Ключови фрази


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 60244
София, 25.01.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

при участието на секретаря Даниела Цветкова като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3962 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационно обжалване на решение № 471/24.02.2020 г. по в.гр.д. № 3784/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 3375/29.05.2018 г. по гр.д. № 1772/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от К. Г. Б. против Х. А. П. частичен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 вр. чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД за заплащане на сумата от 35 000 лв. от пълния размер от 157 000 лв., като получена при начална липса на основание.
Обжалването на решението е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, въззивният съд е приел, че не е налице фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, тъй като по делото е установено, че между страните не е бил сключен договор за дарение, доколкото самата ищца в исковата си молба, въз основа на която е образувано гр.д. № 3416/2017 г. по описа на СГС, признава, че на 04.02.2016 г. е превела от личната си банкова сметка сумата от 157 000 лв. на съпруга си, която пък сума е преведена от него на трето лице - ЖСК „Домена“ с цел придобиване на недвижими имоти, както и че доколкото последните били придобити на името на съпруга й с изцяло нейно лично имущество е поискала да бъде признато, че е изключителен собственик на същите по реда на чл.23, ал.1 СК.
Исковата молба на К. Б. срещу ответника Х. П., с която са предявени при условията на евентуалност осъдителните искове по чл.55, ал.1 ЗЗД е депозирана на 09.02.2017 г., а исковата молба, с която е предявен иск за пълна трансформация на лично имущество е депозирана на 17.03.2017 г., като производствата по двете дела са се развили пред Софийски градски съд и са приключили съответно с решение от 29.05.2018 г. по първото дело, което е обжалвано пред Софийски апелативен съд и с решение от 21.01.2019 г. по второто дело, което е влязло в сила като необжалвано.
Пред въззивния съд, разглеждащ жалбата на К. Б. срещу решението на СГС, с което са отхвърлени исковете по чл.55, ал.1 ЗЗД е представено и прието влязлото в сила на 21.02.2019 г. решение № 471/21.01.2019 г. по гр.д. № 3416/2017 г. по описа на СГС, с което предявеният от К. Г. Б. против Х. А. П. иск с правно основание чл.23, ал.1 СК за установяване, че ищцата е изключителен собственик на следните недвижими имоти: обект в сграда /апартамент/ с идентификатор ........ и обект в сграда /гараж/ с идентификатор ........., находящи се в [населено място],[жк], вх...., които имоти закупени с нот.акт № ...., том ..., рег. № ...., дело № .../..... г. от ....... г., е уважен, като е прието, че цената на имотите е заплатена с лични парични средства на ищцата /разпределени дивиденти от „Сибила – 99“ ЕООД/, като последната е превела от личната си банкова сметка сумата от 157 000 лв. на ответника в деня на сключване на предварителния договор за покупко-продажба на имотите с ЖСК „Домена“, с която сума ответникът е заплатил продажната им цена, съответно е прието, че ответникът /бивш съпруг на ищцата/ няма принос в придобиването на имотите.
Въззивният съд обаче не е обсъдил влязлото в сила решение по гр.д. № 3416/2017 г. по описа на СГС и съответно не е формирал изводи относно субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо на последното и значението му за настоящия спор.
Съгласно разясненията по т.1 от ТР №1/09.07.2019 г. по т.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съдът служебно следи за абсолютните процесуални предпоставки - за липсата на положителните и съответно за наличието на отрицателните такива, обуславящи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Процесуалните предпоставки трябва да бъдат налице не само при предявяване на иска, но и през цялото развитие на гражданския процес, като по-късното отпадане на процесуална предпоставка, респ. възникването на процесуална пречка в хода на делото, препятства развитието на процеса и винаги осуетява допустимостта на решението като процесуално действие на съда, защото прави ненадлежно упражняването на правото на иск, като това има за последица липса на право и задължение за правораздавателния орган да извършва процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на спора по същество. Разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи деля, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело. В мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т.д. № 8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право на спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т.д. № 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск и предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. От това следва, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения и съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора, независимо от това дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му /граждански, административно, наказателно/ и кога е образувано /преди или след обусловеното дело/, актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл.297-чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна отрицателна предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Ето защо, при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК /независимо кога са възникнали предпоставките за това-пред първоинстанционния или пред въззивния съд/, въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск по обусловеното дело-висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор.
В конкретния случай, нарушението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е допуснато от първата инстанция, поради което въззивният съд съобразно правомощията си на съд по същество на спора и в изпълнение на служебното си задължение да следи за спазване на процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта на процеса съгласно чл.269, ал.1 ГПК, е бил длъжен със своите процесуални действия да отстрани порока, като спре производството с предмет главен иск по чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата от 157 000 лв. и евентуални по чл.55, ал.1, т.2 и т.3 ЗЗД за същата сума, за да изчака влизането в сила на решението по иска на К. Г. Б. с правно основание чл.23, ал.1 СК с предмет преобразуване на лично имущество чрез влагане на лични парични средства в размер на 157 000 лв. при придобиване на недвижими имоти на името на съпруга й Х. А. П.. Макар и към датата на образуване на въззивното производство да са били налице предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 СК, задължението на въззивния съд за спиране на производството по искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД е отпаднало, тъй като междувременно, преди постановяване на решението по същество, по делото е представено влязлото в сила между страните решение по иска с правно основание чл.23, ал.1 СК, т.е. пречката за разглеждане на исковете за заплащане на сумата от 157 000 лв. като дадена без основание, евентуално – на неосъществено или на отпаднало основание, е отпаднала, доколкото спорът за трансформация на лично имущество, изразяваща се във влагането на сумата от 157 000 лв. – лични средства на ищцата в придобиването на недвижими имоти по време на брака й с ответника, е разрешен с влязло в сила решение, с което искът по чл.23, ал.1 СК е уважен.
С оглед изложеното, въззивното решение е допустимо, тъй като към момента на постановяване на решението пречката за разглеждането му е отпаднала, а по същество решението е правилно като краен резултат, въпреки допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане в мотивите на решението на влязлото в сила между страните по спора решение, с което е уважен иск с правно основание чл. 23, ал.1 СК – за установяване на трансформация на лично имущество /влагане на лични на ищцата средства в размер на 157 000 лв./ при придобиване на недвижими имоти по време на брака й с ответника Х. А. П.. При съобразяване на субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо на това решение, предявените от ищцата искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, се явяват неоснователни. Ето защо, на основание чл.293, ал.1 ГПК въззивното решение в обжалваната му част следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора, на насрещната страна по жалбата се дължат сторените разноски за настоящата инстанция, които са в размер на 1 580 лв. - за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 03.11.2020 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 471/24.02.2020 г., постановено по в.гр.д. № 3784/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА К. Г. Б., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], ж.к „Л.-В, [жилищен адрес] да заплати на Х. А. П., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], ет..., ап..... – адв. С. А., на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1 580,00 лв. - разноски за производството пред ВКС.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: