1
Р Е Ш Е Н И Е
№ . 115
гр. София, 02 март 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА
при участието на секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора от ВКП КАЛИН СОФИЯНСКИ
като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №442/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба от упълномощения защитник на подсъдимия д-р К. В. В. – адв. В. М., срещу решение № 16 от 20.03.2020г. по внохд № 261/2018г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, трети състав.
С присъда от 28.03.2018г., постановена по нохд № 1960/2017г. по описа на Специализирания наказателен съд, подсъдимият К. В. В. е признат за виновен в това, че за времето от 16.09.2014 г. до 26.09.2014 г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, принудил непълнолетния Г. Н. Н. чрез сила и заплашване да извърши нещо противно на волята му, а именно да му предаде сумата от 300 лева, с което му причинил имотна вреда в същия размер и деянието е придружено със заплаха за убийство на М. М. Г., майка на Г. Н., поради което и на основание чл. 214, ал. 2, т. 1, вр. чл. 213а, ал. 2, т.1 вр. ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 5000лв., като на основание чл. 66 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от три години и шест месеца. Съдът се е произнесъл по разпореждането с веществените доказателства и по възлагане на разноските.
Първоинстанционната присъда е била проверена по реда на въззивното производство по жалба от защитника на подсъдимия и с решение № 16 от 20.03.2020г. по внохд № 261/2018г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд е била потвърдена, като с решението разноските пред тази инстанция са възложени в тежест на подсъдимия.
В касационната жалба от защитника на подсъдимия В. – адв. В. М., се навежда касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Аргументацията на оплакването е съсредоточена в пороци на доказателствената дейност на контролирания съд. Твърди се, че е допуснато изопачаване на фактите, че обвинението не е доказано по несъмнен начин и се крепи единствено върху показанията на свид. Н., който е заинтересован от изхода на делото и е ненадежден. Излагат се съображения за неправилно кредитиране на показанията на свид. Н., понеже същите са в противоречие с тези на свид. С. и свид. Т.. Критикува се оценката на показанията на свидетелите Ц., К. и М. Г.. Прави се извод, че възприетата противоречива фактическа обстановка с елементи на недоказаност нарушава правото на защита на подсъдимия. При тези съображения се прави искане за отмяна на решението и оправдаване на подс. В..
В съдебното заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подс. К. В. – адв. В. М., поддържа касационната жалба и моли за оправдаване на подсъдимия поради недоказаност на обвинението. Излага допълнителни съображения за извършена от свид. Н. със съдействие на полицията провокация към престъпление.
Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения за липса на посочените в касационната жалба нарушения.
Подсъдимият К. В. отрича да е извършил инкриминираните му действия, претендира да бъде разкрита истината и заявява, че очаква справедливост.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Извършената от ВКС проверка за наличието на релевираното в касационната жалба основание сочи на извод за нейната НЕОСНОВАТЕЛНОСТ.
В жалбата е развито касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, като се излагат доводи за нарушено право на защита на подсъдимия поради неправилна доказателствена дейност на решаващия съд и недоказаност на обвинението.
Дължимата от ВКС проверка с оглед на сезиращото касационно основание и подкрепящите го доводи, е дали от контролирания съд са спазени правилата за формиране на вътрешното му убеждение върху годни доказателствени източници, въз основа на оценката им поотделно и в съвкупност, дали не е допуснато превратното им възприемане, или направени изводи при неспазване на правилата на формалната логика, или въз основа на предположения. Дължи се и преценка за съблюдаване на законово изискване по чл. 303 от НПК за безспорна и несъмнена доказаност на обвинението, за да бъде признат подсъдимия за виновен.
Касационната инстанция намира, че претендираните от касатора нарушения на правото на защита не са допуснати.
Въззивният съд е провел съдебно следствие, в хода на което е извършил непосредствен разпит на пострадалия свидетел Г. Н., проявил е процесуална активност за проверка на неговите показания чрез допускане и разпит на свид. Т. и съпоставянето на тези двама свидетели в очна ставка. По този начин е обезпечена възможността защитата непосредствено да конфронтира свидетеля, чиито показания съдържат основни обвинителни обстоятелства, както и е създадена възможност за проверка на тези свидетелски показания във връзка с възраженията на защитата.
Контролираният съд не може да бъде укорен в неизпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, нито пък търпи критика по отношение на направения и логично защитен анализ на доказателствата.
Вярно е, че в основата на осъждането на подс. В. са поставени показанията на свид. Н.. Това обаче не е сторено произволно, а при задълбочената им преценка самостоятелно и във връзка с другите обективни доказателства, както и такава по отношение на надеждността на показанията с оглед заключението на съдебно-психиатричната и психологична експертиза на този свидетел. Кредитирането с доверие на показанията на пострадалия Г. Н. от въззивния съд е защитено и настоящата инстанция намира аргументите за убедителни и достатъчни. В подкрепа на възприемането като правдиви на показанията на Н. правилно са изтъкнати съображенията за това, че той е последователен при възпроизвеждането на фактическите данни, свързани с поисканите от подс. В. триста лева като отплата за труда му при извършване на операция на майката на свидетеля – свид. М. Г., за отправените към свидетеля заплахи за възможен обрат на здравословното състояние на Г. и за упражнена спрямо свидетеля физическа сила – шамари и ритник, все действия по принуда, насочени към получаване на паричната сума. Депозираните в хода на въззивното съдебно следствие показания на свид. Н. и тези от досъдебното производство, дадени пред съдия и приобщени чрез прочитането им, не съдържат съществени противоречия в съдържателно отношение. Показанията на пострадалия са били също така съпоставени с изводимите фактически данни от други свидетелски показания и на тази база правилно е направен извод за правдивост на заявеното от Н.. Така, обсъжданият доказателствен източник е съотнесен с показанията на свид. М. Г., възпроизвеждащи както настоятелността на подсъдимия да получи поисканата сума, така и непосредствено възприетите от нея действия по прилагане на сила от подс. В. спрямо сина й. Правилно е констатирано във въззивното решение, че оспорените показания на свид. Н. намират подкрепа в показанията на свид. Н. Д. пред първоинстанционния съд и тези от досъдебното производство, приобщени чрез прочитане. Тези свидетелски показания освен на производни доказателства, проверяващи твърденията на свид. Н. (напр. за това, че В. е ударил шамари на пострадалия), са източник и на преки такива, понеже свидетелката пресъздава личните си възприятия за посещенията на лекаря и търсенето на непълнолетния свидетел, за уплахата и притеснението на свид. Н.. Като проверяващи заявеното от пострадалия правилно са били интерпретирани и показанията на свид. Е. П..
За да изрази несъгласие с начина на формиране на фактическите изводи, касаторът е подложил на критика възприемането от въззивния съд на определени доказателствени източници в отделни техни части. Проверката, извършена от настоящия съдебен състав, не констатира твърдяното в жалбата изопачаване на фактите за това, по какъв начин подс. В. е упражнил принуда чрез сила спрямо свид. Н., изводимо според защитата при съпоставяне на показанията на Н. и на майка му – свид. Г.. Контролираният съдебен състав внимателно е анализирал изводимото от тези гласни доказателствени средства, като вярно е констатирал тяхната кореспонденция. Единственото несъответствие, изтъкнато и сега в касационната жалба – за това, че свид. Г. не е посочила подсъдимият да е ударил шамари на сина й, е констатирано от решаващия съд. Правилно е било отчетено, че по отношение на мястото и времето на събитието показанията на Н. и Г. са еднопосочни, такива са и по отношение на това, че подсъдимият е хванал Г. за врата и го е ритнал. При тази очевидна кореспонденция за фактите на това събитие няма основание да се дискредитира заявеното от Н., че е бил ударен с шамари от подс. В., както поради вътрешната последователност и логичност на показанията на пострадалия свидетел, така и поради фактическото местонахождение на свид. Г. в коридора, динамичното развитие на случката и психичното й състояние (била разплакана).
Без основание е и твърдението в жалбата за неподкрепеност на твърденията на свид. Н. по отношение на разговорите с подс. В.. Като оставим на страна, че това оплакване граничи с такова за необоснованост, която не е самостоятелно касационно основание, доверяването на заявеното от пострадалия по отношение на отправените от подсъдимия заплахи, свързани с майка му, е защитено в атакуваното решение. Възприемането на факта на отправени от подсъдимия спрямо свидетеля заплахи и на тяхното смислово съдържание е обосновано както от самостоятелната оценка за логичност на показанията на свид. Н., така и от тяхната проверка чрез производни по същността си доказателства – свидетелстването на Д. С. по отношение на непосредствено разказаното му от Н., свидетелстването на Н. Д. за оплакването на Н., че доктор В. го е заплашвал.
В касационната жалба се навежда довод, че неправилно въззивният съд е интерпретирал показанията на свид. Е. К. като подкрепящи обвинението. Доводът не е коректен, понеже при обсъждането на показанията на тази свидетелка, както и на свидетелите Б. и И., съдът не ги е интерпретирал превратно, а достоверно е възпроизвел, че никой от тях не сочи да е станал на свидетел на принуда, на искане на пари. При все това е защитил тезата си, че липсата на такива непосредствени впечатления у посочените свидетели не опровергава показанията на свид. Н. и подкрепящите ги доказателствени източници. Поставеният в касационната жалба въпрос дали показанията на свид. С. Цонева подкрепят показанията на Н. не изисква отговор от настоящата инстанция, която не е такава по фактите. Необходимо е обаче да се посочи, че в мотивите на решението показанията на посочената свидетелка не са интерпретирани като подкрепящи тези на свид. Н..
Оплакването на касатора, че въззивният съд злоупотребява с фактите, аргументирано с посочване на обстоятелства, за чието осъществяване не е потвърдил в разпита си свидетелят Н. С., не може да бъде възприето като основателно. Действително, заявеното от свид. Н. за това, че д-р С. го е насърчил да се оплаче в полицията и че го е свързал със свид. Т., не намира подкрепа в показанията на свид. С.. Преценката за достоверност и най-вече за пълнотата на свидетелстването на д-р С. е аргументирана от въззивната инстанция чрез съображения за заеманата от него позиция на началник отделение, за стремеж към запазване на колегиални отношения. Доколкото и свид. С. е дал показания, че пострадалият на два пъти е разговарял с него и му е съобщавал за това, че д-р В. настоятелно го е притеснявал с искане на пари за извършената операция на майка му, няма основание да бъдат дискредитирани показанията на свид. Н. в тяхната цялост, като се имат предвид и съображенията за тяхната последователност и кореспонденция с други доказателствени източници.
В касационната жалба се изразява недоволство и от това, че решаващият съд е приел за опровергани твърденията на допуснатия и разпитан като свидетел във въззивното производство И. Т.. Това, че съдебният състав е лишил от доверие показанията на този свидетел, е въпрос на вътрешно убеждение, в което касационната инстанция не може да се намесва. Същественото е, че това не е направено произволно, а чрез внимателната им преценка, включително и в съвкупност с останалите доказателства. Макар действително въззивният съд неправилно да е направил извод за недостоверност въз основа на предположения за последващо „уреждане“ на отношенията между подс. В. и свид. Т., то напълно споделими са съображенията, че следва да се възприеме заявеното от свид. Н. с оглед на неговата логична последователност и предвид на това, че свидетелстването му за действията на свид. Т. по никакъв начин не ползва пострадалия.
Позоваването в касационната жалба на изявлението на вещото лице от състава на СППЕ за освидетелстване на свид. Н. – д-р С., че са установили при него зависимости към наркотици, алкохол и друга сексуална ориентация“ не аргументира неправилност при формиране на вътрешното убеждение на съда. Това е така, понеже заключението на СППЕ е било обсъдено и не е имало основание за съмнение в експертните изводи за това, че психичното състояние на свид. Н. към периода на деянието му е позволявало да разбира правилно извършените от него и спрямо него действия, да ръководи постъпките си, да дава достоверни показания за фактите. Освен това, видно от заключението на същата експертиза, от психологическото изследване на свид. Н. не може да се направи извод той да е манипулирал или лъгал. Също така неоснователно е твърдението на касатора, че показанията му не са били поставени под съмнение, а напротив – тяхната оценка е направена чрез съпоставяне с другите събрани доказателства и при спазване на правилата на формалната логика.
Изложените съображения сочат на неоснователност на оплакванията в касационната жалба, свързани с пороци в доказателствената дейност на въззивния съд, които да са накърнили правото на защита на подсъдимия.
Анализът на доказателствата е позволил фактическата обстановка да бъде изяснена правилно. Аргументирано апелативната инстанция е възприела за несъмнено установени обстоятелствата на осъществена от подс. В. спрямо свид. Н. принуда, както във формата на заплашване, чрез отправяне на закани за негативно повлияване върху здравето и живота на майката на свидетеля – свид. Г., така и чрез сила – упражнено физическо въздействие върху свидетеля, насочени към предаване на определена парична сума. Касаторът не е оспорил, а и няма основание за това, несъмнената доказаност на факта на предаване от страна на свид. Н. на подс. В. на сумата от 300лв.
Изложените съображения обосновават извода на касационната инстанция, че при постановяване на атакувания съдебен акт не са допуснати нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените и съответно не може да бъде удовлетворена претенцията на касатора за отмяна на контролирания акт.
В касационната жалба, въз основа на оплакването, че въззивният съд е възприел противоречива фактическа обстановка с елементи на недоказаност, се претендира оправдаване на подсъдимия. В тази връзка е необходимо да се посочи, че не може успешно да бъде претендирано искане за оправдаване на подсъдимото лице, ако се оспорва доказателстената дейност на решаващия съд, защото правилното приложение на материалния закон се преценява от касационната инстанция само в рамките на установените от контролирания съд фактически положения. Ако се претендира неправилност и противоречивост на установената в съдебния акт фактология, касационният съд не може да прецени правилното приложение на материалния закон, а единствено следва да отмени съдебния акт и върне делото за ново разглеждане при пороци в процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствата от инстанциите по същество. Както вече беше аргументирано по-горе, не са били допуснати нарушения на процесуалните правила във връзка с доказването и такива, отразяващи се на правото на защита на привлеченото към наказателна отговорност лице. Така че претенцията за недоказаност на обвинението е без основание и не може да обоснове касиране на атакувания съдебен акт. По настоящето дело фактическите обстоятелства са правилно изяснени и надлежно установени и те са обосновали верен извод за ангажиране на наказателната отговорност на подс. В. по възведеното му обвинение.
Доводите на касатора, че е налице провокация към изнудването, са били поставени на вниманието и на въззивния съд и той аргументирано им е отговорил /л. 213 от решението/, като се е позовал на националната съдебна практика – Решение № 189/2015г. на ВКС, второ НО, на което се позовава и защитата. Касационната инстанция напълно се съгласява с изложените съображения, но доколкото това оплакване се поставя и в настоящето производство, следва да му бъде отговорено.
Съобразно практиката на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ), подбуждането към престъпление от полицейски служители, но и от лица, които действат по указание на полицията, прави наказателния процес срещу подбуденото лице изначално несправедлив, с което се нарушава чл. 6, § 1 от ЕКПЧ и всички доказателства, събрани чрез провокация, трябва да бъдат изключени.
ЕСПЧ в решението си по делото Ramanauskas v. Lithuania, § 55, е дал дефиницията на подбудителство, според която „Полицейско подбудителство е налице, когато участващите служители – независимо дали са от силите за сигурност или са лица, действащи по техни указания – не се ограничават само до разследване на престъпна дейност по същество пасивно, а въздействат върху субекта така, че го склоняват да извърши престъпление, което иначе не би било извършено, за да направят възможно да се установи престъплението, тоест да осигурят доказателства и да започне наказателно преследване ...“
За извършване на преценка дали разследването е било „по същество пасивно“, е необходимо да бъдат разгледани причините, лежащи в основата на операцията, като следва да бъде съобразено това, дали е имало обективни подозрения, че лицето е участвало в престъпна дейност или е предразположено към извършване на престъпление. Тясно свързан с критерия за обективни подозрения е въпросът за момента, в който властите поставят началото на операцията - дали полицейските органи или лицата, действащи по техни указания „се присъединяват“ към вече започнало престъпно деяние или го провокират. От съществена важност е разглеждането на въпроса дали лицето е било подложен на натиск за извършване на престъплението.
Фактологията на настоящия случай навежда на извод, че липсва провокация към престъпление, осъществена спрямо подс. В.. Това е така, защото макар свид. Н. да е имал поведение, съобразено с указанията на полицията и то само при предаване на паричната сума, която е бил изнуден от подсъдимия да даде, макар сумата да му е предоставена от полицейски служители, то изобщо не са налице характеристиките, сочещи на провокация към престъпление. Упражняването на принуда спрямо свид. Н. от страна на подс. В. за извършване на разпореждане с триста лева против волята на свидетеля, е започнало много преди началото на операцията с участие на полицията. Престъпната дейност на подсъдимия по никакъв начин не е било провокирана от свидетеля, напротив – последният е действал именно поради упражнената от подсъдимия принуда спрямо него.
Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че не е налице развитото в жалбата касационно основание, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 16 от 20.03.2020г., постановено по внохд № 261/2018г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд, трети състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.