Р        Е        Ш       Е       Н       И        Е                                                           № 168                                        София, 30 март 2010 година                                           В   И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А               Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на единадесети март две хиляди и десета година, в състав:                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова                                                            ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева                                                                                Севдалин Мавров   при секретар Л. Гаврилова и с участието на прокурор от ВКП – Ант. Лаков изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева  наказателно дело № 51/2010 г.   Касационното производство е образувано по жалба на упълномощения з. – а. Я, като процесуален представител на подсъдимия Е, срещу въззивно решение № 368/3.12.2009 година по в н о х д 439/2009 година, по описа на Софийски апелативен съд, пети състав. В жалбата са въведени всички касационни основания, като по това за допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК, се твърди, че в нарушение на правилата за формиране на вътрешното убеждение по чл. 14 ал. 1 НПК, въззивният съд е подменил истинското съдържание на гласните доказателства – свидетелските показания на Г. и Е. , относно възприятието им за предприета маневра изпреварване от подсъдимия. Въз основа на това твърдение се обобщава, че подходът, чрез предположение да се преодоляват противоречията в доказателствения материал, е характерен за обжалваното решение. По второто основание за допуснато нарушение на закона, по чл. 348 ал. 1, т. 1 НПК, се оспорва изводът на съда за наличие на причинно-следствена връзка между високата скорост, с която е управлявал превозното средство подсъдимия и намалената дистанция между него и автомобила на пострадалите. По третото основание за явна несправедливост на наказанието, се твърди, че неправилно е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство, липсата на самопризнание от с. на подсъдимия, както и това, че съдилищата са надценили негативните последици от предхождащите деянието административни санкции на подсъдимия, за нарушения на правилата за движение по пътищата. Направено е безалтернативно искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, с указания за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. Пред касационната инстанция подсъдимият се явява лично и с а. Н, който поддържа жалбата си по основанията и доводите изложени в нея. Представя и писмена защита, в която чрез различен курсив се цитира възприетото от двете съдебни инстанции и отразеното в обвинителния акт и се твърди, че „обвинението е доизградено, /дописано и конкретизирано/ до неузнаваемост”, което според защитата е довод в подкрепа на касационното основание за допуснато съществено процесуално нарушение. Твърди се, че с посочените в писмената защита изменения е нарушено правото на защита на подсъдимия, тъй като те не са му предявени по надлежния ред. Гражданските ищци и частни обвинители, не се явяват, редовно призовани и се представляват от техния п. а. П, който пледира въззивното решение, като правилно и законосъобразно да се остави в сила. Прокурорът дава заключение за неоснователност на касационната жалба.   Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:   С присъда № 58/10.03.2009 година по н о х д № 250/2007 година, състав на Благоевградски окръжен съд е признал подсъдимия Е за виновен в това, че на 2.09.2006 година на ПП-1 Е-79, при управление на МПС – товарен автомобил „ДАФ” с полуремарке е нарушил правилата за движение регламентирани в чл. 21 ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на повече от едно лице – К. С. и Е. С. и средни телесни повреди на М. М. – прест. по чл. 343 ал. 4, вр. ал. 3, б. „б”, вр. ал. 1, б. „в” НК. Подсъдимият е оправдан по обвинението да е допуснал нарушение по чл. 20 ал. 1 и ал. 2 ЗДвП. Наложено му е наказание четири години лишаване от свобода при общ първоначален режим и на основание чл. 343г НК лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години, като за последното, на основание чл. 59 ал. 3 НК, е зачетено времето през което той е бил лишен от това право по административен ред. Със същата присъда са били уважени частично предявените граждански искове за причинените неимуществени вреди, като на наследниците на починалите са присъдени обезщетения от по 40 000 лева на всеки един, ведно със законната лихва от деня на причиняването на вредата, а на пострадалата М. М. – обезщетение в размер на 20 000 лева при същите условия. Подсъдимият е бил осъден да заплати разноските по делото и съответните държавни такси. По съответна жалба на гражданските ищци и частни обвинители, въззивният съд е изменил тази присъда, като: 1. е увеличил наказанието лишаване от свобода на пет години, което да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от открит тип, при първоначален общ режим и 2. е увеличил размера на присъдените обезщетения на наследниците на починалите на по 70 000 лева, за всеки, а за размера до предявения от по 150 000 лева, отхвърлил исковете. В останалата част присъдата на първата инстанция е потвърдена. Подсъдимият бил осъден да заплати допълнително държавна такса и разноски по делото.   Жалбата срещу това въззивно решение е неоснователна.   1.      По доводите за допуснати съществени процесуални нарушения: При проверката по делото се установи, че наистина в обвинителния акт, в неговата обстоятелствена част, механизмът на пътно-транспортното произшествие не е описан в детайли, но е изведена причинно – следствената връзка между допуснатите нарушения на правилата за движение по чл. 20 ал. 1 и 2 и чл. 21 ал. 1 от ЗДвП от с. на подсъдимия и настъпилия тежък резултат. Цитираният в жалбата пасаж от обвинителния акт налага извода, че поради неспазената дистанция и несъобразената скорост, подсъдимият за да не се удари в леката кола на пострадалите с голяма скорост, употребил спирачки но не успял да го предотврати.дарил с предната част на товарния си автомобил леката кола и започнал да я тика в посока на насрещното движение, където станал сблъсъкът с друг тежък автомобил марка „МАН”. По време на първоинстанционното производство, защитата на подсъдимия е оспорила компетентността на техническата експертиза и е поискала нова, като на трето място от предложените нови задачи /л. 304 от протокола от последното съдебно заседание на 10.03.2009 г// е поставен въпросът именно за това, че експертите очертават една и съща картина на механизма на ПТП, независимо от различните показания на свидетелите в съдебното заседание и наличието на противоречия в доказателствата по този въпрос. Съдът не е уважил това доказателствено искане, по съображението, че приетата и изслушана в съдебното заседание експертиза, всъщност е допълнителна, именно с оглед необходимостта от обсъждане на въпросите от версията на подсъдимия. В мотивите си към присъдата, този съд приел за установено следното:…”подсъдимият предприел маневра за връщане в собствената си лента, но тъй като скоростта му на движение била почти изравнена с тази на лекия автомобил, в момента на връщането в собствената си лента, ударил с предната си част, задната лява част на лекия автомобил…”Последвало описание на завъртането и на другите последици от физическите закони, на който вече била подчинена леката кола, до удрянето й от насрещно движещия се камион „МАН”. Всъщност от мотивите към тази присъда става ясно, че съдът при определяне на механизма за попадането на лекия автомобил в насрещното платно на камиона МАН, основно се е съобразил с информацията, която се съдържа в протокола за оглед и фотоалбума, /по - конкретно тази за спирачните следи/, които надлежно са били обсъдени от експертите. Когато обсъжда доказателствата за мястото на удара върху пътното платно, съдът се позовава на фотоалбума на л. 15 от досъдебното производство, където на фотос с № 11 ясно личи следата от червената боя, /с която е била колата на пострадалите/, върху предната дясна част на товарния автомобил управляван от подсъдимия /вж л. 322/. Въз основа на тези факти съдът е направил своя логически извод, че товарният автомобил със своята дясна част е ударил лявата задна част на лекия автомобил. Този логически извод не влиза в противоречие с обстоятелството описано в обвинителния акт, защото по отношение на мястото на удара върху пътното платно – насрещната лента за движение по посока на движението на подсъдимия, описанието на механизма на завъртането на лекия автомобил и причината за това, не са от съществено значение. Пред въззивния съд, по искане на защитника на подсъдимия, които го представлява и пред касационната инстанция е допусната, назначена и изслушана повторна тройна автотехническа експертиза. Съдът е допуснал ново произнасяне на експертите по всички задачи описани в нарочна молба. В заключителната част на експертизата, не се съдържа отговор за това, от коя с. /лява или дясна/ е била ударена леката кола, поради липса на такава задача. В съобразителната й част на няколко места, маркирани от експертите с подчертаване при обсъждане на данните по делото, експертите са приели, че с предната дясна гума на товарния автомобил е блъснат лекия автомобил. Това е признал в своите обяснения и подсъдимия, дадени пред втората инстанция – „Имах съприкосновение от дясната с. на гумата, с което само съм издраскал автомобила…” От изложеното следва, че фактите свързани с това, от коя с. - дясната, лявата или отзад е била ударена леката кола, в условията на състезателност между страните е са максимално детайлизирани. Това, че същите не са били предмет на такова подробно изследване в досъдебното производство не е от съществено значение, защото такова има само мястото на удара върху пътното платно, което неизменно от досъдебното производство до постановяване на въззивното решение е било безспорно – насрещната лента за движение по отношение на камиона управляван от подсъдимия. В проверяваното решение, в резултат на новия анализ на всички факти и обстоятелства по делото, въззивният състав е приел, относно механизма на съприкосновението между процесните автомобили, че инициалният удар е станал между дясната предна част на автомобила „ДАФ” и дясната задна с. на лекия автомобил. В решението изрично е отбелязано, че това е единственото различие между фактите установени от първоинстанционния и въззивния съд. Съгласно задължителните указания дадени в ТР № 2/2002 година на ОСНК при ВКС, в т. 4.2 „В обстоятелствената част на обвинителния акт прокурорът задължително трябва да посочи фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му /чл. 82, ал. 1, т. 1 НПК /отм./ Към тях се отнасят и времето и мястото за извършване на престъплението…Липсата на посочване на всички факти от тази категория съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото при всяко положение води до ограничаване на правата на бъдещите страни в съдебното производство, а понякога би могло да създаде предпоставки за допускане и на абсолютно процесуално нарушение по чл. 352 ал. 3, т. 3 НПК /отм./” Настоящият състав намира, с оглед на изложеното до тук, че установените различия, относно мястото на съприкосновението между двете превозни средства, не са съществени за установяване на относимите към предмета на доказване обстоятелства, свързани с пътно транспортното произшествие, в което е участвал подсъдимия и въз основа на чиито анализ съдилищата са стигнали до извода за негово виновно поведение. Както вече се посочи, в този аспект, за решаването на спора между обвинението и защитата важно е било установяването на скоростта, с която се е движел подсъдимия и мястото върху пътното платно където се е случила катастрофата. Всички тези обстоятелства са безспорно установени и въззивният съд е формирал убеждението си за виновност на подсъдимия при извършване на инкриминираното с обвинителния акт престъпление, в съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 НПК – на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Въззивните доводи на защитата са се свеждали до необоснованост на фактическите положения приети от първата инстанция и допуснати от нея съществени процесуални нарушения при оценяване на доказателствения материал. На всеки от тях е даден убедителен отговор с мотивите на обжалваното решение. Единственото различие в изводите на двете инстанции е за мястото на едно от съприкосновенията между двата автомобила, защото, видно от фотоалбума, отразеното в обвинителния акт „тикане” е безспорно установено от следите червена боя върху предната част на бронята на товарния автомобил. Именно това противоправно действие от с. на подсъдимия е в пряка причинна връзка с неспазената дистанция /чл. 21 ЗДвП/ и е поставило лекия автомобил на пострадалите на пътя на насрещно движещия се автомобил „МАН”, от чиито удар е последвала смъртта на загиналите в леката кола и средните телесни повреди на св. М. Изложените в писмената защита съображения, че „обвинението е доизградено, /дописано и конкретизирано/ до неузнаваемост”, в съдебната фаза се отнасят до обстоятелства, които създават максимално пълна картина за механизма на ПТП-то и говорят за прецизност на съда, но не представлява съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, респ. тази пълнота на не е довела до нарушаване правото на защита на подсъдимия. Затова няма правно основание за касационна отмяна на въззивното решение, с което е потвърдена осъдителната присъда на Благоевградския окръжен съд /изменена само в санкционната част и по отношение на гражданските искове/ по отношение на подсъдимия – жалбоподател. 2. Не са налице основания и за изменение на въззивното решение, по основанието за явна несправедливост на наказанието. При проверката по делото се установи, че твърденията в жалбата посочени по - горе, като доводи в подкрепа на основанието по чл. 348 ал. 1, т. 3 НПК, не намират опора в данните по делото. В края на атакуваното решение, /л. 104/ въззивният съд изрично е обсъдил именно защитната теза за това, че липсата на самопризнания не следва да се отчитат като отегчаващи отговорността обстоятелства и е приел, че това положение не следва да се отчита в негова вреда.величението на наказанието е справедливо и съобразено със съответната жалба на частните обвинители. Правилно въззивният съд не е отчел като „надценено” отегчаващо отговорността обстоятелство това, че подсъдимият многократно е наказван по административен ред. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение       Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 368/3.12.2009 година на Софийски апелативен съд по в н о х д № 439/2009 година, по описа на същия съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: