Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    № 92   София, 17 февруари 2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на дванадесети февруари 2009 г. в състав :                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ                                                            ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА                                                                        ПАВЛИНА ПАНОВА   при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА...........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........П. МАРИНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 45/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по жалба на подсъдимия Г. К. З. и на частните обвинители и граждански ищци П. В. Б. и В. П. В. срещу въззивно решение № 181 от 15.10.2008 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по ВНОХД № 177/2008 г. , с което е била изменена първоинстанционна присъда № 74 от 13.02.2008 г., постановена от Плевенския окръжен съд, като престъплението, за което подс. З. е бил признат за виновен, е било преквалифицирано по чл. 343а ал.1 б. Г вр. чл. 343 ал.4 вр. ал.3 б. Б от НК и на осн. чл. 55 ал.1 т.1 от НК са били намалени наложеното наказание на подсъдимия „ от свобода” на една година и изпитателния срок по чл. 66 ал.1 от НК – на три години. С първоинстанционната присъда № 74/13.02.2008 г., постановена по НОХД № 714/2006 г., подс. Г. З. e бил признат за виновен по обвинението по чл. 343 ал.3 пр.2 б. А пр.1 алт.2 и б. Б пр.1 вр. ал.4 вр. ал.1 б. Б пр.2 и б. В от НК, за това , че на 11.01.2003 г. на второкласен път гр. О. гр. Кнежа в местността „Маринов геран” при управление на МПС – л.а. Ауди А-8 с ДК № С* нарушил правилата за движение по чл. 8 ал.1 от ЗДвП и чл. 20 ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Т. Ц. Г. и средни телесни повреди на П. В. Б. и на В. П. В., за което му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изпълнение на осн. чл. 66 от НК е било отложено за срок от пет години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. С присъдата са били присъдени обезщетения за претърпени неимуществени вреди от деянието на наследниците на починалия – на Х. Й. Г., С. Т. Г., Ц. Т. Г. и Й. Т. Г. – в размер на по 25 000 лева, както и на П. В. Б. – в размер на 10 000 лева и на В. П. В. – в размер на 15 000 лева. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК - нарушение на материалния и на процесуалния закон. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се визира нарушение на реда за формиране на вътрешното убеждение на съда, доколкото съдът не е съобразил същото с противоречията между доказателствата и заключенията на експертизите, както и се е позовал на негодно доказателствено средство – протокол за оглед, на който почиват и експертните изводи. По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон се излагат съображения за липса на нарушения на правилата за движение, които да запълват бланкетния състав на чл. 343 от НК, както и липса на доказателства за наличие на пътен знак В - 26. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия поради липса на виновно поведение. В срок е постъпила касационна жалба и от частните обвинители и гражданските ищци П. Б. и В. В. , които изразяват несъгласие с предприетото от въззивния съд преквалифициране на престъплението в по-леко такова по чл. 343 А от НК и намаляване на наказанието лишаване от свобода, като считат, че липсват основания за приложението на чл. 55 от НК. Молят касационния съд да измени решението, като го преквалифицира по обвинението, съществувало пред първата инстанция, да увеличи наказанието лишаване от свобода и размерите на обезщетенията до размерите, които са предявени. До даване ход на делото пред касационния съд е постъпила молба от повереника на частните обвинители и граждански ищци Б. и В. , с която се оттеглят предявените граждански искове и се иска прекратяване на производството по тях, както и се оттегля жалбата срещу въззивното решение в наказателната му част. В съдебно заседание пред ВКС двамата частни обвинители и граждански ищци лично заявяват съгласие с действията на повереника си по реда на чл. 352 ал.2 от НПК. Пред касационната инстанция защитата на подс. З. поддържа жалбата с всички изложени съображения в нея, както и искането си за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което той да бъде оправдан. От името на подсъдимия изразява съгласие с оттеглянето на гражданските искове от Б. и В. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители Б. и В. пледира за оставяне на жалбата на подсъдимия без уважение, тъй като на всички нейни доводи е даден отговор с въззивния съдебен акт. Представителят на гражданските ищци и частни обвинители Х. Й. Г., С. Т. Г., Ц. Т. Г. и Й. Т. Г. намира, че решението на ВтАС е постановено при спазване на процесуалния и материалния закон, поради което жалбата на подсъдимия срещу него следва да се остави без уважение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, като счита, че липсват нарушения на материалния закон, който е приложен правилно, доколкото съдът е обсъдил заключенията на всички АТЕ по делото. Наложените наказания намира за справедливи, поради което предлага на ВКС да остави в сила решението. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е основателна. При провеждане на въззивното производство са били допуснати съществени процесуални нарушения, довели до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. По същество се твърди от защитата, че такова нарушение е налице с оглед обосноваване на изводите на съдебните инстанции с констатациите, съдържащи се в протокола за оглед на местопроизшествие, който обаче е негодно доказателствено средство, тъй като не е съставен по реда на чл. 130 /отм./ НПК. Този довод е правен и пред двете предходни инстанции, но не е получил задоволителен от гледна точка на процесуалния закон отговор. Първоинстанционният съд /л. 246 гръб/ е посочил, че от формална гледна точка този протокол отговаря на изискванията на закона – подписан е от разследващия и от двете поемни лица, а въззивният съд /л.91 гръб/ е намерил тези аргументи за достатъчни, независимо че едно от поемните лица е отрекло подписът на протокола да е негов. По същество годността на протокола се оспорва с оглед обстоятелството, че вписаното в него поемно лице В. П. отрича подписът под №1 на протокола за оглед /т.І л.2-3/ в графата „поемни лица” да е негов. При това положение формалното наличие на подпис на това място, след като лицето, което би трябвало да го е положило, отрича това да е така, внася сериозно съмнение в законосъобразното съставяне и оформяне на този протокол, който би следвало да има качеството на важно доказателствено средство. За да бъдат ценени като годни писмените доказателствени средства, законодателят е предвидил определен строго формален ред за изготвянето им /чл. 131 от НПК/. Надеждността на такова доказателствено средство се преценява не само чрез формалната външна с. на обективиращия действието по разследването протокол, но и с оглед законосъобразността на самото действие по разследването, резултатите от което са закрепени в съответния протокол. В случаи като настоящия – при настъпило ПТП, в протокола за оглед се закрепват важни обстоятелства /местоположения, отстояния и посоки/, които имат съществено значение за установяване на факти от предмета на доказване по делото. Функцията на поемните лица като участници в действията по разследването и особено в такива като оглед на местопроизшествието, което е от категорията на неотложните и с невъзможност от повтаряне в по-късен момент следствени действия, е да осигурят граждански контрол по законосъобразното извършване на огледа на местопрестъплението. Тяхното присъствие и лично възприятие е необходимо с оглед доказването на определени факти, които интересуват наказателния процес, затова годността на съответния протокол се определя не от формалното наличие на подпис на протокола, а от действителното участие на едно лице в съответното действие по разследването. При заявения от свидетеля П/л.107 гръб от първоинстанционното дело/ отказ да е подписвал протокола в процеса е въведено сериозно съмнение за годността на протокола като доказателствено средство, което не е отстранено по никакъв начин. Безспорно е, че за да се използва цитирания протокол като доказателствено средство, той трябва да отговаря на изискванията на чл. 131 от НПК. За оспорената му годност от защитата инстанциите по фактите е следвало да изложат съответни прави аргументи с оглед изискването на чл. 129 ал.2 от НПК / респ. чл. 101 ал.2 /отм./ и чл. 103 /отм./ НПК/. Това означава, че е следвало съдебните инстанции да изследват спазен ли е бил реда за провеждането на съответния оглед и дали протоколът отразява действително констатирани факти и обстоятелства. Вместо това и Плевенския ОС, и ВтАС са се задоволили с формалната външна с. на годността на протокола /че съдържа подпис на мястото на поемно лице под №1/, а всъщност това, което е следвало да направят, е да се аргументират дали този подпис е именно на посоченото в протокола поемно лице В. П. Единствено тогава биха могли да се излагат аргументи за спазен процесуален ред на извършване на огледа /при него да са присъствали две поемни лица и те да са подписали протокола/ и резултатите от извършването му да могат да служат за доказателствена основа както за фактическите изводи на съда, така и за изготвянето на експертните заключения. К. не се е съобразил с изискванията на НПК относно доказателствената сила на протоколите като писмено доказателствено средство, съдът е допуснал нарушение на принципа на чл. 13 ал.2 от НПК, съгласно който обективната истина се разкрива по реда и със средствата, предвидени в НПК. За да отговори на въпроса дали протокола за оглед е годно доказателствено средство, съдът следва да даде отговор дали подписът под №1 на поемното лице е действително положен от вписаното в протокола като такова лице В. П. За целта съдът е следвало и е могъл да използва възможностите на графологическа експертиза, като е имал и съответния сравнителен материал за това – подпис на свидетеля върху призовка, приложена на л.116 от първоинстанционното производство, адресирана и подписана от него. От отговора на този въпрос, който не е получил адекватен законосъобразен отговор в никоя от предходните инстанции зависи обосноваността на останалите фактически изводи на съда, които той е направил въз основа на експертните заключения, използвали като своя изходна основа констатациите, съдържащи се именно в протокола за оглед. Това нарушение е съществено, тъй като се отразява на правото на защита на подсъдимия, но и поради факта, че поставя под съмнение реда, по който съдът е формирал вътрешното си убеждение, доколкото не е спазил изискванията на чл. 14 от НПК. То е отстранимо в производството пред въззивния съд, тъй като е възможно провеждането на допълнителни съдебни действия с оглед отстраняването на съмненията в годността на посоченото доказателствено средство. На следващо място, касационното основание на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК е налице и с оглед на друго процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд. То касае вътрешна противоречивост на въззивното решение, което не отговаря на изискванията на чл. 339 ал.1 и ал.2 от НПК. По начина, по който е изготвено то, не става ясно какво е решението на съда по жалбата на подсъдимия и защо не се възприемат доводите, изложени от него и защитата му. По делото подс. З. е бил обвинен за допуснати нарушения по чл. 8 ал.1 и чл. 20 ал.2 от ЗДвП. Последното нарушение съгласно обвинението, което по същество представлява управление на МПС с несъобразена скорост, се е изразявало в това, че при избиране на скоростта си на движение, която е приета от обвинението и от съда, че е била в интервала 70-80 км/ч, подс. З. не се е съобразил с атмосферните условия /студено време със снеговалеж/, със състоянието на пътя /движение по път със снежна покривка, в крива на десен завой/ и с всички други обстоятелства, които имат значение за безопасността на движението /нощно време и неосветен участък от пътя/. Прието е от съдебните инстанции, че съгласно множеството заключения по АТЕ критичната скорост, с която е трябвало да се движи подсъдимият, за да преодолее завоя, без да настъпи отклоняване на превозното средство наляво, е била 75 км/час. Експертите са разяснили, че „критична скорост” означава скорост, с която подс. З. е трябвало да управлява МПС, за да преодолее безопасно кривата на завоя. Следователно съгласно обвинението тази скорост би трябвало да се яви „съобразената” скорост според изискването на чл. 20 ал.2 от ЗДвП. В същото време въззивният съд е изразил сериозни резерви относно правилността на този експертен извод / стр.17 от решението/, тъй като е счел, че той не е съобразен с наличието на лед под снега. Въпреки това обаче е обосновал изводите си с експертните заключения. Извън преценката на съда е останал и факта, че самите експерти в заключенията си са посочили, че върху критичната скорост влияят редица други фактори – напр. заледяване под снежната покривка и др. /вж л. 225, л. 275 от том ІІ, л. 41 от том ІІІ/, но въпреки това не им е била поставяна задача да посочат коя би била съобразената скорост за преодоляване на завоя при конкретните пътни и атмосферни условия, които са били вменени в отговорност на подс. З. като несъобразени от него при избиране на подходящата скорост за движение. Обвинението не следва да е абстрактно, а винаги конкретно, за да има възможност подсъдимият да се защити спрямо него. В случая от мотивите на съда не става ясно защо той приема, че подс. З. не се е съобразил с всички посочени обстоятелства по чл. 20 ал.2 от ЗДвП, след като е шофирал със скорост 70-80 км/ч, а безопасната скорост за движение /т.е. „съобразената”/ би била 75 км/ч. Когато съдът има съмнение в правилността на експертните изводи, той е длъжен да назначи съгласно чл. 153 от НПК повторна експертиза, което в случая не е била сторено, а несъгласието е само декларирано в решението. Вярно е, че когато съдът не е съгласен с експертното заключение, той не е обвързан с него и следва да мотивира своето несъгласие, но това не означава, че не следва да използва знанията на съответни експерти, за да получи отговор на въпроси, за които самият той не разполага със специални знания, и от които зависят фактите, предмет на доказване в наказателния процес. В решението си съдът е допуснал недопустимо изменение на обвинението спрямо подс. З. , като е приел, че той се е движил с „превишена” за пътния участък скорост при наличие на ограничение с пътен знак В-26, данни за което е намерил в свидетелски показания. /л.17 от решението/. Първо, подс. З. никога не е бил обвиняван в нарушение на правилото на чл. 21 от ЗДвП, поради което и не са му били вменявани в отговорност факти за движение с превишена скорост, по които той да се е защитил. На следващо място, движението с „превишена скорост” съставлява един вид нарушение и е налице при управление на МПС със скорост над законовопредвидената /чл. 21 ал.1 от ЗДвП/ или над изрично посочената с пътен знак /чл.21 ал.2 от ЗДвП/, а движението с „несъобразена скорост” предполага управление на МПС с непревишена скорост, която обаче с оглед конкретиката на обстоятелства по чл. 20 ал.2 от ЗДвП се явява несъобразена с тях. Доколкото нормата на чл. 343 от НК е бланкетна и винаги се запълва с норма от ЗДвП, която конкретно е била нарушена, то съдът трябва да изложи ясно своите мотиви какво е нарушението в конкретния случай, което е в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат. В случая това не е сторено по ясен начин, позволяващ проверката на въззивното решение. Недопустимо смесване на съставомерността на действията на водача на МПС е налице и с оглед приетото от фактическа с. от въззивния съд /л. 15 от решението/, че съгласно едно от експертните заключение на АТЕ /л. 228 от том ІІ/ съобразената скорост на двата автомобила е определена на около 45 км/ч. От текста на това заключение обаче е видно, че този параметър не касае скорост, която да е „съобразена” по см. на чл. 20 ал.2 изр. 1 ЗДвП /ред. ДВ, бр. 76/2002г./ Той е отговор на въпрос , който е целял да получи отговор каква е следвало да бъде скоростта на движение на двете МПС, участници в пътния инцидент, за да могат да спрат те в рамките на опасните зони на спиране, без да настъпи ПТП между тях. По естеството си този въпрос би имал отношение към евентуално нарушение по чл. 20 ал.2 изр. 2 от ЗДвП, задължаващ водачите да направят всичко възможно, за да намалят скоростта или да спрат превозното средство във всички случаи, когато възникне опасност за движението. Такова нарушение обаче не е вменявано в отговорност на подс. З. и по факти относно него той не се е защитавал. Затова тази скорост не е относима към нарушението по чл. 20 ал.2 изр.1, което е посочено да е в причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат. /Тук следва да се отчете обстоятелството, че някои от въпросите на експертите са поставяни в етап на разследването, когато и св. Б е бил привлечен като обвиняем/. К. не е дал отговор каква е следвало да бъде съобразената скорост в конкретния случай с оглед конкретната пътна обстановка съобразно фактите по обвинението /предвид изложеното противоречие в мотивите/, съдът е изготвил съдебен акт, от който не стават ясни мотивите, с които приема, че е налице нарушение на правилото за движение по пътищата по чл. 20 ал.2 от ЗДвП. Въззивното решение не отговаря на възражението на подсъдимия и на защитата му за липса на престъпление поради това, че не дава ясен и категоричен отговор на въпроса с какви конкретни действия, нарушаващи правилата за движение, подс. З. е осъществил състава на инкриминираното деяние. Това е резултат от обстоятелството, че съдът не се е възползвал от възможността по чл. 153 от НПК да назначи повторна експертиза, която да даде ясен отговор за параметрите на „съобразената” скорост, с която подс. З. е следвало да управлява МПС при конкретните пътни и атмосферни условия /така, както те са му вменени в отговорност съгласно обвинението/. Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 2 от НПК. Те по естеството си са отстраними чрез провеждането на ново въззивно съдебно производство, което налага отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В хода на същото съдебният състав следва да извърши необходимите действия с цел изясняване на спорните обстоятелства посредством специалните знания на експерти от областта на графологията и на автомобилната техника. След получаването на съответните заключения следва да обсъди отново фактите по обвинението и да направи съответните фактически и правни изводи. Доколкото допуснатите съществени процесуални нарушения биха повлияли на изводите за правилното приложение на материалния закон, настоящият състав на ВКС намира за безпредметно обсъждането на този довод в касационната жалба, но същият следва да се има предвид от новия състав при произнасянето му при новото разглеждане на делото. Оттеглянето на гражданските искове от с. на гражданските ищци П. В. Б. и В. П. В., с което защитата на подсъдимия изразява съгласие, води до прекратяване на производството по тези искове и това следва да рефлектира върху гражданската част на постановените до момента съдебни актове – присъда и въззивно решение, които следва да бъдат обезсилени в тези им части. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.4 вр. ал.3 т.2 и ал.2 т.5 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение   Р Е Ш И :   ПРЕКРАТЯВА производството по гражданските искове, предявени по НОХД № 714/2006 г. по описа на Плевенски окръжен съд, от П. В. БАКЪРДЖИЕВ и В. П. В. срещу подс. Г. К. З.. ОБЕЗСИЛВА присъда № 74 от 13.02.2008 г. на Плевенски окръжен съд в частта й, с която подс. Г. К. З. е бил осъден да заплати на П. В. БАКЪРДЖИЕВ обезщетение по предявения от него граждански иск за неимуществени вреди в размер на 10 000 /десет хиляди/ лева и на В. П. В. обезщетение по предявения от нея граждански иск за неимуществени вреди в размер на 15 000 /петнадесет хиляди/ лева, както и въззивно решение № 181 от 15.10.2008 г. на Великотърновски апелативен съд в частта му, с която присъдата е потвърдена в тази й част. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в останалата му част от друг състав на Великотърновския апелативен съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.