Р Е Ш Е Н И Е № 67 София , 27.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети и четвърти февруари две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Теодора Стамболова Петя Шишкова при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 2 /2017 г. Производството е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба от защитника на подсъдимия М. Л. В. адвокат А. против решение № 463 от 15.11.2016 г. по внохд № 641/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд. В жалбата се сочи, че обжалваният акт е постановен в нарушение на закона и при съществени процесуални нарушения, а наложеното наказание е явно несправедливо т.е. релевират се всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Според жалбоподателя съдът неправилно е квалифицирал деянието, като не е посочил коя е нарушената норма от ЗДвП и е отказал да приеме наличие на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. В подкрепа на оплакването за съществени процесуални нарушения се изброяват отклонения от правилата на „формалната и житейска логика” и се поставя акцент върху необсъдени противоречия в заключенията на изслушаните автотехнически експертизи и неоснователен отказ от назначаване на нова такава. Явната несправедливост на наложеното наказание се обосновава с наличие на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които са останали неоценени от предходните инстанции. In fine се отправя искане за отмяна на въззивното решение и ново разглеждане на делото от второинстанционен съд или, алтернативно – за замяна на наказанието лишаване от свобода с пробация. В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Частният обвинител не изразява становище. Прокурорът пледира решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347, ал. 1 от НПК, установи следното : Софийският окръжен съд с присъда № 10 от 05.04.2016 г. по нохд № 682/2015 г. признал подсъдимия М. Л. В. за виновен в това, че на 09.01.2015 г., на първокласен път I-8, в платното за движение от [населено място] към [населено място], при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „С.”, нарушил правилата за движение в чл. 15, ал. 1 от ЗДвП, който гласи : ”На пътя водачът на пътно превозно средство се движи най-вдясно по платното за движение, а когато пътните ленти са очертани с маркировка, използва най-дясната свободна лента” и по непредпазливост причинил смъртта на Г. И. А., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б.”, вр. с чл. 343, ал. 1, л.”в”, вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК и чл. 54 от НК го осъдил на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил за срок от три години. Съгласно чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото деловодни и съдебни разноски. Софийският апелативен съд с решение № 463 от 15.11.2016 г. по внохд № 641/2016 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Жалбата срещу така постановения въззивен акт е основателна поради следните съображения : Въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 2, 3 и 5, чл. 153, чл. 314, ал. 1, и чл. 339, ал.2 от НПК, които са го лишили от възможността да приложи правилно закона. Втората инстанция отказала назначаване на нова автотехническа експертиза и отхвърлила необходимостта от допълнителна експертиза или допълнително изслушване на вещите лица, поради което механизмът на произшествието останал неизяснен по дължимия категоричен начин, произтичащ от принципа за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. Относно фактическата страна на деянието въззивният съд напълно се солидаризирал с предходната инстанция. Той приел, че управляваният от подсъдимия автомобил „С.” се движел в посока [населено място] – [населено място] със скорост от 100 км/ч по първокласен републикански път без ограничения с пътни знаци. Платното за движение било двупосочно, с две самостоятелни платна /полуплатна/ във всяка посока, разделени с двойна непрекъсната бяла линия, а всяко платно било съставено от две ленти с широчина 3,70 м, отделени с единична прекъсната бяла линия. Подсъдимият шофирал в лявата лента. Пострадалият А. управлявал лек автомобил”Ф.” и бил спрял плътно вдясно .Той привел в движение автомобила си, след което, без да включи светлинните пътепоказатели, без да се огледа и да се убеди, че няма да застраши останалите участници в движението, потеглил от място и предприел маневра за завиване в обратна посока. Предната част на автомобила изминала около 6.40 м със средна скорост 5 км/ч. Съдът отбелязал, че „част от престоя” на лекия автомобил „ Ф. ” вдясно от дясното полуплатно била забелязана от подсъдимия, но той не го възприел като опасност и продължил да управлява в лявата лента със скорост 100 км/ч, макар съседната лента да била свободна. В момента, в който лекият автомобил „Ф.” бил разположен почти перпендикулярно на лявата лента за движение в посока Калотина, при което челната му част приближавала двойната непрекъсната линия, подсъдимият В. задействал спирачната система, но въпреки това настъпил удар между челната част на лекия автомобил „С.” и лявата странична част на лекия автомобил „Ф.” на 4 - 6 м наляво от десния край на дясната лента. В резултат на сблъсъка Г. А. получил тежки увреждания и починал на място. Въззивният съд, воден от фактическите и правни параметри на обвинението, правилно отбелязал на стр. 11, че от решаващо значение за изхода на делото е да се установи дали при правомерно движение в най-дясната свободна лента за движение автомобилът, управляван от подсъдимия, би преминал безпрепятствено покрай автомобила на пострадалия „въпреки тежките нарушения на правилата за движение”, които той извършил при маневрата обратен завой. Положителният отговор на този въпрос съдебният състав обосновал преди всичко с експертните заключения, които обаче не подложил на задълбочен сравнителен анализ. Вместо него в решението прилежно са повторени становищата на вещите лица, а противоречията в тях са останали или незабелязани, или обяснени единствено с различните изходни данни за третата поред експертиза. Внимателният прочит на съобщените от вещите лица изводи показва друго. Първото заключение е депозирано от вещото лице инж.А. Д. в досъдебната фаза. В него той посочил /на стр.11-12/, че както при скорост 100 км/ч, така и при разрешените 90 км/ч водачът на лекия автомобил „С.” не би могъл да предотврати пътнотранспортното произшествие. След това, излагайки разсъждения „ от професионална гледна точка” експертът разгледал разположението на двете коли върху пътното платно при инцидента. Така той установил, позовавайки се на скицата от местопроизшествието, че най-крайната задна част на лекия автомобил „Ф.” е заемала „максимум около 50 см” от дясната лента т.е. „свободната част за движение е оставала с широчина около 3.20 метра”. След като сравнил това разстояние с каталожната широчина на лекия автомобил „С.” от 1,73 м инж.Д. заключил, че ако лекият автомобил „С.” се е движил в най-дясната свободна част, както нормативно е вменено на водача, то тогава пътнотранспортното произшествие е било предотвратимо. Елементарно изчисление показва, че при тези данни колите би следвало да се разминат на разстояние от 1,57 м. В съдебно заседание на 19.01.2016 г. пред първата инстанция експертът направил по-различни сметки. След като подчертал, че в този случай мястото на удара е сравнително точно локализирано по отношение на платното за движение, той заявил, че крайната задна част на лекия автомобил на пострадалия е била на 2,10 м/ , а не на 3,20 м /от десния край на платното за движение. По този начин разстоянието за разминаване между двете коли намаляло до 0.37 см. В отговор на въпроси на защитата вещото лице интерпретирало тази данна в контекста на възможно алтернативно поведение на водача да намали скоростта и да премине извън пътното платно върху асфалтираното уширение. Съдът назначил допълнителна тройна автотехническа експертиза. Тя била извършена с участието на вещото лице инж.А. Д.. Експертите потвърдили предходното заключение относно мястото на удара, но не изразили изрично становище по въпроса дали би било предотвратимо произшествието, ако лекият автомобил „С.” се е движил в дясната лента, заобикаляйки автомобила на пострадалия. Вместо това те обсъдили хипотезата за избягване на конфликта чрез аварийно спиране. В съдебното заседание на 01.03.2016 г. вещото лице инж.П. обяснил на съдебния състав, че изчисленията, които са представени, са с оглед задължение на водача да намали скоростта и да спре, но не и да заобиколи препятствие вдясно. След това се съгласил с вещото лице инж.Д., че е оставало разстояние от 2.10 м до края на дясната лента и като отчел ширината на автомобила „С.” от 1,73 м заключил, че е имало възможност той да премине, но с уговорка да намали високата скорост на управление. Според вещото лице инж.В. при разминаването на двете коли би трябвало да има странично отстояние около метър при разрешената скорост от 90 км/ч. По настояване на защитата била назначена допълнителна експертиза, в задачите на която съдът включил определяне на необходимата дистанция при разминаване в дясната пътна лента. На този последен въпрос вещите лица отговорили , че тя е 1, 2 м и лекият автомобил „С. „ не би могъл да заобиколи лекия автомобил „Ф.” на безопасна странична дистанция без да излезе вдясно извън платното за движение”. В съдебното заседание вещите лица потвърдили заключението, като подчертали, че страничната дистанция би могла да се скъси, като се намали скоростта и колите се разминат на „една боя разстояние”. Този преглед показва, че заключението на съда за установена по експертен път възможност автомобилът на подсъдимия правомерно и безопасно да се размине с този на пострадалия, е далеч от нивото на безспорност и категоричност, принципно въведени с чл. 303, ал. 2 от НПК. В мотивите си, на стр.10, въззивният съд е предпоставил, че подсъдимият е бил задължен да предприеме действия за спиране и да намали скоростта до около 20-30 км/ч и това трябвало да случи в момента на възникване на опасност за движението. В обвинителния акт обаче не са посочени обстоятелства, свързани с нарушения на режима на скоростта и съдът не е изследвал подобна хипотеза. На стр. 11 от решението може да се прочете, че скоростта на движение на автомобила, управляван от подсъдимия, не е в причинна връзка с настъпилия престъпен резултат, който е обусловен единствено от неправилно предпочетената от подсъдимия лента за движение. По този начин в решението е възникнал елемент на противоречие, тъй като избраната от подсъдимия скорост и необходимостта от нейната редукция е обсъждана и в контекста на безаварийно разрешаване на възникналата пътна ситуация. Въззивният съд е трябвало да преодолее посочените по-горе колебания и условности в експертните позиции , които поставят безконфликното разминаване на автомобилите в зависимост от допълнителни условия – намаляване на скоростта от момента на възникване на опасност за движение и излизане извън пътното платно. Това пренебрегнато от съда задължение за обсъждане на становищата на вещите лица е от съществено значение за изводите на съда за съставомерност на действията на подсъдимия по повдигнатото обвинение и за причинноследствена връзка между неспазване на правилото по чл. 15 от ЗДвП и настъпилия общественоопасен резултат. Налице е касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, обуславящо отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Повторният въззивен контрол дава възможност за отстраняване на посочените процесуални нарушения при установяване на правнозначимите обстоятелства по делото. При това развитие на процеса е безпредметно обсъждане на възраженията на защитата относно нарушаването на материалния закон и явната несправедливост на наложените наказания. Заслужава все пак да се вметне , че е несъстоятелен упрекът за нарушение на закона поради непълнота в приложената бланкетна норма на чл. 343а от НК. Присъдата е редактирана по начин, който ясно показва, че е инкриминирано нарушение на чл. 15, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, тъй като неговата разпоредба е посочена цифрово и цитирана текстово. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 и ал. 3, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И ОТМЕНЯВА решение № 463 от 15.11.2016 г. по внохд № 641/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд и връща делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.