика и споделяне на изложените съображения в особеното мнение към въззивното решение. Излагат се съображения за неправилно приложение на материалния закон, тъй като деянието неправилно е квалифицирано по чл. 116 от НК вместо по чл. 124 от НК. В жалбата на подсъдимия Б. Ю. се съдържат твърдения за допуснати нарушения на процесуалния закон, също свързани със забраната за влошаване положението на подсъдимия, нарушение на принципните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Претендира се нарушение на материалният закон, тъй като поведението на подсъдимия е следвало да се квалифицира като такова по чл. 124 от НК. Наказанието според жалбоподателя е явно несправедливо. Отправените искания в касационните жалби на всички подсъдимите са за : оправдаването им по повдигнатото обвинение; преквалификация на деянието по чл. 115 от НК или по чл. 124 от НК; връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на съществените процесуални нарушения; намаляване на наложените наказания, съответно до размера, посочен в особеното мнение. Претендира се и отхвърляне на гражданските искове или тяхното намаляване. Касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци се позовава на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Оспорва се приложението на чл. 55 от НК при определяне на наказанията на подсъдимите, както и че съдът не е взел предвид „генералната превенция” , която също е цел на наказанието. Отправеното искане е да се измени въззивното решение и ВКС да наложи наказания на подсъдимите при условията на чл. 54 от НК. В допълнението към тази касационна жалба е изразено и становище за неоснователност на доводите на защитата на подсъдимите, свързани с техните претенции за нарушаване забраната за влошаване положението на обжалващия. В съдебното заседание подсъдимите и техните защитници поддържат жалбите по съображенията, изложени в тях. В касационното производство лично участие е взел само частният обвинител А. Х.. Поверениците на частните обвинители и граждански ищци поддържат касационната жалба. Изразяват становище за неоснователност на жалбите, подадени от подсъдимите. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Отправените възражения на подсъдимите, свързани със забраната за влошаване положението на подсъдимия (reformatio in pejus), изискват проследяване хронологията на наказателното производство. 1. Първото по ред производство е било образувано по внесен обвинителен акт, с който е повдигнато обвинение срещу подсъдимите за извършено престъпление по чл. 116, ал.1, т. 6 и т. 11 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. С присъда № 13/19.12.2012 г., постановена по НОХД № 5/2012 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, подсъдимите са били признати за виновни и осъдени за извършено от тях престъпление по чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 129, ал. 2 от НК, за което им са наложени наказания, както следва : на подсъдимия Д. С. – четири години и осем месеца лишаване от свобода; на подсъдимия М. Х. - четири години и десет месеца лишаване от свобода; на подсъдимия М. Г. – четири години и десет месеца лишаване от свобода; на подсъдимия Б. Ю. – пет години и четири месеца лишаване от свобода; на подсъдимия Г. М. - пет години лишаване от свобода; на подсъдимия Е. Х. - пет години лишаване от свобода. Подсъдимите са оправдани по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 116, ал.1, т.6 и т. 11 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Подсъдимите са осъдени да заплатят на гражданските ищци обезщетение за неимуществени вреди - на А. Х. и на Ф. Х. от по 70 000 лева, на С. Х. в размер на 120 000 лева, на М. Х. и С. Х. от по 150 000 лева. Присъдата е обжалвана от подсъдимите и от частните обвинители и граждански ищци. С решение № 105/25.06.2013 г., постановено по ВНОХД № 94/2013 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, присъдата е била отменена и делото върнато на прокурора. 2. Последвало е внасяне на нов обвинителен акт, с който е повдигнато обвинение срещу подсъдимите за извършено от тях престъпление по чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 129, ал. 2 от НК. Производството по образуваното НОХД № 137/2013 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали е протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. С присъда, постановена по това дело, подсъдимите са признати за виновни и осъдени по повдигнатото им обвинение по чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 129, ал.2 от НК, за което им са наложени наказания, както следва : на подсъдимия Д. С. – три години и осем месеца лишаване от свобода; на подсъдимия М. Х. - три години и осем месеца лишаване от свобода; на подсъдимия М. Г. – три години и осем месеца лишаване от свобода; на подсъдимия Б. Ю. – четири години лишаване от свобода; на подсъдимия Г. М. - три години и осем месеца лишаване от свобода; на подсъдимия Е. Х. - три години и осем месеца лишаване от свобода. Подсъдимите са осъдени да заплатят на гражданските ищци обезщетение за неимуществени вреди - на А. Х. и на Ф. Х. от по 70 000 лева, на С. Х. в размер на 120 000 лева, на М. Х. и С. Х. от по 150 000 лева. Присъдата е била обжалвана от подсъдимите и от частните обвинители. Последните са претендирали, че фактите сочат на престъпление по чл. 115 НК или по чл. 116 от НК и явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания. С решение № 237/13.01.2014 г., постановено по ВНОХД № 445/2013 г. от Апелативн съд – Пловдив, присъдата е била отменена, а делото върнато за ново разглеждане на прокурора. 3. Внесен е обвинителен акт, с който срещу подсъдимите е повдигнато обвинение по чл. 116, ал.1, т.6 и т. 11 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК. Образувано е НОХД № 134/2014 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали. С определение на ВКС по ч.н.д. № 1988/2014 г., І н.о. делото е изпратено на Окръжен съд – Ямбол на основание чл. 43, т. 3 от НПК. С присъда № 97/04.11.2016 г., постановена по НОХД № 35/2015 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, подсъдимите са признати за виновни и осъдени по повдигнатото им обвинение по чл. 116, ал.1, т. 11 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК, за което им е наложено наказание при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, както следва: на подсъдимия Д. С. – седем години лишаване от свобода; на подсъдимия М. Х. - осем години лишаване от свобода; на подсъдимия М. Г. – осем години лишаване от свобода; на подсъдимия Б. Ю. – девет години лишаване от свобода; на подсъдимия Г. М. - осем години от свобода; на подсъдимия Е. Х. - осем години лишаване от свобода. Подсъдимите са оправдани за квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал.1, т. 6 от НК. Подсъдимите са осъдени да заплатят на гражданските ищци обезщетение за неимуществени вреди - на А. Х. и на Ф. Х. от по 70 000 лева, на С. Х. в размер на 120 000 лева, на М. Х. и С. Х. от по 150 000 лева. Присъдата е атакувана от всички страни по делото. С обжалваното сега въззивно решение № 126/21.08.2017г., постановено по ВНОХД № 67/2017 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, присъдата е изменена като наказанията на подсъдимите са увеличени - на подсъдимия Д. С. – единадесет години лишаване от свобода; на подсъдимия М. Х. - дванадесет години лишаване от свобода; на подсъдимия М. Г. – дванадесет години лишаване от свобода; на подсъдимия Б. Ю. – тринадесет години лишаване от свобода; на подсъдимия Г. М. - дванадесет години от свобода; на подсъдимия Е. Х. - дванадесет години лишаване от свобода. Присъдата е изменена и в гражданско-осъдителната й част, като размерът на присъдените обезщетения в полза на А. Х. и на Ф. Х. е увеличен до 100 000 лева, а на М. Х. и С. Х. от по 180 000 лева. Решението е подписано с особено мнение на съдията-докладчик, изразил становище за нарушение на забраната за reformatio in pejus. ІІ. В касационните жалби на подсъдимите е развита тезата, че въззивното решение е постановено при допуснато съществено процесуално нарушение, ограничило правата на касаторите. Те са били признати за виновни и осъдени в нарушение на забраната за влошаване на положението на подсъдимия, тъй като присъдата, постановена по НОХД № 137/2013 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали, е била отменена по тяхна жалба без съответен протест и жалба на частните обвинители. Аргументацията на въззивния съд по повод идентично възражение се изчерпва (виж, стр. 66-67 от решението, л. 680 от делото) със „солидаризиране на съда с доводите на представителя на Апелативна прокуратура- Бургас, че с последния обвинителен акт не е допуснато процесуално нарушение и не е нарушил принципа за reformatio in pejus, защото е упражнил конституционните си и наказателнопроцесуални задължения да изпълни указанията в отменителното въззивно решение, като е осъществил основната си функция да повдигне и поддържа обвинение, обосновано на доказателствата по делото, а именно по чл. 116 от НК”. Освен това мнозинството от въззивния съдебен състав е приел, че дори жалбите на частните обвинители срещу присъдата, постановена по НОХД № 137/2013 г., да се приемат за недопустими, забраната за влошаване положението на обжалващия не може да се разпростре и в досъдебната фаза на процеса, където делото е било върнато в резултат на отменителното въззивно решение по ВНОХД № 445/2013 г. на Пловдивския апелативен съд и не може да ограничи правомощието на прокурора да повдигне обвинение съответно на доказателствата по делото, какъвто е и случаят с третия обвинителен акт, въз основа на който е постановена присъдата. Според настоящия съдебен състав обстойните възражения на защитата са отхвърлени не само декларативно, но и неубедително. Както е известно, забраната за reformatio in pejus представлява допълнителна процесуална гаранция за правото на защита и осигурява свобода на подсъдимия да обжалва без опасения, че сам ще влоши положението си. Забраната е насочена и към ефективността на защитата, защото усилията на обжалващия подсъдим се насочват към оборване на очакваното, а не на всяко възможно влошаване на положението. Забраната за reformatio in pejus не е абсолютна. За преодоляването й е необходимо да има подаден съответен протест или съответна жалба от частното обвинение. Освен това, прилагането на забраната е в зависимост от съдържанието на протеста и жалбата и изискването присъдата да бъде отменена не на друго основание, а именно поради необходимостта да се наложи по- тежко наказание или да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление. Това означава, че средството (протест или жалба), чрез което се преодолява забраната, трябва да е процесуално допустимо, а контролната инстанция има правомощие да удовлетвори съответното искане. С приемането на действащия НПК (ДВ, бр. 86 от 2005 г., в сила от 29. 04. 2006г.) се ограничиха възможностите както на първостепенния съд, така и на въззивния съд да връщат делото на прокурора. Това бе възможно само при допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник – чл. 335, ал.1,т. 1 от НПК, преди изменението със ЗИДНПК (ДВ, бр.63, в сила от 05.11. 2017 г.), стеснил още по-значително тази възможност. Упражняването на това правомощие в принципен план е в интерес на подсъдимия, за да се гарантира правото му на защита, което е било нарушено в досъдебната фаза. Отхвърляйки доводите на защитата, въззивният съд не е задълбочил своето обсъждане през призмата на въведеното триинстанционно производство, което очевидно променя съществено както организацията на наказателния процес, така и правомощията на контролната инстанция, които са били характерни за отменения модел на наказателно производство (в този смисъл виж решение № 22/17.03.2017 г., постановено по н.д. № 1303/2016 г., ІІ н.о.). Възможността втората инстанция да върне делото за ново разглеждане, когато следва да се приложи закон за по –тежко наказуемо престъпление, ако за това престъпление не е имало обвинение в първата инстанция, вече не е регламентирана в закона. Затова и напълно неясен е отразеният във въззивното решение аргумент за „наказателнопроцесуални задължения (на прокурора, бел. ВКС) да изпълни указанията на отменителното въззивно решение по ВНОХД № 445/2013 г.”. Освен това, в решението по повод възраженията на частните обвинители апелативният съд изрично е посочил, съобразявайки тяхната процесуална функция, че доводите им „дали фактите по обвинението сочат на чл. 115 или чл. 116 от НК, не подлежат на обсъждане”. Това е и обяснимо, тъй като по действащия регламент в НПК повдигането и поддържане на обвинение за друго, по-тежко наказуемо престъпление, различно от въведеното с обвинителния акт, не е възможно да се предизвика от частните обвинители по реда на съдебното обжалване и да породи претендираните правни последици, които са извън правомощията на съда. Действието на забраната за „reformatio in pejus” е свързано от решаващия съдебен състав със стадия, в който делото е върнато делото за ново разглеждане. Въздържал се е обаче да обоснове тази своя теза и така е избегнал разрешаването на съществени въпроси, свързани с коментираната забрана и проявлението й с оглед нормите на НПК, съответно същността на правомощията на въззивния съд по чл. 335, ал.1, т. 1 от НПК, действащ преди последното изменение. Несъмнено процесуалната гаранция следва да намери приложение в онези стадии на процеса, където делото се пренася в резултат на обжалване. Тази особеност произтича от предназначението на забраната като процесуална гаранция. Действието й за правото на защита следва да се определи на общо основание от обхвата на задължителните указания на контролната инстанция. Забраната за влошаване положението на подсъдимия се отнася както до решаващите правомощия на съда, осъществяващ инстанционен контрол, така и до онези органи, които ще решават делото при връщането му в резултат на действията на контролните съдилища. Всичко казано до тук не е съобразено от въззивния съд и в този смисъл възраженията, изтъкнати от защитата, за неизпълнение на задължението по чл. 339, ал.2 от НПК също имат своето основание, тъй като в мотивите липсва задълбочен и аргументиран анализ на доводите, свързани със забраната за влошаване положението на подсъдимия. В част от касационните жалби се акцентира и върху засекретяването на мотивите на първоинстанционната присъда, сторено с позоваване на т. 8 от Приложение № 1 към чл. 25, раздел ІІ от ЗККИ. Въззивният съд е обсъдил идентично възражение. Констатирал е, че окръжният съд не се е съобразил с ТР № 4/03.12.2014 г. на ВКС по т.д. № 4/2014 г., ОСНК, коментирайки указанията, дадени в т. 3 на тълкувателния акт, но не и в т. 2 от същия. Нарушението обаче е преодоляно от въззивния съд, който е дал на страните разумен срок за запознаване с мотивите на присъдата. Приложените по делото данни, свързани с това, а и съдържанието на защитните пледоарии в хода на съдебните прения пред въззивния съд, обективирани в съдебния протокол, ясно очертават, че защитата е била запозната с мотивите на първоинстанционната присъда, срещу която са изтъквани подробни доводи и възражения. Затова правото на защита на подсъдимите, конкретно правото им да узнаят аргументите на съда, послужили за осъждането им, е било реализирано в пълен обем. С оглед на изложеното по- горе, настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на въззивното решение е допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване правата на подсъдимите. Това налага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да обсъди задълбочено наведените от защитата доводи, свързани с действието и проявните форми на забраната за reformatio in pejus (прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, съответно за налагане на по-тежко наказание) , като държи сметка и за отправените искания от страните. Останалите доводи, отразени в касационните жалби на подсъдимите, с които се оспорва доказателствената дейност на въззивната инстанция, приложението на закона и справедливостта на наказанието и присъдените обезщетения, както и оспорването на частните обвинители относно приложението на чл. 55 от НК, следва да получат отговор при новото разглеждане. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 126/21.08.2017 г., постановено по ВНОХД № 67/2017 г. от Апелативен съд – Бургас. ВРЪЩА ДЕЛОТО за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.