6 Р Е Ш Е Н И Е №246 София11.01.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 1278/2011 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. И. Т. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 217 от 05.10.2011 г. по в.т.д.№285/2011 г. на Окръжен съд – Русе, в частта, с която след отмяна на решение № 843 от 29.04.2011 г. по гр.д.№ 7925/2009 г. на Районен съд – Русе, Т. Т. е осъден да заплати, в качеството му на солидарен длъжник с [фирма], на „П. Б./България” АД следните суми: 23 960.16 лв. – просрочена главница по договор за банков кредит/прокредит спринт/ № 120-442264/08.04.2008 г., ведно със законната лихва от 17.12.2009 г.; 80.35 лв. – наказателна лихва за периода от 23.06.2009 г. до 28.07.2009 г.; 527.87 лв. – просрочена лихва за същия период и 1 064.73 лв. – законна лихва върху просрочената главница за периода от 29.07.2009 г. до 17.12.2009 г., ведно със разноски по делото. С определение № 416 от 11.06.2012 г. е допуснато касационно обжалване на решението, предвид вероятността за неговата недопустимост. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон – чл.60 ЗКИ и съществени нарушения на съдопроизводствени правила, изразяващи се в недопустимо изменение на първоначално предявения установителен иск по чл.422 ГПК в осъдителен иск, по който се е произнесъл въззивният съд. По подробни съображения в самата жалба и в представени по делото писмени бележки, изготвени от процесуалния пълномощник на касатора, се иска отмяна на решението, с произтичащите от това правни последици. Ответникът по касация – „П. Б./България/”АД, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва жалбата и по съображения в отговор счита въззивното решение за правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и съобразно правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното осъдително решение, въззивният съд, преценявайки доказателствения материал по делото, е приел, че предсрочната изискуемост на вземането по сключения с ответника, в качеството му на [фирма] е настъпила с реализирането на обективния елемент – спиране на плащанията по договора към 23.06.2009 г. и на субективния елемент – решението на кредитния съвет на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Прилагайки разпоредбата на чл.15, ал.3 ТЗ, която не е ограничена със срок, и зачитайки продажбата на предприятието на ЕТ на [фирма]/договор от 11.05.2009 г./, решаващият състав е направил извод за наличие на солидарно задължение на Т. към банката за посочените по-горе суми. В мотивната част към решението е възприето за правилно извършеното пред първата инстанция изменение на исковете – от установителни искове по чл.422 ГПК в осъдителни, предвид отмяна на заповедта за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК. Въззивното решение е процесуално недопустимо. Становището на решаващия съдебен състав във връзка с допуснатото от първата инстанция изменение на петитума на иска, изразяващо се в изменение вида на търсената защита, и дадената в резултат на това правна квалификация на предявените обективно кумулативно съединени искове, не може да бъде споделено. Видно от приложеното първоинстанционно производство, ищецът „П. Б./България/” АД е сезирал Районен съд – Русе с иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, след подаване на възражение от страна на Т. И. Т. срещу заповед № 396/31.07.2009 г. по гр.д.№ 4665/2009 г. по описа на същия съд. Предвид резултата от обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл.419, ал.1 ГПК, с молба от 30.09.2010 г. ищецът е поискал да се допусне преминаване от установителен към осъдителен иск по чл.79 ЗЗД. Изменението на вида на търсената защита е допуснато, на основание чл.214, ал.1, изр.2, предл.2 ГПК, с определение от 01.12.2010 г. на РС – Русе, в което е изразено становище за допустимост на исковете след изменението. Въззивният съд е приел, че ищецът правилно е преминал от установителен иск по чл.422 ГПК към осъдителни обективно кумулативно съединени искове, квалифицирани по чл.432 ал.1 ТЗ, като ги е уважил срещу Т. И. Т. за посочените по-горе суми по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем. Настоящият съдебен състав намира, че макар и ищецът да предприел допустимо изменение на иска, изразяващо се в промяна на петитума поради преминаване от установителен към осъдителен иск, по което съдът не може да преценява дали да допусне исканата промяна на вида на търсената защита, в резултат на изменението се е стигнало до предявяване на недопустим иск, предвид наличието на съдебно изпълнително основание – невлязлата в сила заповед по чл.417, т.2 ГПК. Наред с това, като последица от допуснатото изменение на петитума се е стигнало до несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и новото искане, съответно до произнасяне по нередовна искова молба. Съгласно законодателната уредба на заповедното производство в хипотезата на чл.417 - 418 ГПК, при уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на някой от предвидените в чл.417 ГПК документи, съответният районен съд следва да издаде заповед за изпълнение въз основа на документа; да постанови незабавно изпълнение и да постанови издаване на изпълнителен лист. Макар, че се касае за отделни съдебни актове, инкорпорирани в разпореждането на заповедния съд или в самата заповед, при които основанието за уважаване на искането за незабавно изпълнение и за издаване на изпълнителен лист е невлязлата в сила заповед, в съдебната практика, а и в доктрината, заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК се нарича заповед за незабавно изпълнение. Заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК съставлява изпълнително основание съгласно чл.404, ал.1 ГПК, като законодателят не е предвидил възможност за съдебен контрол на самата заповед при уважаване на заявлението, освен в частта за разноските. Съгласно изричната разпоредба на чл.419, ал.1 ГПК на самостоятелно обжалване с частна жалба подлежи разпореждането, с което се уважава молбата за незабавно изпълнение. От това следва, че предмет на частното въззивно производство може да бъде само съдебният акт, с който е уважено искането за допускане на незабавно изпълнение. Като предпоставка за допустимост на частната жалба по чл.419, ал.2 ГПК е въведено материалноправното оспорване на притезанието, предмет на заповедта за изпълнение, осъществено по реда на чл.414 ГПК. Последица от уважаването на частната жалба срещу разпореждането, с което е допуснато незабавно изпълнение и е издаден изпълнителен лист, е не само отмяна на разпореждането в тази част, но и обезсилване на изпълнителния лист, без обаче да се засяга самата заповед за изпълнение. В тази хипотеза заповедта за изпълнение ще съставлява съдебно изпълнително основание само след успешно провеждане на установителния иск по чл.422, вр. с чл.415 ал.1 ГПК. Предмет на посочения положителен установителен иск е установяване на вземането по заповедта за изпълнение, срещу която е подадено възражение от длъжника, като изрично е предвидено, че искът по чл.422, ал.1 ГПК се счита за предявен от момента на подаване на заявлението, когато е спазен едномесечният срок по чл.415, ал.1 ГПК. Последователна е практиката на ВКС, че предявяването на специалния установителен иск по чл.422, вр. с чл.415 ГПК предпоставя наличие на издадена в полза на заявителя – кредитор заповед за изпълнение, оспорена от длъжника с възражение по чл.414, ал.1 ГПК. Именно подаването на възражение, с което се оспорва вземането, поражда правен интерес за кредитора да предяви положителен установителен иск за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане. Касае се за изрично предвиден в закона установителен иск, поради което ищецът не дължи изрично обосноваване на правен интерес. Правният интерес от установяване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение не отпада при обезсилване на изпълнителния лист в резултат на отмяна на първоначално допуснато незабавно изпълнение на заповедта. Такъв интерес няма да е налице само при обезсилена заповед за изпълнение с влязъл в сила съдебен акт, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС – например определение по ч.т.д. № 83/2010 г., ІІ то., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК. До обезсилването на заповедта за изпълнение, осъдителен иск относно вземането би бил недопустим, което не е съобразено при разглеждане на делото. Не може да бъде споделено разбирането на въззивния съд относно предмета на приложеното в.ч.т.д. № 25/2010 г. на Окръжен съд – Русе. Произнасянето на Русенския окръжен съд е по реда на чл.419, ал.1 ГПК срещу заповедта в частта за допуснатото незабавно изпълнение, като последица от уважаването на частната жалба е постановеното обезсилване на издадения въз основа на това разпореждане изпълнителен лист. Постановеното от този съд определение не засяга самата заповед/независимо от известната терминологична неточност в съдебния акт/, а единствено разпореденото в заповедта незабавно изпълнение. Именно с оглед предмета на посоченото ч.т.дело и правните последици от отмяна на незабавното изпълнение на заповедта по чл.417, т.2 ГПК и от обезсилването на издадения изпълнителен лист, за ищеца не съществува правен интерес да предприеме защита на вземането си чрез предявяване на осъдителен иск. Интересът от търсената с иска защита като абсолютна процесуална предпоставка трябва да бъде налице, за да възникне право на иск. След като в случая не е налице такъв интерес, то предявените осъдителни искове в резултат на изменението по реда на чл.214, ал.1 ГПК/ са недопустими. От друга страна, както бе посочено и по-горе, като последица от промяната на вида на търсената защита, без конкретизиране на твърдяните обстоятелства, е налице и нередовност на исковата молба. В случая тази нередовност на исковата молба не би могло да се отстрани от въззивната инстанция, тъй като недопустимостта не засяга само въззивното, но и първоинстанционното решение. Именно поради това, те следва да се обезсилят, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Русе, който едва след като даде възможност на ищеца да конкретизира предявените искове, следва да се произнесе по допустимостта им. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 217 от 05.10.2011 г. по в.т.д.№285/2011 г. на Окръжен съд – Русе, както и решение № 843 от 29.04.2011 г. по гр.д.№ 7925/2009 г. на Районен съд – Русе в частта, с която съдилищата са се произнесли по предявени от „П. Б./България/” АД срещу Т. И. Т. осъдителни искове за следните суми: 23 960.16 лв. – просрочена главница по договор за банков кредит/прокредит спринт/ № 120-442264/08.04.2008 г., ведно със законната лихва от 17.12.2009 г.; 80.35 лв. – наказателна лихва за периода от 23.06.2009 г. до 28.07.2009 г.; 527.87 лв. – просрочена лихва за същия период и 1 064.73 лв. – законна лихва върху просрочената главница за периода от 29.07.2009 г. до 17.12.2009 г., ведно със разноски по делото. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Русе. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: