Ключови фрази

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 388
София, 24.06.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
разгледа в закрито заседание на 21.03.2022 г. докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1468 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК.

С въззивно решение Софийски апелативен съд, произнасяйки се по жалби и на двете страни, е потвърдил първоинстанционното решение относно отхвърления частичен иск на ищеца „Снабдяване и търговия – МО“ ЕООД за заплащане на част от неустойка на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, и след частична отмяна на същото е уважил предявения от ответника „Уотър Стоун“ ЕООД насрещен частичен иск на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Въззивното решение е обжалвано от ищеца. Ответникът оспорва жалбата.

По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

I. Въззивният съд е приел за установено, че на 10.09.2018 г. между страните бил сключен договор, съгласно който ищецът се задължил да продаде на ответника посочените в приложение към договора стоки, а ответникът се задължил да заплати уговорената цена (7 082 670,24 лв. с ДДС, платима авансово в 10-дневен срок от подписване на договора) и да получи стоките.

Преди сключването на договора ответникът внесъл депозит в размер на 589 900 лв., който, според уговореното в т. 2.4 от договора, се трансформирал в гаранция за добро изпълнение, подлежаща на възстановяване в 1-месечен срок от подписването на приключвателен протокол, установяващ изпълнението на договора.

Уговорената цена ответникът не заплатил нито в предвидения срок, нито по-късно.

II. Съобразявайки клаузата по т. 2.6 от договора – че ако цената не бъде заплатена в срок, купувачът дължи неустойка в размер на 0,5 % от незаплатената сума за всеки ден просрочие, максимум 15 %, а ако цената не бъде заплатена и до 1 месец от сключването на договора, последният се счита прекратен, въззивният съд е приел, че с оглед липсата на плащане действието на договора е било по право прекратено с изтичането на едномесечния срок, без значение изправността на продавача. Приел е по-нататък, че договорът е бил развален с обратно действие съгласно чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, като е намерил за неоснователен довода на ищеца за уговорен периодичен/продължителен характер на задължението на ответника за получаване на продадените стоки с оглед предвидения в т. 10.1 и 10.2 шестмесечен срок за изтегляне на стоките.

Позовавайки се на постановките на ТР № 7/2013 на ВКС-ОСГТК, въззивният съд е обосновал извода, че претендираната с първоначалния иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойка не се дължи, доколкото същата е уговорена с оглед забавено изпълнение на задължението за заплащане на цената при положение, че договорът е бил развален с обратна сила.

За да уважи насрещния иск за връщане на внесения депозит/гаранция за добро изпълнение, съдът е приел, че поставената в основата на възраженията на ищеца срещу насрещния иск уговорка по т. 2.6, изр. трето (според която при прекратяване на договора поради неплащане на цената в 1-месечния срок гаранцията за добро изпълнение се задържа от продавача) представлява по правната си природа неустойка, независимо от авансовото ѝ заплащане. Съобразявайки, че още при сключването на договора на страните е била известна възможността за развалянето му по право при евентуално неизпълнение на задължението за заплащане на цената, и то в рамките на относително краткия едномесечен срок след сключването му, както и че в случая предмет на продажбата са били стоки извън общия търговски оборот, чиято цена не се формира свободно съобразно пазарните механизми, съдът е приел, че обсъжданата клауза за неустойка е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна и обезщетителна функции, поради което е нищожна поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

Като краен извод въззивният съд е приел, че в отсъствието на вземане на ищеца за обезщетение за забава, както и на вземане за неустойка според приетата за нищожна клауза по т. 2.6, изр. трето, с развалянето на договора е отпаднало основанието за задържане на внесената гаранция, поради което същата подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

III. 1. Допускане на касационно обжалване се обосновава с произнасяне на въззивния съд по въпроса „Когато в договора освен задължение за плащане има и задължение за извършване на периодични действия фактически по изпълнението му, включващи транспортни и други дейности по получаване на различни стоки за период от шест месеца, следва ли да се приеме, че същият е с продължително изпълнение, а не с еднократно?“.

Въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и на специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Същият не съответства на изложените в тази насока изводи на въззивния съд. Извода си за еднократност на задължението за изтегляне на стоките съдът е обосновал със съображенията, че не се касае до задължение, чийто падеж настъпва през предварително определени периоди от време. Релевантният в конкретния случай правен въпрос следователно е дали процесното задължение е било уговорено с различни падежи през предварително определени периоди или не, на който формулираният от жалбоподателя въпрос не съответства.

Освен това, посоченият извод на въззивния съд, че процесното задължение не е било уговорено с различни падежи, настъпващи през предварително определени периоди и поради това не е такова за периодично/продължително изпълнение, е изцяло съобразен с установената задължителна практика (ТР № 3/2011 на ВКС-ОСГТК). Според нея един от съществените белези на периодичното задължение е предварителната определеност на отделните падежи, каквато в случая въззивният съд е приел, че липсва с оглед установеното съдържание на уговорката по т. 10.1, че срокът на изпълнение на договора е шест месеца, във връзка с уговорката по т. 10.2, че купувачът се задължава да изтегли стоката в рамките на този срок, без значение наведнъж или на части, т. е. уговорен е един-единствен падеж, а не няколко падежа през предварително определени периоди.

2. Не съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият от формулираните въпроси „Следва ли съдът да изследва и установи действителната обща воля на страните, като тълкува отделните уговорки във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните, като отчете и съпостави свързаните със сключването на договора факти и изследва обстоятелствата по постигане на съгласието, поведението на страните преди и след сключването на договора, както и как са изпълнявани задълженията по него?“. Въпросът е поставен във връзка с довода на жалбоподателя, че употребеният в текста на т. 2.6 от договора термин „прекратяване“ разкрива волята на страните последиците на договора да отпаднат само занапред, но не и с обратно действие, както е приел въззивният съд.

Така формулиран, въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не е основал извода си за обратно действие на съдържанието на изразената от страните воля, разкрито чрез тълкуване на договора, а върху правилото по чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

3. Поставени са и въпросите:

„При наличие на депозит с характера на задатък, който се трансформира при плащане в гаранция за добро изпълнение, може ли да се приеме едновременно, че същият представлява и реално обезпечение под формата на паричен залог?“;

„Обезщетителната функция на обичайния задатък/депозит и неговия размер, уговорен между страните, може ли да се тълкува с оглед нищожността на такава уговорка поради противоречие с морала, като процентът е в рамките на обичайната търговска практика?“;

„При задържане на задатък или гаранция за добро изпълнение при изцяло неизпълнен договор следва ли размерът на задатъка/гаранцията задължително да се съобразява с реално настъпили вреди за изправната страна?“.

Значението на въпроса се обосновава с доводите, че задатъкът има обезщетителна функция, изпълнявайки функциите на неустойка, както когато бива задържан, така и когато другата страна претендира двойния му размер, като се поддържа, че уговорената неустойка за вреди от неизпълнението се дължи при разваляне на договора. Оспорва се и изводът на съда, че в случая паричната гаранция представлява форма на залог. С тези доводи се обосновава, че въззивният съд се е произнесъл по горепосочените въпроси в противоречие със закона и практиката.

Така формулираните въпроси също не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Първият въпрос – относно възможността гаранцията за добро изпълнение да бъде квалифицирана като залог – не е обусловил правните изводи на въззивния съд относно основателността на уважения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Изложените от съда съображения, че със заплащането на паричната гаранция между страните възникват отношения по договор за залог на парична сума, обезпечаващ обезщетяването на вредите от неточно изпълнение на задълженията на залогодателя-купувач, като няма пречка да обезпечава и вземането на продавача за вреди при евентуално разваляне на договора, са поставени в основата на крайния му извод, че в конкретния случай процесната сума не е заплатена при начална липса на основание, поради което връщане на същата не се дължи на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Уваженият иск, включен в предмета на касационното производство, обаче е на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като основателността му е изведена от нищожността на уговорката по т. 2.6, изр. 3 от договора, квалифицирана като такава за неустойка. Към тази нищожност въпросът за паралелната квалификация на същата уговорка и като залог няма отношение.

Няма отношение към правните изводи на въззивния съд и вторият въпрос, доколкото същият се основава на значението на размера на процесната сума, квалифицирана от жалбоподателя като задатък, за действителността на уговорката по т. 2.6, изр. 3. Извода си за нищожност на тази уговорка, квалифицирана като неустойка, въззивният съд обаче не е обосновал с размера на процесната сума, нито е обсъждал въпроса дали този размер съответства на обичайната търговска практика. Същото се отнася и до третия въпрос, отнасящ се до съотношението между размера на обезщетението (задатък) и размера на реално настъпилите вреди, тъй като преценка за такова съотношение въззивният съд не е извършил.

Независимо от горното, и по трите въпроса не се обосновава някоя от специалните предпоставки за допускане на касационно обжалване, доколкото изложената в тази насока аргументация, посочена по-горе, извън общото твърдение за противоречие със закона и практика, се свежда до обосноваване на поддържаната от жалбоподателя теза, че процесната неустойка се дължи и при разваляне на договора, която обаче като въпрос по същество е от значение за правилността на въззивното решение, но извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

4. Въпросът „Гаранцията за добро изпълнение част ли е от цената по договора и при развалянето му следва ли да се върне от изправната на неизправната страна при условие, че договорът е развален поради неизпълнение, а страните са договорили връщане само след изпълнението му?“ не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за правно естество на съответния въпрос. Така формулиран, въпросът е фактически, доколкото зависи от съдържанието на уговорките в съответния договор, т. е. дали страните са уговорили внесената гаранция да изпълнява и функцията на авансово плащане на част от цената, като се приспадне от общия размер на същата. Освен това и от фактическа страна въпросът не е обсъждан от въззивния съд, който да е приел, че внесената гаранция в конкретния случай е била уговорена като частично авансово плащане на цената и поради това да подлежи на връщане с оглед развалянето на договора, доколкото решаващият извод за дължимост на тази сума е основан на приетата нищожност на квалифицираната като неустойка клауза по т. 2.6, изр. трето, а не на отпадане на задължението за плащане на цената сред разваляне на договора.

5. Накрая, не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и последният въпрос „Дължи ли съдът при постановяване на решението си да обективира предмета на спора в потвърдителната част на решението си – мотиви и диспозитив, като опише същия по основание и размер, както и да вземе предвид и обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства в потвърдителната му част?“.

В първата част – относно задължение на въззивния съд при потвърждаване на първоинстанционното решение да възпроизведе във въззивното решение основанието и размера на разгледания иск – не се обосновава значението на въпроса съобразно чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото по никакъв начин не е обосновано по какъв начин липсата на подробно възпроизвеждане на разгледания иск по основание и размер се отразява според жалбоподателя на правния извод за основателност, респ. неоснователност, на този иск.

Във втората част – относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и доказателства – значението на въпроса също не е обосновано, тъй като с така дадената формулировка същият е относим към всяко едно дело, а при липсата на посочване конкретно кои доводи и доказателства въззивният съд не е обсъдил не се обосновава значение именно за конкретните правни изводи по конкретното дело съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/2009 г. Независимо от това, дори и въпросът да бъде свързан с изложеното в самата касационна жалба, доводите на жалбоподателя се свеждат не до същинско необсъждане на възраженията и доказателствата от страна на въззивния съд, а до оплакване, че съдът не е споделил изложените от от жалбоподателя доводи, което обаче е въпрос по правилността на въззивното решение, извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

С тези мотиви съдът

ОПРЕДЕЛИ:
Не допуска касационно обжалване на решение № 10298/05.04.2021 г. по т. д. № 1533/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.



Председател:



Членове: