Ключови фрази
добросъвестно владение * договор за наем * доказателства * Право на добросъвестния владелец на подобренията * подобрения в чужд имот * неоснователно обогатяване * договор за управление * приложим закон *


                       Р Е Ш Е Н И Е
569
                            София, 27.07. 2010 г.
 
                         В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А
    Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на седемнадесети юни две хиляди и десета година в състав:

                                                                        Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева

При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 693/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
С определение № 733 от 20.07.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 183 от 29.12.2008 г. по гр. д. № 1971/08 г. на Софийския апелативен съд по касационна жалба на “Р” Е. /л/ гр. Б..
Ответникът “П” Е. гр. Б. счита жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното решение в сила е оставено решение № 56 от 23.06.2008 г. по гр. д. № 67/01 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявен от касатора иск за сумата 17 400 лева за извършени в периода 1996-2000 г. подобрения в недвижим имот - стол № 2 в гр. Б..
По делото е установено, че страните са търговски дружества, образувани с Разпореждане на Министерския съвет № 22 от 23.09.1991 г., по реда на Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество /ЗОЕТДДИ/, като са поели активите и пасивите на преобразуваната със същия акт държавна фирма “Р” гр. Б. и дъщерните й фирми.становено е също, че описаните в исковата молба дейности са извършени в обект стол № 2 гр. Б.. Въззивният съд приел, че не е доказано ищецът да е бил добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70 ЗС към момента на извършване на претендираните подобрения, тъй като по делото не е представен акт за държавна собственост № от 1995 г., съставляващ правното основание на упражняваното от него владение и дал според твърденията в исковата молба основание за включване на имота в баланса на дружеството. Взето е предвид и наличието на влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС, предявен от “Р” Е. гр. Б. срещу “П” Е. с. гр., за ревандикация на стол № 2 и здравен пункт. С него е прието, че при преобразуването през 1991 г. на държавната фирма и създаването на търговските дружества - страни по делото, имотът е бил вписан в баланса на поделението й “КБП” гр. Б., чийто правоприемник по силата на РМС № 22/1991 г. е ответникът, и следователно е включен в неговите активи. Представен е договор от 01.11.1991 г., с който обектът е предоставен под наем от ответника на ПХП “М” - също поделение на държавната фирма, правоприемник на което е ищецът. Съдът приел за недоказано оспорването по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК /отм./ на документа, и за неоснователно възражението на ищеца за нищожност на договора с твърдение за липса на съгласие, и взел предвид клаузата на раздел II, т. 5, според която наемодателят не се задължава да поема разноски и плащания по реконструкция и модернизация на помещението, които се извършват от наемателя. Претендираните са именно от тази категория - съобразно заключението на техническата експертиза в по-голямата си част дейностите по своята същност са текущи ремонти по поддръжката на спорното помещение.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./ и за това в какво качество са направени и съобразно коя материалноправна норма следва да се извърши ликвидацията на облигационните отношения, породени от претендираните от ищеца подобрения.
Предявен е иск за парично вземане, произхождащо от извършени от ищеца дейности във връзка с експлоатацията на помещение, осъществявана според правните му твърдения през периода 1996-2000 г. на основание предоставяне за стопанисване и управление. Задължителната практика на Върховния съд по някои въпроси относно подобренията върху чужд недвижим имот е обобщена в Постановление № 6 от 27.12.1974 г. Според р. III правни основания по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС са освен прехвърлителни сделки, и административни актове с вещноправни последици. В тази насока данните по делото сочат, че обектът се водел в активите на поделение “КБП” гр. Б., чийто правоприемник е ответникът по делото. На 25.10.1991 г. между председателя на ликвидационната комисия на ДФ “Р” и управителя на “П” гр. Б. е подписано споразумение обектът да се предаде на ищцовото дружество, а на 03.12.1991 г. е подписан протокол № 1 на комисия, която е извършила предаване и приемане на дълготрайни активи и материални запаси съгласно споразумението. От този период датира и договорът за наем между ответника и поделението ПХП “М”, чиито активи са поети от дружеството-ищец. Ищецът се позовава на акт за държавна собственост № от 1995 г. за предоставяне на стол № 2 в негово стопанисване и управление. Този акт и издаденият впоследствие акт за частна държавна собственост № от 31.01.2001 г., са обсъдени във влязлото в сила отхвърлително решение по чл. 108 ЗС от 21.06.2002 г. по гр. д. № 6511/2001 г. на Софийския районен съд, потвърдено с решение от 28.07.2005 г. по гр. д. № 183/2003 г. на Софийския градски съд и решение № 151 от 05.03.2007 г. по гр. д. № 3000/2005 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о. Обсъдена е и заповед № 587 от 18.12.2000 г. на Председателя на ДАЕЕР, с която се нарежда на ищеца да впише в баланса си определено имущество, включително стол № 2, като със стойността на дълготрайните материални активи се увеличи допълнителният резерв на дружеството. Обсъждайки тези доказателства, съставът на Върховния касационен съд е приел, че последващите акта на преобразуване споразумения за предаване между двете търговски дружества, както и заповедта от 2000 г. нямат вещнопрехвърлително действие, тъй като са осъществени без наличие на компетентност за разпоредителни действия. За разпореждане с имущество на ответното дружество е бил необходим акт на министъра на икономиката - негов принципал, какъвто не е налице. Прехвърляне на собствеността не е настъпило и представените актове за държавна собственост и констативният нотариален акт, на който ищецът се позовава, не го легитимират за собственик, тъй като не констатират притежавано вещно право на собственост.
Посочените доказателства, част от които, в нарушение на задължителната съдебна практика по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, не са обсъдени от въззивния съд, не обосновават неправилност на обжалваното решение въпреки допуснатото процесуално нарушение. Последващите, след образуването на търговските дружества, споразумения и актове, нямат качеството на правно основание за упражняване на добросъвестно владение в смисъла, изяснен с Постановление № 6 от 1974 г., тъй като не са административни актове с вещноправни последици. При това положение и при установените по делото факти за извършени дейности се поставя следващият въпрос - за ликвидацията на облигационните отношения, породени от претендираните от ищеца подобрения. Той подлежи на разрешаване с оглед правото на всеки подобрител, без значение дали е добросъвестен или недобросъвестен, да претендира стойността на подобренията. Разпоредбите на чл. 72-74 ЗС регулират правоотношенията, породени от неоснователното обогатяване на собственика с подобренията, извършени от владелеца на вещта. Те не се отнасят до лица, които не упражняват владение, а ищецът е именно такъв, изхождайки от договора за наем, приложим в отношенията между страните, въпреки неправилните съображения на въззивния съд за отклоняване на довода за неговата нищожност. Страните по делото са търговски дружества с държавно имущество, образувани по реда на ЗОЕТДДИ, управлението на които се възлага с договор за управление - чл. 1, ал. 3 ЗОЕТДДИ /отм./. В тази насока по делото не са представени доказателства и разгледано в тази светлина възражението на ищцовото дружество за нищожност на договора поради липса на съгласие е недоказано, защото не е установено кои лица, вместо подписалите договора, са били оправомощени за сключването на сделката.
В основата на претендираното от ищеца субективно материално право стои принципът за недопустимост на неоснователното обогатяване. Тъй като с договора от 1991 г. ответникът изрично е изключил отговорността си за разноски и плащания по реконструкция и модернизация на помещението, то на изясняване е подлежал въпросът за характера на извършените дейности и дали те съставляват подобрения, според разясненията в Постановление № 6 от 1974 г. на ВС. В това отношение данните в заключенията на вещите лица са непълни и неясни, което не позволява да се формират съответни фактически и правни изводи.
В обобщение, обжалваното решение е постановено при касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което ще бъде отменено, а делото - върнато съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 183 от 29.12.2008 г. по гр. д. № 1971/08 г. на Софийския апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: