О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 67 С о ф и я, 22 май 2018 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в з а к р и т о заседание на 21 м а й 2018 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ като съобрази становището на прокурора Антони Лаков, изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски частно наказателно дело № 453/2018 година. Производството е по чл.44, ал.1 от НПК, образувано по повдигнат от Районен съд-Луковит по прекратеното ЧНД № 92/2018 г. по описа на този съд спор за подсъдност на съдебното производство по предложението на прокурор от Районна прокуратура-Лом за прилагане на принудителни медицински мерки по чл.89, б.”в” от НК по реда на чл.427 и сл. от НПК спрямо Г. Л. Г., в момента настанен на задължително лечение на основание чл.155 от Закона за здравето (ЗЗ) в ДПБ-гара Карлуково. Писменото становище на прокурора от Върховната касационна прокуратура е, че компетентен да се произнесе по предложението е Районен съд-Лом. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, за да се произнесе, взе предвид следното : Във връзка с разследване на причините за очевидно насилственото причиняване смъртта на Л. И. Р. от [населено място], област Монтана е било образувано досъдебно производство № 643/2015 г. по описа на РУП-Лом срещу Г. Л. Г., рожден син на жертвата и живеещ с нея към 26.08.2015 г. в същото село, за престъпление по чл.116, ал.1, т.3 от НК, извършено от него на същата дата в селото. С оглед на психическото му заболяване, в условията на спешност още същия ден той е бил хоспитализиран в ПО на УМБАЛ „Св.Николай Чудотворец”-ЕООД-Лом, след което по реда на чл.155 и сл. от ЗЗ с решение от 12.09.2015 г. по ЧНД № 398/2015 г. на Районен съд-Лом е бил настанен на задължително лечение в ДПБ-гара Карлуково при стационарна форма на провеждане. Реално той е постъпил в лечебното заведение на 14.09.2015 г., видно от писмо изх.№ 3459/28.09.2015 г. на л.34 от ДП. През целия срок на досъдебното производство задължителното лечение на Г. в посочената ДПБ е било многократно продължавано с решения на Районен съд-Луковит по реда на чл.164, ал.2 от ЗЗ, последно с решение № 29 от 14.03.2018 г. по ЧНД № 54/2018 г. по описа на този съд с още 3 месеца (л.84-85 от ДП). Междувременно, с постановление от 01.03.2018 г. на Окръжна прокуратура-Монтана наказателното производство по ДП е било прекратено предвид установеното състояние на невменяемост на Г. Л. Г. при извършване на тежкото умишлено престъпление спрямо рождената му майка, като делото е изпратено на Районна прокуратура-Лом за изготвяне на предложение по реда на чл.427 и сл. от НПК за прилагане на принудителни медицински мерки по чл.89 от НК за неговото принудително лечение. По повод внесеното предложение от Районна прокуратура-Лом е било образувано ЧНД № 143/2018 г. в Районен съд-Лом, производството по което е било прекратено с определение от 30.03.2018 г. от съдията-докладчик по съображения, че макар към момента на извършване на престъплението Г. да е живял в [населено място], от тогава трайно е настанен на лечение в ДПБ-гара Карлуково и позовавайки се на практика на ВС/ВКС е изпратил делото за разглеждането му от Районен съд-Луковит, в чийто район се намира лечебното заведение. След образуване на ЧНД № 92/2018 г. в Районен съд-Луковит, с разпореждане № 97 от 23.04.2018 г. съдията-докладчик е възразил становището на съдията от Районен съд-Лом и като е прекратил производството по делото, е повдигнал спор за подсъдност пред ВКС. Съображения за повдигнатия спор са били почерпени от разпоредбата на чл.428 от НПК, определяща местната компетентност на съда при първоначално настаняване на принудително лечение този по местоживеене на настаняваното лице; позовал се е на изменението (допълнението) в чл.432, ал.1 от НПК (ДВ бр.63/2017 г.) за подсъдността при продължаване на провеждано в ПБ лечение; дал е „систематично” тълкуване за „местоживеенето” на лицето през разпоредбите на чл.427, ал.2 и чл.430, ал.1 от НПК, изискващи работа на разследващ орган за изясняване поведението на лицето преди и след извършване на деянието, което налагало събиране на доказателства и назначаване на експертиза за оценка на риска от рецидивна проява, като приложената по делото СППЕ не отговаряла на тези въпроси. Последно цитираната процесуална норма пък задължавала в производството да участват родителите на лицето (настойникът или попечителят му) и пострадалият (или наследниците му), за които се предполагало да живеят в района на местоживеене на привлечения за настаняване. Свързано с чл.70 от НПК, съдията е разсъждавал защо Г. не е бил настанен за изследване в психиатрично заведение при положение, че не е бил привлечен като обвиняем и не му е била взета мярка за неотклонение, или настанен в специализирана болница в затвора в Ловеч по реда на чл.147 от ЗИНЗС, което бил редът за гарантиране на правото му на защита. То му било ограничено поради това, че не бил давал обяснения, не ползвал адвокатска защита, не бил уведомяван за постановленията на прокурора за спиране и накрая за прекратяване на наказателното производство. Крайният извод на съдията-докладчик е, че при първоначално произнасяне по коментираното предложение на прокурора се прилагал редът по чл.427 и сл. от НПК, различен от този по ЗЗ, а той определял като местно компетентен Районен съд-Лом. ВКС в настоящия си състав не намира основание да промени практиката си, установена в редица определения на касационната инстанция, изложена обстоятелствено и в определение № 92 от 19.09.2016 г. по ЧНД № 756/2016 г.- ІІІ н.о. по аналогичен случай. В него е оспорена процесуалната парадигма „различно производство – различен ред” с оглед възприетото в практиката еднопосочно тълкуване на понятието „местоживеене” на настаняваното на лечение лице както по ЗЗ, така и по НПК. Без да се повтарят доводите относно разбирането за постоянен и настоящ адрес в Закона за гражданската регистрация (чл.89, 93, 94 от ЗГР), е утвърдено разбирането за „местоживеене” на лицето като „всяка фактическа връзка с дадено място”, било то и лечебното заведение, където му е било провеждано лечение, в случая задължително по реда на ЗЗ. То може да бъде различно от регистрирания по ЗГР постоянен или настоящ адрес на лицето, независимо от причините за това, според смисъла, вложен в чл.428 от НПК – къде е фактическото местоживеене на лицето. Повдигналият спора съдия-докладчик освен излишно, и невярно коментира цитираните законови разпоредби с оглед конкретните данни по ДП. По него разследващият орган е събирал доказателства за поведението на Г. преди деянието, изяснил е психическата му годност да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в множеството решения по реда на чл.164 от ЗЗ е изяснявано състоянието му при провеждане на лечението му в Д.-К. в продължение на над 2 години и половина и понастоящем и неотпадналата опасност за него, за страха на близките му и околните от нови посегателства. Чл.430, ал.1 от НПК пък изисква уведомление на посочените лица, а в ал.2 задължение за участие в производството само на прокурор и на защитник. Още по-малко е имало основание за разсъжденията за ограничено негово право на защита на посочените в разпореждането от съдията-докладчик. По тези съображения ВКС – І н.о. приема, че фактическото местоживеене на привлечения Г. Л. Г. е в провеждащата стационарното му лечение ДПБ-гара Карлуково в района на Районен съд-Луковит, който е местно компетентен да се произнесе по предложението на прокурора за принудителното му лечение. Водим от горното и на основание чл.44, ал.1 от НПК, Върховният касационен съд – първо наказателно отделение О П Р Е Д Е Л И : ИЗПРАЩА прекратеното ЧНД № 92/2018 г. по описа на Районен съд-Луковит за разглеждане и решаването му от СЪЩИЯ СЪД. Препис от определението да се изпрати на РАЙОНЕН СЪД-ЛОМ, за сведение. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ