6 Р Е Ш Е Н И Е № 59 Гр. София, 04 април 2018 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и втори март през две хиляди и осемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора И. Симов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 218/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адв. М. М., защитник на подс. Н. М. Т., против решение № 230/12. 01. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 292/2017 год. по описа на Апелативен съд – Бургас. С жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Изразено е несъгласие с приетата от въззивния съд квалификация на деянието по чл. 115 от НК, като според касатора умисълът на подсъдимия е бил за причиняване на тежка телесна повреда на пострадалия. Тезата, че следва да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, е аргументирана със заключенията на медицинските експертизи, като се сочи, че диференцираната процедура, по която е протекло първоинстанционното производство не съставлява процесуална пречка за приемане на друга правна квалификация. Твърди се, наред с това, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като подсъдимият е с чисто съдебно минало и е имал извинителен мотив за извършване на деянието – недобросъвестното поведение на пострадалия, довело до финансови загуби за подсъдимия. Направено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане, а като алтернатива – за изменението му в частта относно правната квалификация на деянието и размера на наложеното наказание. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Наред с това изтъква доводи за предубеденост на въззивния съд поради това, че е ревизирал оправдателната част на присъдата, срещу която не е бил подаден протест от прокурора. Подс. Н. Т. се солидаризира със становището на своя защитник и моли жалбата да бъде уважена. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 215/18. 09. 2017 год., постановена по н. о. х. д. № 803/2017 год., Окръжният съд – Бургас е признал подс. Н. М. Т. за виновен в това, че на 29. 01. 2017 год., в [населено място] умишлено умъртвил С. С. К., поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода при първоначален строг режим и го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия, възложил му е направените по делото разноски и се е разпоредил с веществените доказателства. Присъдата е проверена по въззивна жалба на подсъдимия и с решение № 230/12. 01. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 292/2017 год. по описа на Апелативен съд – Бургас, е потвърдена. Касационната жалба е частично основателна. Преди всичко е наложително да се направи уточнението, че в нея касаторът изрично е посочил, че поддържа оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието – чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК, и едва в съдебно заседание изложи и такива за предубеденост на въззивния съд. Последните намират правното си основание в чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и попадат в категорията на абсолютните съществени нарушения на процесуалните правила, за които съгласно константната съдебна практика (Р. № 76/2004 год. по н. д. № 505/2003 год. на ІІІ н. о., Р. № 346/2004 год. по н. д. № 1054/2003 год. на ІІІ н. о. и др.) ВКС следи служебно. Ето защо, макар коментираните доводи да са релевирани за пръв път извън срока за обжалване, поради което не представляват допълване на жалбата по реда на чл. 348, ал. 4 от НПК, не съществува процесуална пречка касационната инстанция да се произнесе по тях. Внимателният прочит на материалите по делото не дава основание за възприемане на тезата за незаконност на съдебния състав. Вярно е, че подсъдимият е бил оправдан по обвинението за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК и прокурорът не е подал съответен протест срещу първоинстанционната присъда. Това обстоятелство обаче не се отразява върху обхвата на въззивната проверка, а рефлектира единствено върху възможността да бъде отстранен евентуален порок на постановения съдебен акт. То има за правна последица единствено невъзможност въззивният съд да упражни правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 1 от НПК, но предвид императивния характер на разпоредбата на чл. 314 от НПК не го освобождава от задължението да извърши служебна проверка на присъдата в нейната цялост. Тази проверка е всеобхватна и включва контрол както над досъдебната фаза, така и над първостепенния съд. Контролът обхваща не само дейността по събиране и проверка на доказателствата, но и фактическите констатации и правните изводи на долу стоящата инстанция независимо какви аргументи са изложени в жалбата или протеста и без значение срещу коя част на присъдата са насочени те. Ето защо като е изложил съображения защо не приема тезата, че убийството не е предумишлено, въззивният съд не е демонстрирал предубеденост към подс. Т.. Отделен е въпросът за законосъобразността на този извод, а обсъждането му е наложително предвид обстоятелството, че касаторът възразява срещу размера на наложената му санкция, обусловен в значителна степен именно от наличието на предумисъл като едно от отегчаващите обстоятелства със сериозна тежест при индивидуализация на наказанието. В подкрепа на заключението си контролираната инстанция е изтъкнала няколко обстоятелства: изготвянето на план за извършване на убийството, набирането на лица, които да нанесат побой на пострадалия, прибирането на Т. у дома, за да вземе нож и изминаването на известен период от вземането на решението за убийството до реализирането му. Не е съобразено обаче, че в обвинителния акт представителят на държавното обвинение не е изложил дори и минимален обем обстоятелства относно съдържанието на този план, което в настоящия казус има съществено значение предвид диференцираната процедура, по която е разгледано делото от първостепенния съд. Ето защо коментираният факт не може да послужи като аргумент за наличието на предумисъл. С още по-голяма сила това се отнася за мотивирането на свид. Е. Н. да посегне на телесната неприкосновеност на пострадалия. Не е отчетено, че съобразно посоченото в обвинителния акт и в самото въззивно решение, умисълът за убийството е възникнал не когато Т. е поискал от свидетеля да набие С. К., не дори и в момента, когато Н. е оттеглил съгласието си за това, а много по-късно – едва по време на нощната разходка в покрайнините на [населено място], като решението е приведено в изпълнение незабавно, а периодът от време, необходим на Т. да се прибере в дома си, да вземе ножа и да отиде до къщата на пострадалия е бил с минимална продължителност. Като се отчете и фактът, че подсъдимият е бил под въздействието на немалко количество алкохол към момента на деянието не би могло да се поддържа, че решението за убийството е взето вследствие сериозно обсъждане на мотивите за и против извършването му. Всичко изложено обосновава извод за отсъствие на предумисъл по смисъла на чл. 116, ал. 1, т. от НК. В същото време са несъстоятелни възраженията на касатора срещу правната квалификация на деянието по чл. 115 от НК. Защитата се позовава на заключенията на съдебномедицинските експертизи, определящи полученото увреждане само по себе си като тежка телесна повреда, но пропуска, че изводите за субективната страна на деянието се основават не само върху медико-биологичната характеристика на травмите. Водещо значение имат доказаните действия на подсъдимия, а преценката дали умисълът му е ограничен само до засягане на телесната неприкосновеност на пострадалия или е насочен към лишаването му от живот се извършва с оглед използваните средства, разстоянието, от което се посяга на жертвата броя, насочеността на ударите, силата, продължителността и интензитета на въздействие върху пострадалия, броят, тежестта и локализацията на нараняванията. Въз основа на признатите от подсъдимия обстоятелства, изложени в обвинителния акт, апелативният съд е приел за установено, че Н. Т. е използвал кухненски нож с остър връх, с режещ ръб, с ширина на острието 25 мм и дължина не по-малко от 8-10 см, които параметри го правят годен да причини смърт. Нанесени са три удара със значителна сила, от близко разстояние, докато подсъдимият и пострадалият са били лице в лице. С два от ударите са причинени увреждания по ръцете на С. К., но смъртоносният е локализиран в лявата част на гърдите, проникнал е в гръдната кухина и е засегнал жизнено важен орган – сърцето, като смъртта, макар да не е настъпила моментално, е била неизбежна. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства мотивира и настоящия касационен състав да приеме, че подс. Т. е искал да лиши от живот пострадалия, поради което деянието му правилно е квалифицирано по чл. 115 от НК. Касационната инстанция намери за основателно единствено възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. За да потвърди първоинстанционната присъда в санкционната ѝ част, апелативният съд е акцентирал върху отегчаващите обстоятелства, като някои от тях неправилно е определил като такива и същевременно е подценил тежестта и значението на смекчаващите. Безспорно изненадващият характер на нападението срещу С. К. през нощта, докато същият е спял, има значението на отегчаващо отговорността обстоятелство. Като такова законосъобразно е интерпретиран и фактът, че убийството е извършено в присъствието на малолетното дете на пострадалия. Изброените обстоятелства действително обосновават извод за завишена степен на обществена опасност на конкретното деяние. Същевременно въззивната инстанция неправилно се е позовала и на високата степен на обществена опасност на убийството въобще, като се е мотивирала с това, че предмет на посегателство е най-висшето благо – човешкият живот. Както правната доктрина, така и съдебната практика многократно са изтъквали, че обществената опасност на даден вид престъпление е съобразена от законодателя при формулиране на съответните престъпни състави и при установяване на наказанията за тях, поради което не следва да се отчита повторно при индивидуализация на наказанието. На следващо място, както вече беше посочено, макар подсъдимият да е отишъл до дома си, за да вземе нож, съвкупната преценка на всички признати от него обстоятелства, не дава основание да се приеме, че се касае за предумишлено убийство. В този смисъл и това действие на подсъдимия, макар безспорно да е отегчаващо обстоятелство, няма онази тежест и значение, които са му придали инстанциите по фактите. От друга страна съдът е направил правилна преценка кои са смекчаващите отговорността обстоятелства и с основание не е третирал като изключително такова мотива за извършване на престъплението – деянието е осъществено като акт на отмъщение и пострадалият е бил лишен от живот поради това, че подсъдимият считал, че е отговорен за неблагополучията в стопанството му. В същото време е вярна констатацията, че подсъдимият е с добро образование и също такива характеристични данни, както и че е с чисто съдебно минало предвид настъпилата през 2012 год. реабилитация за предходното му осъждане. Трудово ангажиран е и е развивал собствен бизнес, което му е дало възможност да осигури препитание и на други лица. Всички тези обстоятелства не са изключителни по своя характер, нито са многобройни на фона на отегчаващите такива и не предпоставят индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55 от НК, както настоява защитата. Те обаче дават основание за извод, че Н. Т. е добре вграден в обществото и поначало не следва трайно установен модел на незаконосъобразно поведение. При положение, че същият е личност с ниска обществена опасност, поправянето и превъзпитаването му е постижимо и с по-ниско по размер наказание от онова, определено от долу стоящите съдилища, а именно дванадесет години лишаване от свобода, което след приложението на чл. 58а, ал. 1 от НК следва да бъде намалено на осем години. Определяне на наказанието под този размер обаче би било несъобразено както с индивидуалната превенция, така и с другата цел на наказанието – генералната превенция, защото би създало чувство за безнаказаност както у подсъдимия, така и у останалите членове на обществото. Предвид тези съображения въззивното решение следва да бъде изменено в санкционната му част, като наказанието на подс. Т. бъде намалено от дванадесет на осем години лишаване от свобода. В останалата част проверяваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал.1, т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 230/12. 01. 2018 год., постановено по в. н. о. х. д. № 292/2017 год. по описа на Апелативен съд – Бургас, като НАМАЛЯВА наказанието лишаване от свобода, наложено на подс. Н. М. Т. от десет години на ОСЕМ ГОДИНИ. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.