4 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 561 София, 03.09.2015 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети юли през две хиляди и петнадесетата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3288 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частната касационната жалба на С. Г. Г. от [населено място], обл. Видин, чрез пълномощника й по делото И. К. Г., приподписана от адв. Ц. Б., против въззивното определение № 1060 от 22 април 2015 г., постановено по ч.гр.д. № 1552 по описа на апелативния съд в [гр. София] за 2015 г., с което е потвърдено протоколно определение от 9 април 2015 г., постановено по гр.д. № 571 по описа на окръжния съд в [населено място], с което се отменя определение от закрито заседание от 6 януари 2015 г. по същото гражданско дело, с което на основание чл. 83, ал. 2 ГПК Г. е освободена от заплащане на държавни такси и разноски по делото. В частната касационна жалба се поддържа неправилност на определението поради допуснати съществени нарушения на процесуалноправна норма и необоснованост. Оспорват се изводите на въззивния съд като несъответстващи на установените факти по делото, тъй като самата ищца е заявила, че е получила сумата от 27100,46 лева, ведно със законната лихва от 21 април 2006 г. до 13 юни 2012 г. в размер на 20723,54 лева. Като невярно се сочи заключението на съда, че предметът на производството е заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от замърсяване на три земеделски имота, възстановени на жалбоподателката от поземлената комисия, защото въззивният съд не разполага с данни дали тя притежава тези имоти и защото жалбоподателката претендира и заплащане на компенсаторна лихва върху главницата от 27100,46 лева. Сочи се, че съдът напълно е игнорирал приложените към молба на жалбоподателката доказателства за освобождаването й от заплащане на държавна такса и разноски и особено подадената под страх от наказателна отговорност декларация за имуществено състояние. Заявено е, че цитираната в обжалваното определение съдебна практика е неприложима в настоящия случай, тъй като жалбоподателката не притежава ликвидно имущество, което да се осребри или да бъде ползвано като обезпечение за кредит. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изрично се поддържа само основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], обл. Видин, чрез процесуалния му представител адв. М. М., в отговор на частната жалба поддържа доводи за липсата на основание за допускане на касационното й обжалване, както и за неоснователността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК. В обжалваното определение въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за липса на основания за освобождаване на ищцата от задължението да внася дължимата държавна такса по предявения иск, тъй като дължимата държавна такса възлиза на 1040 лева, и въпреки недоброто здравословно състояние на ищцата, предмет на производството е заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от замърсяване на три земеделски имота, възстановени й с решение на поземлената комисия, а тези имоти не са декларирани изрично в приложената декларация по чл. 83 ГПК. Освен това се сочи, че две години преди настоящата искова молба ищцата е получила сумата от 27100,46 лева, и наличието на тази сума води до извода за наличие на възможност да бъде заплатена държавната такса и разноските по делото. Въззивният съд не е споделил тезата на ищцата, че сумата вече е похарчена, доколкото доказателства за това не се ангажират. Като краен резултат е прието, че ищцата притежава недвижими имоти, непосочени в декларацията и не дава издръжка на други непълнолетни членове на семейството, поради което внасянето на дължимата държавна такса не би затруднило ищцата значително. Поставен от частната жалбоподателка е въпросът с какви доказателствени средства се удостоверява имотното състояние на ищеца и към кой момент това имотно състояние е от значение с оглед преценката на съда по чл. 83, ал. 2 ГПК. Частната жалбоподателка поддържа като основание за допускане на касационното обжалване това по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК – противоречиво разрешаване на правния въпрос от съдилищата. В подкрепа на тезата си е представила определение на касационния съд, постановено в процедура по чл. 274, ал. 2 ГПК и определение на ВКС, постановено в производството по чл. 273, ал. 3 ГПК. Представя се и окончателно определение № 387 по в.ч.гр.д. № 413/2011 г. на окръжния съд в [населено място]. Второто представено определение на ВКС е определение № 305 по ч.гр.д. № 335/2009 г., ІІІ г.о., в което в процедурата по чл. 274, ал. 3 ГПК е даден отговор на въпроса с какви доказателствени средства се удостоверява имотното състояние и към кой момент това имотно състояние е от значение с оглед преценката на съда по чл. 83, ал. 2 ГПК. В посоченото определение по обвързващ начин касационният съд приема, че като изходящ от страната документ, декларацията по чл. 83, ал. 2 ГПК няма обвързваща съда формална сила. Позоваването на данни от службата по вписвания относно притежание на недвижими имоти, респ. доходоносни разпореждания с тях, предхождащи постъпването на иска в съда, има нормативно основание в чл. 83, ал. 2, т. 7 ГПК. За да се позове на противоречие с декларирано обстоятелство относно притежанието на недвижим имот, както и за да прецени дадена парична сума като доход, съдът следва да се основе на сигурни данни, а не на предположения. К. съд заключава, че ако имуществената декларация е непълна или неволно неточна, съдът следва да изиска допълване или да даде възможност въпросът да бъде изяснен, а не да игнорира удостоверителното значение на декларацията по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК. Тъй като по поставения правен въпрос с това определение съществувалата до този момент противоречива практика е преодоляна, а и настоящия съдебен състав споделя изложеното тълкуване, то касационното обжалване следва да бъде допуснато. Крайният извод на въззивния съд е, че ищцата притежава недвижими имоти, непосочени в декларацията и не дава издръжка на други непълнолетни членове на семейството, поради което внасянето на дължимата държавна такса не би затруднило ищцата значително. Видно от декларацията за имуществено състояние (л. 16 от първоинстанционното дело), заявено е, че ищцата няма друго недвижимо имущество към датата на подаването на декларацията (29 декември 2014 г.), върху което да упражнява владение, освен наследствена къща с дворно място в [населено място], в която живее. В исковата си молба обаче ищцата е заявила като собствени три земеделски имота от общо 11,77 декара в землището на [населено място], и не е посочено, че се е разпоредила с тях. При тези обстоятелства следва да се приеме, че съществува неяснота относно имущественото състояние на ищцата, поради което, поради възможността декларацията да е непълна или неволно неточна, въззивният съд следва да изиска допълване или да даде възможност въпросът да бъде изяснен чрез представяне на надлежни доказателства. Мотивиран от изложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1060 от 22 април 2015 г., постановено по ч.гр.д. № 1552 по описа на апелативния съд в [гр. София] за 2015 г. ОТМЕНЯ определение № 1060 от 22 април 2015 г., постановено по ч.гр.д. № 1552 по описа на апелативния съд в [гр. София] за 2015 г. ВРЪЩА делото на друг състав на въззивния апелативен съд в [гр. София], за продължаване на съдопроизводствените действия. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: