1 Р Е Ш Е Н И Е № 469 гр. София, 07 март 2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Дърмонски ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Мина Топузова при участието на секретаря Мира Недева и на прокурора Кирил Иванов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1263 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата И. П. И., чрез защитника й - адвокат Е. П. от АК – [населено място], както и по жалба на министъра на финансите, чрез пълномощник С. Н. А. – ст. юрисконсулт при ТД на НАП – [населено място], срещу решение № 117 от 23 юни 2015 година на Варненския апелативен съд, НО, по внохд № 93 / 2015 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 14 от 05 март 2015 година на Разградския окръжен съд, постановена по нохд № 266 / 2014 година по описа на този съд. Касационната жалба на подсъдимата И. съдържа позоваване на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че въззивният съдебен акт не съдържа цялостен и задълбочен анализ на доказателствената съвкупност по делото, което не позволява да се проследи начинът, по който е формирано вътрешното убеждение на съда относно правнорелевантните факти, а това е довело и до неправилно приложение на материалния закон и неоснователно ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимата. Прави се извод, че постановяването на немотивиран съдебен акт е равнозначно на липса на такъв и представлява процесуално нарушение, предпоставящо неговата отмяна. Съответно на обобщено посочените възражения в жалбата е и отправеното до касационната инстанция искане за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимата И. по повдигнатото й обвинение или, алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий. Гражданският ищец – министъра на финансите, чрез процесуалния си представител, оспорва прекратяването с присъдата на производството по гражданския иск, потвърдено с решението на въззивния съд, като твърди неправилно приложение на закона и претендира осъждане на подсъдимата И. по предявения срещу нея и приет за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателката-подсъдима И. И. участва лично и със защитника си адвокат П., който поддържа жалбата при заявените в нея касационни основания и изложени в тяхна подкрепа доводи и съображения. Идентично е заявеното от подсъдимата в рамките на упражненото от нея право на лична защита. Гражданският ищец, редовно призован, не изпраща представител. Представени са писмени бележки по съществото на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите на подсъдимата и на гражданския ищец и оставяне в сила на атакуваното въззивно съдебно решение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционния съд е признал подсъдимата И. П. И. за виновна в това, че през периода от м. януари 2010 година до м. декември с. г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като собственик и управител на [фирма] – [населено място], е избягнала установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, като е потвърдила неистина относно наличието на реални доставки при водене на счетоводството, чрез записването им в дневниците за покупки и в дневниците за продажби и в подадените справки-декларации по ЗДДС, изисквани съгл. чл. 125 от ЗДДС, като по този начин е приспаднала неследващ се данъчен кредит общо в размер на 101 183. 17 лева, използвайки документите с невярно съдържание (подробно описани), поради което и на основание чл. 255, ал. 3 във вр. ал. 1, т. 2, предл. 1, т. 6, предл. 2, 3 и 4 и т. 7 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, я е осъдил на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил при условията на чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в сила. Съдът е прекратил производството по приетия за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск на министъра на финансите, като представител на държавата, с правно основание чл. 45 от ЗЗД, за сумата 101 183. 17 лева – обезщетение за причинени имуществени вреди, поради недопустимостта на иска. Присъдил е направените по делото разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимата И.. В производство, инициирано по жалби на подсъдимата и на гражданския ищец, е извършена въззивната проверка на присъдата и е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване решение на въззивния съд, с което присъдата е потвърдена изцяло. По жалбата на подсъдимата И.: ВКС намира касационната жалба на подсъдимата И. за неоснователна и съображенията за това са следните: Като цяло, акцентът в жалбата е поставен върху релевираните нарушения на процесуалните правила, свързани със съдържанието на въззивното решение и по-точно – липсата на аналитичност и оценка на доказателствата, което ограничава правото на защита на подсъдимата, защото не позволява да се проследи начинът, по който е формирано вътрешното убеждение на съда по фактите. Оспорва се дадената от съда оценка на показанията на свид. Н. като вътрешно противоречиви и недостоверни, най-вече в частта им, касаеща пренасянето на стоките през границата на страната по заявения от него начин и време. Възразяват се възприетите от съда данни относно статута на [фирма], предоставени от страна на гръцката данъчна администрация по линия на обмена на информация между данъчните администрации на държавите-членки на ЕС (СКАК). Твърди се, че съдът не е обсъдил наведените от защитата доводи, свързани с европейската съдебна практика по данъчни дела, както и че е игнорирано заявеното от свид. Н. за наличие на стоките, предмет на доставките, в склада на фирмата в [населено място], Г.. Като цяло, наказателната отговорност на подсъдимата И. неправилно е ангажирана за деяние, което не е извършено от нея или не съставлява престъпление, доколкото не е установено знанието й за действията на свид. Н.. Оспорването на процесуалната дейност на съда следва да се обсъди преди останалите възражения, защото единствено при констатации за липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, е възможна касационната проверка за правилното приложение на закона и справедливостта на наказанието. 1. ВКС намира за необходимо да отбележи принципното положение, че в правомощията на въззивния, а не на касационния съд е да провери фактическата правилност на издадената присъда, което в случая апелативният съд е сторил по предписания от закона начин, видно от мотивите на обжалваното решение. Следва да се отрази и констатацията, която ВКС прави, че мотивите на присъдата са подробни, задълбочени, аналитични и убедителни и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. Затова и въззивният съд не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото. Независимо от това, въззивният съд е направил и собствен доказателствен анализ, в резултат на който е формирал изводите си по фактите и по правото (л. 4 - л. 8 от решението). Съдът е отговорил на наведените от защитата на подсъдимата по съществото на делото доводи относно извършваната търговска дейност с предмет покупко-продажба на дискове с детска анимация и конкретното участие на подсъдимата в нея, съставените документи (фактури, ЧМР-товарителници, справки-декларации, документи за потвърждаване получаването на стоките и пр.), като е направил верни изводи за фиктивния характер на сделките, декларирани като вътреобщностни доставки (ВОД) и за невярното съдържание на документите. Не би могло да се приеме, че въззивният съдебен акт е лишен от посочване на основанията, с които възраженията и доводите във въззивната жалба са преценени като неоснователни и отхвърлени като такива. 2. Основният въпрос по съществото на делото е относно характера на доставките по инкриминираните четири броя фактури (№№ 083, 084, 086 и 088), заявени като вътреобщностни такива, което по принцип има за последица облагането им с нулева ставка ДДС. По делото е прието (доколкото няма данни за противното), че доставките от страна на [фирма] към [фирма] (със собственик и управител свид. Г.), като пряк доставчик на [фирма] (притежавано, управлявано и представлявано от подсъдимата И.), са надлежно документирани и установени. Първото от посочените дружества е с предмет на дейност производство на СД/ДВД и на матрици за тях, които дискове е разпространявало, вкл. и на второто дружество, по силата на сключени между тях договори. През периода 2008-2010 година са били договорени и предадени дискове със запис на детски анимации (серии на филма „Ю Ги О”), озвучени на български език (обяснение на л. 71, т. 4 от ДП). Част от тези именно дискове са продадени от [фирма] на дружеството на подсъдимата и впоследствие – от нея на [фирма] – [населено място], Г. (със собственик и управител свид. Н.). Последните продажби са документирани с инкриминираните и посочени по-горе четири броя фактури. Оформени са като ВОД, с продавач – подсъдимата И. и купувач – свид. Н.. Съставени са международни товарителници (ЧМР), подписани от подсъдимата като представител на изпращача, с посочено място на товарене [населено място], превозвач – „Т. л.” – [населено място] и получател – [фирма], както и потвърждения за получаване на стоката от страна на последното дружество (приложени на л. л. 248, 308, 314 и 332 от нох дело). Формално погледнато, сделките документално са надлежно отразени и оформени - издадени са фактури, вписани са в дневниците за продажби, отразени са в справките – декларации, а вътреобщностният характер на доставките (за дружеството на подсъдимата) и на придобиването (за свид. Н.) е установен чрез посочените документи. При цялостната оценка на доказателствата по делото обаче се установяват обстоятелства, които са дали основание на предходните съдебни инстанции за направените от тях изводи за привидност при документалното оформяне на сделките и за тяхната фиктивност като ВОД. Понятието за ВОД законодателно е дефинирано в чл. 7, ал. 1 от ЗДДС, откъдето се извеждат кумулативните предпоставки за признаването на доставката като ВОД, а именно: доставчикът и получателят да са регистрирани за целите на ДДС и стоката да е пристигнала до получателя. Когато по безспорен начин са установени тези предпоставки, то за доставчика възниква задължение да начисли ДДС с нулева ставка, на основание чл. 53, ал. 1 от ЗДДС. За удостоверяване извършването на ВОД на стоки, според разпоредбата на чл. 45 от ППЗДДС, е необходимо представяне на документ за доставка (фактура, протокол и др., посочени в т. 1), както и на надлежен транспортен документ или на писмено потвърждение за получаване на стоката в другата държава-членка (т. 2). Пряката и непосредствена връзка между транспорта и доставката е задължително условие за признаване наличието на ВОД. В тази връзка, фактурата и международната товарителница за автомобилен превоз (ЧМР-товарителница) представляват частни диспозитивни документи и като такива се ползват с формална, но не и с материална доказателствена сила. Фактурата, например, може да замести договора между страните по доставката, но не и да установи несъмнено нейното реално изпълнение. Същото се отнася и за товарителницата, която сама по себе си не установява дали стоката е достигнала до нейния получател, дори и когато е надлежно попълнена във всичките й части. В настоящият случай обаче това не е сторено. В представените по делото четири товарителници, обект и на експертно изследване (експерти Б. и Н., л. 75, л. 118, л. 200 от нох дело) е отразено, че стоките, предмет на доставките, са превозени от Б. до Г. (Р.-С.) от българския превозвач [фирма], през ГКПП Кулата с нает автомобил „Пежо Партнер”, с посочена регистрация, собственост на [фирма]. В товарителниците не са вписани изискуеми и важни реквизити, като: номерата и датите на фактурите, стойностите на стоките, превозната цена, платените такси във връзка с международния транспорт, точното място-адрес на разтоварване на стоките, както и имената на шофьорите, командировъчни за тях и пътни листове за превоза (експерт Н., л. 387 от нох дело). Поради липсата на тези данни, която лишава товарителниците от доказателствена стойност, са извършени допълнителни проверки (в т. ч. чрез системата СКАС за обмен на информация между данъчните администрации на държавите-членки на ЕС, чрез запитвания до гръцката и германската администрации), при които е установено, че едни и същи товарителници са вписани в отчет за извършени транспортни услуги, установено е също отсъствието на свид. Н., получател на ВОД, от Г. по времето на извършване на първата доставка, както тя е документално оформена, вкл. и с документите за потвърждаване получаването на стоките, посочени по-горе. Получаването на тази доставка в Г. е отразено с дата 05. 01. 2010 година, а фактурата за сделката е от 08. 01. с. г. (л. 308 от нох дело). При извършените проверки е установено също така, документалното движение на стоките, предмет на инкриминираните доставки, от [фирма] – Г., през [фирма] – Г., обратно връщане в България през [фирма] и [фирма], отново изпращане в Г. и крайно връщане в [фирма] в [населено място], винаги оформяни и заявявани като ВОД. Особено съществено в случая обстоятелство е сериозният размер на вземанията на дружеството на подсъдимата към получателя на доставките и към превозвача на стоките, които вземания възлизат общо на 420 619. 29 лева (без ДДС) при обща стойност на сделките и услугите в размер на 506 635 лева, което е извън обичайната междуфирмена задлъжнялост предвид общия обем на доставките. Въпреки това, подсъдимата не е предприела никакви действия по събиране на тези вземания на дружеството й. Не е налице каквато и да било търговска кореспонденция между страните, дружествата не притежават необходимото обезпечение за извършване на дейността (персонал, офиси, пригодни складови помещения и пр.), стоките не са намерени при крайния получател при извършената от гръцката данъчна администрация проверка. Преобладаващата част от дружествата по веригата от сделки се притежават и управляват от едни и същи лица – свид. Н., свид. Г. и свързани лица. Всички тези обстоятелства, несъмнено установени по делото, са дали основание на съдилищата по фактите да приемат, че не са извършени реални ВОД. Извършването на реална доставка винаги е задължителното и първостепенно по важност условие, за да бъде признато облагането с ДДС с нулева ставка. Като е участвала във верига от доставки и е осъществила такива, симулирани като ВОД, подсъдимата е преобразувала финансовия резултат на дружеството и е избегнала установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери. 3. Основателно е възражението на защитата, че въззивният съд не е обсъдил наведените пред него доводи, свързани с практиката на СЕС относно правото на данъчен кредит, конкретно – позоваването на решения по дела С-80/11 година, С-142-11 година, С-18/13 година. Посочените решения са част от значителна като обем европейска практика относно правото на данъчен кредит, постановени вкл. по преюдициални запитвания на български съдилища. Тази практика е базирана на основния европейски документ, очертаващ понастоящем правната рамка на данъка върху добавената стойност - Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28. 11. 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, в сила за РБ от 01. 01. 2007 година (Директивата), чиито разпоредби, вкл. и измененията им, са транспонирани в българското законодателство със ЗДДС и ЗИД ЗДДС (бр. 95/2009 година, в сила от 01. 01. 2010 година, вж. § 1а от ДР на ЗДДС). В своята практика СЕС признава директния ефект на някои норми на Директивата. Тази практика е задължителна за националните органи и съдилища, с оглед правомощието на Съда да дава задължително тълкуване на относимите текстове на първичното и вторичното право на Съюза. Такава разпоредба с директен ефект е чл. 138, параграф 1 от Директивата, в която са определени условията, на които трябва да отговаря ВОД, съответно вътреобщностното придобиване (ВОП), за да бъде обложена с нулева ставка ДДС. Съдържанието на разпоредбата напълно кореспондира с това на чл. 7, ал. 1 от ЗДДС, предвид и извършеното транспониране на Директивата в националното законодателство, както бе посочено по-горе. Според постоянната съдебна практика на СЕС, ВОП на стока е осъществено и освобождаването на ВОД става приложимо, само когато правото на разпореждане като собственик със стоката е прехвърлено на получателя на доставката и доставчикът докаже, че тази стока е изпратена или превозена в друга държава-членка и тя е напуснала физически територията на държавата-членка на доставката (в този смисъл са решенията по делото Телеос и др., С-409/04, по делото Т., С-492/13, по делото Mecsek-Gabona, С-273/11 и мн. др.). В първото от тези решения изрично е посочено, че „… макар да е вярно, че режимът на търговския обмен в рамките на Общността в по-голяма степен допуска измама…според практиката на Съда …не би било в противоречие с общностното право да се изисква от доставчика да вземе всички мерки, които могат разумно да се изискват от него, за да се увери, че осъществяваната от него операция не го довежда до участие в данъчна измама. … Ето защо обстоятелствата, че доставчикът е действал добросъвестно, че е взел всички разумни мерки в рамките на своите възможности и че неговото участие в измама е изключено, представляват важни фактори за определяне на възможността този доставчик да бъде задължен да заплати впоследствие ДДС.” (т. 65, т. 66 от решението). Същото принципно положение е застъпено и в останалите посочени решения на съда, както и в решенията по делото Kittel, по делото Federation of T. Industries и др. Решенията на Съда, на които се позовава защитата на подсъдимата, също са ключови относно режима на данъчния кредит, макар от гледна точка на осъществяване на сделките в рамките и на територията на определена държава-членка (решение от 21 юни 2012 година по съединени дела С-80/11 и С-142/11, решение от 06 декември 2012 година по дело С-285/11 година, решения по дело С-642/11 („Строй транс ЕООД срещу ЦУ на НАП), по дело С-643/11 ( [фирма] срещу ЦУ на НАП), по дело С-572/11, по дело С-438/09, по дело С-324/11, по дело С-492/13 и мн. др). Даденото с посочените решения тълкуване може да бъде обобщено така: разпоредбите на Директивата не допускат национална практика, според която данъчните органи отказват признаването на данъчен кредит, респ. на извършена доставка, без да доказват, че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от издателя на фактурата или от друг стопански субект нагоре или надолу по веригата от доставки. Прието е също, че „... установяването на режим на обективна отговорност би надхвърлило необходимото за защита на държавния бюджет.” (т. 42 от Решението, т. 48 от първото посочено Решение). Посочените принципни положения са предмет на обсъждане и в р. № 455 / 07. 02. 2014 година на ВКС, І НО. Или обобщено казано, съгласно цитираната по-горе европейска съдебна практика, следва да се изисква от доставчика по ВОД да действа добросъвестно и да вземе всички разумни мерки, в рамките на своите възможности, за да се увери, че осъществяваната от него операция не го довежда до участие в данъчна измама. Само на тази основа може да се преценява възможността този доставчик да бъде или не задължен да заплати впоследствие ДДС (решението по делото Телеос). Дали и доколко подсъдимата И. е действала добросъвестно, с грижата на добър търговец, може и следва да се преценява единствено на базата на обективните факти по делото, а те не сочат на проявена такава добросъвестност. Подсъдимата е била едноличен собственик и управител на дружеството, сама е водила фирмените дела, вкл. документалното и счетоводното им оформяне. Изградила е доверителни и трайни търговски отношения с дружествата, представлявани от свид. Н., когото е упълномощила да я представлява по време на извършваната ревизия. Единствените сделки, отразени в счетоводството на дружеството са такива с филми на оптични носители, закупени от [фирма] (свид. Г.). Продажбите имат същия предмет и са основно към [фирма] (свид. Н.). Разплащанията по покупките и продажбите са извършвани в брой, с изключение на една сделка от м. декември 2010 година. Според счетоводното записване, фирмата на подсъдимата е поела значителни като обем неразплатени задължения по сключените сделки с фирмите на свид. Н., без да са предприети каквито и да било действия за тяхното събиране и при продължаване на дейността, въпреки тази задлъжнялост. Стоките са били предмет на поредица от сделки между едни и същи лица (Г., Н.), макар от името на различни фирми, при което нараства себестойността им, а това е един от първостепенните критерии при преценка на добросъвестността на търговеца и участието му в данъчна измама, наред с икономическата обоснованост на дадена доставка, каквато обоснованост не би могла да бъде намерена в многократното прехвърляне на дискове с детска анимация на български език между три държави-членки. Не на последно място, както вече бе посочено, документите, обосноваващи реалността на доставките, страдат от редица недостатъци, констатирани и от извършените по делото ССчЕ. Всички тези обстоятелства са достатъчна индиция за всеки търговец от веригата за това, че се извършва и отчита фиктивна търговска дейност, без да е налице нейната техническа и финансова обезпеченост, без транспортиране и продажба на стоките извън страната, без наличие на реални плащания. Тези обективни данни са надлежно изведени от съда на базата на събраните по делото доказателства, обсъдени по действителното им съдържание и съответно оценени за достоверност. Преобладаващата част от доказателствените източници представляват писмени документи (фактури, справки-декларации, дневници за покупки и за продажби, данни от резултати от проверки на български и гръцки данъчни органи и пр.), които са били предмет и на експертно съдебно-счетоводно изследване, както вече бе посочено. Експертните заключения са защитени пред съда и приети по делото, без да бъдат оспорени от страните, вкл. от подсъдимия и неговата защита. Гласните доказателствени източници, вкл. показанията на управителите на другите фирми, част от веригата от дружества, взаимно обвързани в инкриминираната дейност от симулирани сделки, са обсъдени и съобразно заключенията на посочените основна, допълнителни и повторна съдебно-икономически експертизи. Така че, като е утвърдил фактическата правилност на постановената първоинстанционна присъда, въззивният съд не е нарушил закона, защото е имал основание да приеме, че механизмът на осъществената от подсъдимата И. дейност е надлежно и безспорно установен. При изложените съображения, извършената от третата инстанция проверка не констатира наличие на нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правата на подсъдимата и да са възпрепятствали разкриването на обективната истина относно правнорелевантните факти. Възраженията на защитата на подсъдимата И. за допуснати от съда нарушения при изготвяне на атакувания съдебен акт също не намират опора в делото и следва да бъдат прецени като неоснователни. 4. Неоснователно е и възражението за неправилно приложение на материалния закон към надлежно установените по делото факти. Основното възражение касае субективната съставомерност на извършеното от подсъдимата по нормата на закона, по която е подведено. Това твърдение не държи сметка преди всичко за безспорното принципно положение, че въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактическите положения (по доказването) и едва след това – по приложение на материалния закон (по правната квалификация), защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Вече бе посочено и обсъдено, че обективните данни по делото сочат на съзнателно участие и действия на подсъдимата, като собственик и управител на [фирма], във веригата от дружества, осъществили дейност за неправомерно освобождаване от заплащане на ДДС чрез документално симулиране на сделки, без те да са реално осъществени, като за документалното им обосноваване са използвани счетоводните документи с невярно съдържание. По жалбата на гражданския ищец: Касационната жалба и писмените бележки по съществото на делото съдържат възраженията на гражданския ищец срещу постановеното от първоинстанционния съд и потвърдено от въззивния съд прекратяване на производството по предявения и приет за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск от министъра на финансите, като представляващ държавата, срещу подсъдимата И., с правно основание чл. 45 от ЗЗД и с претендирано присъждане на сумата от 101 183. 17 лева в полза на държавата, представляваща обезщетение за причинени от престъплението имуществени вреди. Отправеното до съда искане е за отмяна на въззивното решение в тази му част и уважаване на гражданския иск, както е предявен, заедно със законните последици. ВКС намира жалбата за основателна, макар и не изцяло по изложените в нея съображения. Гражданският иск е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес с протоколно определение от 19. 09. 2014 година (л. 60 от нох дело), след направена от съда преценка за неговата допустимост и наличие на предпоставките по чл. 85 от НПК. В съдебното заседание от 05. 03. 2015 година се поддържа изцяло от процесуалния представител на гражданския ищец като основателен и доказан. С постановената по делото присъда, съдът е прекратил производството по гражданския иск. Изложените за това съображения са противоречиви и взаимно изключващи се (с. 21 – 22 от мотивите). Съдът приема, че извършеното от подсъдимата престъпление по чл. 255, ал. 3 от НК причинява щета на фиска и подсъдимата може да носи гражданска отговорност за нея, като щетата съвпада по размер с дължимите от ЮЛ [фирма] данъци. При направените констатации обаче за наличие на проведено административно производство по реда на ДОПК и издаване на ревизионен акт, влязъл в сила към м. ноември 2013 година, както и на предприети действия по изпълнението му, при посочената идентичност на претенциите по гражданския иск и по ревизионния акт, заявени на различно основание и от различни субекти, съдът е приел, че тези обстоятелства предпоставят установяването на данни за удовлетворяване на претенцията срещу дружеството и в какъв размер. А това, според съда, ще затрудни наказателното производство, поради което е налице хипотезата на чл. 88, ал. 2 от НПК за прекратяване на производството по гражданския иск. От друга страна, изложени са съображения и във връзка с наличието на изпълнителен титул, какъвто несъмнено представлява влезлият в сила ревизионен акт, което поставя въпроса за наличието на правен интерес от заведеното исково производство в рамките на наказателния процес, както и за размера на исковата претенция с оглед размера на непогасените от ДЗЛ данъчни задължения. При тези съображения предявеният граждански иск е преценен като недопустим, както изрично е посочено и в диспозитива на присъдата като основание за прекратяване на производството. Въззивният съд изцяло е утвърдил произнасянето по гражданския иск, оценявайки като правилна преценката на първоинстанционния съд за затрудняване на наказателното производство от разглеждането на гражданския иск, т. е. приел е за правилно приложението на чл. 88, ал. 2 от НПК. Съображенията във връзка с допустимостта на гражданския иск не са били предмет на обсъждане и оценка (л. 9 от решението). ВКС намира, че касационната проверка по същество по жалбата на гражданския ищец е невъзможна и това е така, защото от съдържанието на мотивите на първоинстанционния съд не става ясна волята на този съд за основанието за прекратяване на производството по гражданския иск – дали разглеждането му затруднява наказателното производство, тъй като налага събирането на допълнителни доказателства във връзка с изпълнението на постановеното с ревизионния акт или искът е недопустим, тъй като не е налице правен интерес за завеждането му, т. е. той е „преждевременно заведен”, както е прието в мотивите (с. 22). От лаконичните съображения на въззивния съд по-скоро следва извод, че искът затруднява наказателния процес и затова хипотезата на чл. 88, ал. 2 от НПК е приложима, както правилно е приел първоинстанционният съд (според въззивния съд). Извършването на инстанционен контрол при двете хипотези като посочените обаче е различно с оглед своята допустимост и резултат. Преди всичко, преценката на съда дали разглеждането на предявения граждански иск може да стане причина за отлагане на делото, принципно се извършва при предявяването на иска. След приемането му за съвместно разглеждане, съдът вече е длъжен да се произнесе с присъдата си по неговата основателност и размер (вж. Ст. П., Наказателен процес, изд. 1979 година, с. 652). Отказът на първоинстанционния съд да допусне до участие в процеса граждански ищец, не подлежи на обжалване (ТР № 2/2004 година на ОСНК на ВКС, т. 3). Според сега действащия НПК, тази необжалваемост изрично следва от разпоредбата на чл. 271, ал. 6 на закона. Този извод не може да се повлияе от обстоятелството, че прекратяването на производството по гражданския иск неправилно е извършено с присъдата. На този етап от процеса, това прекратяване вече не удовлетворява целта на чл. 88, ал. 2 от НПК за бързина на наказателното производство, но затова пък лишава гражданския ищец от правото искът му да бъде разгледан по избрания от него процесуален ред, като го заставя да предяви отново претенцията си пред гражданския съд, след като тя е отговаряла на всички останали изисквания за допустимост и затова е била приета за разглеждане от наказателния съд. Поради това, прекратяването на производството по гражданския иск на посоченото основание няма как да бъде предмет нито на въззивна, нито на касационна проверка. По различен начин стои въпросът за инстанционния контрол при направена от съда преценка за недопустимост на иска поради липса на положителни процесуални предпоставки или наличие на отрицателни такива за неговото съществуване и надлежно упражняване (напр. интерес от търсената с иска защита, дееспособност, представителна власт, компетентен съд, процесуални пречки и пр.). В конкретния случай, неясната воля на съда за основанието за прекратяването на производството по гражданския иск не позволява извършване на надлежна проверка по касационната жалба на гражданския ищец (както, впрочем, не е позволявала и въззивна такава по въззивната жалба на същата страна). Изложеното сочи на наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, налагащо отмяна на въззивното решение в обжалваната от гражданския ищец част и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, предвид естеството на допуснатото процесуално нарушение при прекратяване на производството по гражданския иск. При новото разглеждане на делото съдът следва да съобрази, че предявените с ревизионния акт и с гражданския иск искания срещу данъчнозадълженото лице и срещу подсъдимата, се различават по своите основания, субекти и характеристики. Основанието на гражданския иск е деликтът, какъвто характер поначало има и престъплението, докато с влезлия в сила ревизионен акт се претендира изпълнение на установеното със закон публичноправно задължение, каквото е данъкът. Гражданският иск в рамките на наказателното производство представлява самостоятелен път на защита и не се конкурира с предвидения в специалното данъчно производство ред, предвид автономността на наказателното и данъчното производство (ТР № 1/2009 година на ОСНК на ВКС). С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 във вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 117 от 23 юни 2015 година на Варненския апелативен съд, НО, по внохд № 93 / 2015 година, в частта, с която е потвърдена присъда № 14 от 05 март 2015 година на Разградския окръжен съд, постановена по нохд № 266 / 2014 година, относно прекратяването на производството по предявения гражданския иск, както и присъдата в тази й част. ВРЪЩА делото за ново разглеждане, в частта относно гражданския иск, от друг състав на Разградския окръжен съд, от стадия на съдебното заседание. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.