Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                               № 231                                       гр. София, 03 юни 2009 година                                                            В ИМЕТО НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и девета година, в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов                                                                   ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова                                                                                           Блага Иванова       при секретар Румяна Виденова и в присъствие на прокурора Антони Лаков, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 200/2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното:   Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане (назовано „жалба”) на осъдения С. Т. И., за отмяна по този ред на влязлата в законна сила присъда № 64 от 10 септември 2008 година на Карловския районен съд, постановена по нохд № 136/2008 година по описа на този съд и потвърдена с решение № 15 от 26 януари 2009 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 1985/2008 година. Искането съдържа общото недоволство на осъдения И. от ангажирането на наказателната му отговорност по повдигнатото му обвинение по чл. 196, ал. 1, т. 2 от НК, претендира разглеждане на делото от касационната инстанция и постановяване на справедливо решение. Искането е конкретизирано в съдебно заседание като оспорващо отказа на първоинстанционния съд да разгледа делото по реда на Глава ХХVІІ от НПК с произтичащите от това законни последици и алтернативно - справедливостта на наложеното наказание. Това ангажира отменителното основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане или изменяването му при смекчаване на отговорността на осъдения. В съдебно заседание осъденият И. участва лично и с назначения му от съда служебен защитник – адв. Д, който поддържа искането при посочените основания и отправени искания. Същото заявява и осъденият в лична защита и в представените от него писмени бележки. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С влязлата в законна сила присъда е ангажирана наказателната отговорност на молителя С. Т. И. за това, че за времето от 24. 03. 2008 година до 27. 05. с. г., в гр. К., при условията на продължавано престъпление и при опасен редицив, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, е отнел от владението на К. С. и С. Г. чужди движими вещи на обща стойност 747 лева, без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да присвои, за което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 194 във вр. чл. 29, ал. 1, б. Б. „а” и „б” във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода при първоначален „строг” режим на изтърпяване. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е зачетено предварителното задържане на И. , в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 02. 06. 2008 година. Присъдени са направените по делото разноски, възложени в тежест на осъдения. Присъдата е потвърдена изцяло с въззивното решение от 26. 01. 2009 година, което не подлежи на касационен контрол. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от лице, което има право на това съгл. чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е частично основателно, макар и не по изложените в него съображения. Заявените в искането на осъдения И. основания за възобновяване на делото отчасти са налице. В рамките на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при съдебното разглеждане на делото, са наведени доводи за „недоказаност” на обвинението, а също и такива във връзка с отказа на съда да проведе съкратено съдебно следствие по реда на Глава ХХVІІ от НПК, при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – при признаване изцяло от осъдения И. на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено съгласие да не се събират доказателства тези факти. Твърди се, че отказът е немотивиран и неоснователен, поради което е ограничил процесуалните права на осъдения И. и затова следва да се определи като съществено процесуално нарушение, предпоставящо отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Защитната теза на молителя е изградена изначално върху отричане на участието му в едно от инкриминираните деяния и при условие, че е останала доказателствено незащитима, с основание е отхвърлена от инстанциите, оправомощени да установяват фактите по чл. 102 НПК. Разборът, анализът и оценката на доказателствените средства, респ. изводите, които произтичат от тях, са аргументирани убедително от основния съд и затова въззивната инстанция не е имала причини да не признае фактическата правилност на издадената присъда. Вътрешното убеждение на първоинстанционния и въззивния съдилища е резултат на надлежна процесуална дейност, която гарантира неговата формална и логическа правилност, поради което общо формулираното недоволство на молителя от осъждането му не се подкрепя от данните по делото и следва да бъде преценено като неоснователно. Възраженията на осъдения обаче относно отказа на съда да разгледа делото по реда на Глава ХХVІІ от НПК, са основателни и това е така, защото: От данните по делото се установява, че в съдебно заседание на 26. 08. 2008 година пред първоинстанционния съд, защитникът на молителя И. е направил искане за провеждане на съкратено съдебно следствие при посочената по-горе хипотеза. Осъденият И. е направил признание на всички факти и обстоятелства по обвинителния акт (протокол от с. з., стр. 2-3). След съвещание, съдът с определение е отказал разглеждането на делото по този ред. Определението не е мотивирано, поради което съображенията на съда за постановения отказ не са ясни и няма как да бъдат проверени. Известно е, че всички съдебни актове следва да бъдат съответно аргументирани. Съдържанието на мотивите им дава възможност на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда и дали и доколко това е направено при спазване на изискванията на чл. 14 от НПК. В случая, немотивираното определение на съда несъмнено пренебрегва изискванията към съдържанието на съдебния акт. С него обаче не се решават основни за процеса въпроси – тези за вината и отговорността на осъдения, а се третират въпроси по движението на делото. Поради това, сама по себе си, липсата на мотиви не може да бъде преценена като съществено нарушение на процесуалните правила. Още повече, ако при инстанционния контрол бъде констатирана неправилност на този отказ, лишаването на подсъдимото лице от благоприятните материално-правни последици от разглеждането на делото при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – приложението на чл. 55 от НК, може да бъде отстранено именно чрез прилагане на посочената разпоредба по отношение на наложеното му наказание (в този смисъл ТР № 1/2009 година на ОСНК на ВКС, т. 1 и т. 9). Няма пречка това да бъде направено и от касационната инстанция в рамките на правомощията й по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК или на 425, ал. 1, т. 3 от НПК. В конкретния случай ВКС констатира обаче, че постановеният отказ да разгледа делото по реда на Глава ХХVІІ от НПК освен че е немотивиран, е и неоснователен. Отправеното до съда искане за допускане на съкратено съдебно следствие е било последвано от направено признание на фактите по обвинителния акт и съгласие да не се събират доказателства за тях. Самопризнанието е било подкрепено от събраните на досъдебното производство доказателства. В съответствие с тази констатация е и обстоятелството, че в хода на проведеното съдебно следствие по общия ред не са установени факти, различни от описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт. При това положение контролната инстанция е обвързана да приложи разпоредбата на чл. 55 от НК по отношение на наложеното на осъдения И. наказание и да намали същото под предвидения в закона минимум от три години лишаване от свобода. В този смисъл е и даденото от ОСНК на ВКС тълкуване с ТР № 1/2009 година, т. 9. Няма пречка това да бъде направено от ВКС в рамките на правомощията му по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК. Като съобрази данните по делото за обществената опасност на деянието и на дееца и най вече обстоятелството, че И. многократно е осъждан за извършени престъпления от общ характер, преобладаващата част от които представляват посегателства против собствеността, извън осъжданията, обуславящи правната квалификация на настоящето деяние, че за тях са му налагани наказания лишаване от свобода за различни срокове, но те очевидно не са осъществили възпитателната си и възпираща цели, ВКС прецени че на И. следва да бъде определено наказание от две години и десет месеца лишаване от свобода, в какъвто смисъл следва да се измени атакуваният съдебен акт. Така определено, наказанието отчита в максимална степен както посочената негова лична обществена опасност, така и стойността на предмета на кражбата, която е сравнително висока, удовлетворява критериите на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ИЗМЕНЯ по реда на възобновяване на наказателните дела влязлата в законна сила присъда № 64 от 10 септември 2008 година на Карловския районен съд, постановена по нохд № 136/2008 година по описа на този съд и потвърдена с решение № 15 от 26 януари 2009 година на Пловдивския окръжен съд, по внохд № 1985/2008 година, като н а м а л я в а наложеното на осъдения С. Т. И. наказание на две години и десет месеца лишаване от свобода. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.