Р Е Ш Е Н И Е № 325 София, 4 юли 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи юни 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Ив.ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП ..........П. МАРИНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 999/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производство пред ВКС е образувано по молба на осъдения Г. Я. Ч. с искане за възобновяване на производството по ВНОХД № 4591/2011 по описа на Софийски градски съд г. и по НОХД №15312/2009 г. на Софийски районен съд. В молбата се излагат съображения за наличие на основанията за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.5 от НПК вр. чл. 348 ал.1 от НПК. В обсега на съществените нарушения на процесуалните правила се сочи, че по делото липсва пълен анализ на доказателствата, несъобразяване с доводите на защитата, че авторството на престъплението не е доказано по несъмнен и категоричен начин, че обвинението почива само на косвени доказателства, че е признат за виновен по обвинение, в което не е бил обвинен, без да е било налице изменение на обвинението по надлежния ред, както и че не са оценени правилно показанията на св. М.. Нарушението на материалния закон се аргументира с отказа на съдебните инстанции да приемат, че е налице негоден опит, а явната несправедливост на наказанието – с неотчитането на всички смекчаващи отговорността на Ч. доказателства- тежко семейно положение, наличие на тежко заболяване, както и ниска степен на обществена опасност на деянието. Прави се искане за възобновяване на производството по делото с оправдаването на подсъдимия или намаляване на наказанието. С първоинстанционната присъда от 10.05.2011 г. , постановена от Софийски районен съд по НОХД № 15312/2009 г. Г. Ч. е бил признат за виновен за извършено на 11.03.2008 г. в [населено място] престъпление по чл. 211 вр. чл.209 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 18 ал.1 вр. чл. 29 ал.1 б. А от НК, за което му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години, което да изтърпи при строг режим. С въззивно решение № 159, постановено на 08.02.2012г. от Софийски градски съд по ВНОХД № 4591/2011г., първоинстанционната присъда е била потвърдена. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа молбата по изложените в нея доводи и с направеното искане за оправдаване. Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, тъй като счита, че показанията на св. М. са били обсъдени и основателно са били кредитирани от съдилищата, че не е налице негоден опит, а наказанието не сочи на явна несправедливост. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на актовете и съдопроизводствените действия на предходните инстанции, намери следното: Молбата за възобновяване на осъдения Ч. е процеуалнодопустима, тъй като е подадена в предвидения в чл. 421 ал.3 от НПК шестмесечен срок от влизане на присъдата в сила. Разгледано по същество, искането е неоснователно. На първо място, следва да се посочи на искателя, че соченият от него недостатък на съдебните актове „липса на доказателства за авторството” по естеството си е довод за тяхната необоснованост. Последната не е касационно основание, предвидено в чл. 348 ал.1 от НПК, поради което не може да е и аргумент за възобновяване на производството по делото, поради което искането би следвало да бъде оставено без разглеждане в тази му част. С оглед обаче на обсъждане на направените доводи за липса на пълен и точен анализ на доказателствената съвкупност в обсега на основанието по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, Ч. ще получи отговор и на това свое възражение. На първо място, в искането се твърди, че и двете съдебни инстанции не са направил задълбочен анализ на всички доказателства. Този аргумент не намира основание в съдържанието на съдебните актове. И двете съдебни инстанции са подложили на задълбочено аргументирано проучване съдържанието на всички доказателствени средства – обясненията на Ч., показанията на св. М., на св. Й., на св. П. и на св. У.. Те са анализирани не само поотделно, но и в съвкупност, като за некредитирането на обясненията на подсъдимия са изложени подробни и обосновани с останалите доказателства аргументи. Обясненията като доказателствено средство и средство за защита на подсъдимия са оценени с особена прецизност, с каквато е подходено и към показанията на св. М., който е пострадал от престъплението /л.53 и л.54 от първоинстанционното дело/. Не почива на обективното съдържание на мотивите към присъдата аргументът, че съдът не се е отнесъл критично към показанията на свидетеля М.. Видно е, че те са съпоставени с тези на дъщеря му Н. Й., както и с тези на полицейските служители П. и У.. Именно въз основа на съвместния им анализ и в резултат на приложената процесуална техника на чл. 281 ал.4 от НПК съдът е приел за установени само тези факти и обстоятелства, които е твърдял пострадалият, за които са били налице и други доказателствени средства, които съдът е кредитирал. Липсата на спомен за някои обстоятелства у св. М. обосновано е аргументирал с неговата възраст, отдалеченост на деянието във времето и психологически стрес от описаната ситуация, въвела го в заблуждение. По този начин са били налице достатъчно на брой обвинителни доказателства, които са били надеждни, за да послужат на първоинстанционния съд да не даде вяра на обясненията на подсъдимия, както и да обосноват осъдителните му изводи. Не е налице изопачаване на което и да е от тези доказателства, тъй като не му е придадено съдържание, което то да няма, или каквото и да е игнорирано доказателство, което да би могло да доведе до различен правен извод относно фактите на деянието и участието на подсъдимия в него, както и за неговото виновно поведение. Събраната от първостепенния съд доказателствена съвкупност е била подложена на анализ и от въззивния съд, който е отговорил аргументирано на доводите от въззивната жалба, касаещи оценката на доказателствените източници. Когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста. В този смисъл е неоснователен и друг довод, изложен в искането за възобновяване, касаещ несъобразяването на въззивния съд с доводите на защитата. Въззивният съд е дал в решението си отговор на всички аргументи, съдържащи се във въззивната жалба, както по отношение на доказателствения анализ, така и по отношение на правната квалификация на престъплението, неговата съставомерност и възможност за приложение на друг материален закон /л.28-л.30 от решението/. Изложени са твърде подробни аргументи за всяко едно от възраженията на защитата – за наличие на опит с негодни средства, за доброволен отказ от опит за довършване на деянието, за липса на субективната страна на престъплението „измама”, както и за процесуалното нарушение, изразило се в посочването в диспозитива на присъдата на факти, невключени в обвинението срещу Ч. /всички направени отново и в искането за възобновяване/. Проверката на съдебния акт на СГС сочи, че подходът на съдебния състав не е бил изобщо формален, както се твърди в искането за възобновяване, а изключително задълбочен и обоснован със закона. По този начин въззивният съд не е допуснал нарушение на чл. 339 ал.2 от НПК, поради което и не е налице основание за възобновяване на производството. Доводът за допуснато съществено нарушение на правото на защита на Ч. с оглед на това, че в диспозитива на присъдата са посочени обстоятелства, които не са включени в обвинението срещу него с обвинителния акт, е правен и пред въззивната инстанция и е получил обоснован законосъобразен отговор, който касационният съд не намира основание да не уважи. Очевидно обстоятелството, което осъденият счита, че е нарушило правото му на защита, като е бил признат за виновен в извършването на престъплението, е изразът „подозрението на св. М., че е обект на измама”, който е вписан в диспозитива на присъдата, но не съществува в диспозитива на обвинителния акт. На първо място, този израз не е факт и обстоятелство от престъпната дейност на самия подсъдим, в която той е бил обвинен, а част от мисловната дейност на пострадалия, която е една от причините престъплението да остане в стадия на опита. Принципно положение на теорията и практиката на „опита” е, че недовършен опит може да се дължи на причини, които са във волята на дееца, но и на такива, стоящи извън нея. В случая Ч. е бил обвинен за това, че деянието е останало недовършено по независещи от него причини, т.е. не по причини, зависещи от неговата воля и обективирани в действителността, за да може да приложи чл. 18 ал.3 от НК. Това, че в диспозитива на обвинителния акт е посочена една от тези външни за волята на подсъдимия причини, а в диспозитива на присъдата – две, не нарушава правото на защита на подсъдимия, тъй като тази/тези причини не са част от обвинението срещу него, спрямо което той да следва да се защитава, така че въвеждането на новата причина - „подозрението на св. М., че е обект на измама”, да е изисквало нови усилия от него, за да се защити. На второ място, посоченият израз не нарушава правото на защита на подсъдимия Ч., тъй като неговото вписване въобще не е било необходимо в диспозитива на присъдата. Дори и без този израз, както и следващият го, диспозитивът на присъдата би бил процесуално издържан с оглед на изискванията на чл. 305 ал.4 вр. чл. 301 от НПК и напълно достатъчен, за да разбере той в извършването на какво престъпление е признат за виновен. Доколкото обаче присъдата е единство но диспозитив и мотиви, то обяснението на причините, поради които престъплението е останало недовършено, е част от мотивировъчната дейност на съда и правилното място на оспорвания израз би било именно в мотивите към първоинстанционния съдебен акт. Затова изводът на СГС, че се касае до оценъчна дейност на съда, а не до факти, по които Ч. е следвало да се защитава, е верен. С оглед на това липсва каквото и да е процесуално нарушение, довело да затрудняване на подсъдимия да упражни правото си да разбере обвинението и да се защити по него. Липсват основания за възобновяване на производството по делото по чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Не се констатира и наличие на съществено нарушение на материалния закон с оглед отказа на съдебните инстанции да възприемат тезата на защитата, че се касае до „негоден опит”, доколкото пострадалият М. се е явил на срещата с подсъдимия не с плик с пари, а с изрязани вестници. Защитата претендира, че тъй като се касае за негодно средство, то и деянието, останало на стадия на опита, представлява негоден опит. В случая е налице смесване на правните понятия „предмет” и „средство” на престъплението измама. Предметът на престъплението е елемент на общественото отношение, което е предмет на посегателство на субекта на престъплението, върху който той въздейства пряко и непосредствено и по този начин засяга общественото отношение. Измамата се характеризира с два предмета – измаменото лице и ощетеното имущество. Чрез въздействие върху представите на измаменото лице се цели набавяне на облага, като неизбежна последица от това е причиняване на имотна вреда. Средството на престъплението е обикновено вещ, външна на засяганите обществени отношения, които са предназначени или послужили за извършване на престъплението. При измамата такива биха могли различни предмети, чрез които се възбужда или поддържа заблуждение у пострадалия, или се въздейства върху имуществото, с което се цели той да се разпореди. В случая пликът с изрезки от вестници не е и не може да е средство на престъплението, за да се обсъжда неговата негодност или годност да засегне обществените отношения. Пликът, който осъденият е очаквал да съдържа пари, е предмет на престъплението измама, поради което не би могло да се обсъжда по отношение на него правната фигура на „негодно средство”, съответно „негоден опит”. Осъденият Ч. е извършил всичко необходимо, за да поддържа заблуждението у пострадалия М., че след получаването на парите дъщеря му до един час ще бъде освободена от ареста, в резултат на което е действал с убеждението, че именно поради тези му действия пострадалият се разпорежда с имуществото /осем хиляди лева/, с което той се ощетява, а за осъдения и съучастника му се получава облага. Обстоятелството, че в получения плик не са били поставени пари, а изрезки от вестници, не влияе на годността на опита на Ч., тъй като обективно и субективно е извършил цялата последователност от действия, водещи до съставомерност на престъплението „измама”. Деянието е квалифицирано като „опит”, което означава, че деецът е направил всичко, зависещо от него за причиняване на резултата, но той не е реализиран по независещи от него причини – съобразителността на М. и намесата на полицейските служители. Поради това не е налице „негоден опит”. Към правилно установените фактически обстоятелства материалният закон е приложен правилно, поради което не са налице основания за отмяната на въззивното решение и оправдаване на Ч.. Няма основания за намеса на ВКС в настоящето производство по отношение на размера на наказанието, наложено на осъдения Ч.. Същото не сочи на „явна несправедливост” и е съобразено с личността му, неговата обществена опасност, както и тази на престъплението. Въззивният съд е отчел завишената обществена опасност на престъплението и неговата динамика в съвременните условия, обремененото съдебно минало на Ч. с множество осъждания /извън това, което определя квалификацията на престъплението/, като три от тях са също за престъпления „измама”. Касае се за лице, проявяващо екалираща във времето престъпна упоритост, извършил инкриминираното деяние в кратък интервал от време след условното му предсрочно освобождаване от затвора след изтърпяване на наказание, наложено за убийство. При тези данни наложеното наказание от четири години лишаване от свобода се явява определено към минимума на предвиденото в закона, като не само че не е завишено, но и сочи на определяне при превес на смекчаващите отговорността на Ч. обстоятелства, каквито не са били налице. Ето защо единственото ново обстоятелство, което би могло да повлияе на преценката на справедливостта на санкцията, е влошеното здравословно състояние на осъдения, който на 15.03.2012 г. е претърпял операция - аденомектомия. Този факт, преценен с обстоятелството, че престъплението е прекъснато в стадия на опита и реално от него няма настъпила имуществена вреда за пострадалия, обуславят съответност на наказанието лишаване от свобода в размер на четири години с конкретиката на деянието и на дееца и на критериите на чл. 36 от НК. Липсват каквито и да е данни, които да сочат на предпоставките на чл. 348 ал.5 т.1 от НПК. С оглед на това ВКС не констатира да е налице съществено нарушение по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че липсват основания за възобновяване на производството по делото, поради което искането на осъдения Г. Ч. следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, на осн. чл. 425 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Г. Я. Ч. за възобновяване на производствното по ВНОХД № 4591/2011 г. по описа на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: