Р Е Ш Е Н И Е № 371 гр. София, 17 октомври 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на единадесети септември през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……...….Аврора Караджова….......……и в присъствието на прокурора….....…........Красимира КОЛОВА…….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 1355 по описа за 2013 г. Производството е образувано по касационни жалби на подсъдимия Д. А. П. и на защитника му адв. З. А. срещу въззивно решение № 176 от 21.05.2013 г., постановено по внохд № 344/13г. на Софийски апелативен съд, НО – 2 с-в. С това решение е потвърдена постановената присъда по нохд № 3834/12г. на Софийски градски съд, НО – 5 с-в. В жалбата на подсъдимия П. се оспорва единствено размерът на наложеното наказание – касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Не се излагат конкретни аргументи. В жалбата на адв. А. се посочва същото касационно основание, но се навеждат доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразили се в неправилна оценка на доказателствения материал. Алтернативно се настоява подсъдимият да бъде оправдан или се намали наложеното му наказание. В допълнително изложение към жалбата, изготвено от адв. Г., оплакването за съществени процесуални нарушения се доразвива и с твърдение за нарушаване правото на защита, както и за основаване на фактическите изводи на съдилищата върху негодни доказателствени средства. Наред с направените алтернативни искания се предлага и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационния съд жалбите се поддържат от защитника - адв. Г. както са подадени. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на подадените жалби, поради липса на касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК и предлага въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. В последната си дума подсъдимият П. моли делото да се върне за ново разглеждане или да бъде оправдан. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 53 от 07.02.2013г. на Софийски градски съд, НО – 5 с-в, постановена по нохд № 3834/12г., подсъдимият Д. А. П. бил признат за виновен в това, че на 22.03.2012г. около 16.30 ч. в [населено място],[жк], отнел чужди движими вещи, подробно описани в обвинителния акт, на обща стойност 737.30 лв. от владението на Е. З. Х., с намерение да ги присвои, като употребил за това сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл.199, ал.1, т.4 във вр. с чл.198, ал.1, във вр. с чл.29, ал.1 б.”а” от НК му било наложено наказание „лишаване от свобода” в размер на шест години при първоначален „строг” режим на изпълнение на наказанието в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл.59, ал.1 от НК съдът зачел предварителното задържане на подсъдимия. На основание чл.53, ал.1, б.”а” от НК в полза на държавата бил отнет нож, принадлежащ на подсъдимия и послужил за извършване на престъплението. В тежест на П. било възложено заплащането на направените разноски по делото. По жалби на подсъдимия и неговия защитник било образувано внохд № 344/13г. на Софийски апелативен съд, НО – 2 с-в. С решение № 176 от 21.05.2013 г. присъдата била потвърдена. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Жалбите на подсъдимия и неговата защита са подадени в законния срок за обжалване и са допустими. Разгледани по същество са неоснователни. Не са налице съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с анализа и оценката на доказателствения материал от инстанционните съдилища. Разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели са депозирали показания, които взаимно кореспондират помежду си и преценени в тяхната съвкупност безспорно установяват времето, мястото, начина на осъществяване и авторството на деянието. В показанията си пострадалата свидетелка Х. последователно е изложила обстоятелствата при които е била нападната и удряна, в резултат на което извършителят отнел златните й накити (гривна и синджир с кръст) и дамската й чанта със съдържащите се в нея предмети. От момента на излизането на дееца от входа на кооперацията с отнетите вещи, последният бил преследван първоначално от св. Б., към който се присъединил и св. Б.. С общите усилия на двамата свидетели извършителят бил задържан, като в него били открити както златните накити на Х., така и дамската й чанта със срязани дръжки, които вещи пострадалата прибрала. След пристигането на полицейските служители на които гражданите предали извършителя, била установена самоличността му в лицето на подсъдимия Д. П.. Дадените от подсъдимия обяснения, че намерил изхвърлена от другиго чанта, двете инстанционни съдилища са отхвърлили като противоречащи на останалия доказателствен материал – цитираните свидетелски показания, извършеното разпознаване на извършителя от Х., назначената съдебно - медицинска експертиза, констатирала наличието на наранявания по тялото на пострадалата, намерения и иззет нож при огледа на мястото на задържане на подсъдимия. Неоснователни са твърденията в допълнението към жалбата, че липсвали доказателства за идентичност между извършителя и заловеното впоследствие лице. Свидетелят Б. е заявил пред първостепенния съд, че видял излизането на лице от входа на кооперацията с подаващи се под якето му дръжки на чанта, което преследвал до залавянето му (л.68 – 69 с.з.). Оспорването на протоколите от разпознаването, при което свидетелите Б. и Б. разпознали подсъдимия П. по снимки, не води до разколебаване на обвинителната теза, тъй като не променя основния факт, че именно подсъдимият е лицето, което двамата свидетели задържали и предали на полицейските органи. Доводите за негодност на протокола за разпознаване на П. от свидетелката Х. са били изтъкнати през въззивната инстанция, която основателно ги е отхвърлила по съображения, които касационният съд споделя. Не може да бъде възприето и твърдението, че постановените съдебни актове почивали на предположения, че намереният на мястото на задържането нож принадлежал на подсъдимия. За да направят този извод, инстанционните съдилища са кредитирали показанията на свидетелите Б. и Б., които забелязали подсъдимият да изхвърля ножа, за което уведомили пристигналите полицейски служители. Несъстоятелна е и тезата, че липсва предмет на престъплението, което водело до несъставомерност на деянието от обективна страна. Наказателната отговорност за престъпленията срещу собствеността възниква с осъществяването на съответния престъпен състав от обективна и субективна страна, без значение дали вещта впоследствие е била намерена. Последващото връщане или заместване на вещта от страна на дееца би могло единствено да смекчи отговорността му, в изрично предвидените от закона случаи - чл.197, 205, 206 и 212б от НК. С оглед по - високата обществена опасност на престъплението по чл.198 от НК, такъв привилегирован състав не е предвиден. В конкретния случай вещите, предмет на престъпление, са били върнати на Х. от свидетелите, задържали подсъдимия. Те не са били иззети като веществени доказателства, поради което не е налице неправомерно разпореждане с веществени доказателства от страна на прокурора, за каквото се твърди в жалбата. От страна на въззивния съд не е било допуснато нарушение на правото на защита на подсъдимия, свързано с възможността да прави доказателствени искания. Във въззивните жалби от подсъдимия и неговата защита не е било поискано събирането на други доказателства. Липсва такова искане и в заседанието пред въззивния съд, видно от съдържанието на съдебния протокол. При определяне на наказанието са били взети предвид всички обстоятелства от значение за наказателната отговорност. Първоинстанционният съд е преценил наличието на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, като е индивидуализирал наказанието на шест години лишаване от свобода. Касационният съд не намира основания за смекчаване на наказателно - правното положение на Д. П., още повече, че извършеното престъпление не се характеризира с по - ниска степен на обществена опасност в сравнение с престъпленията от същия вид, както са приели инстанционните съдилища. Времето и мястото на осъществяване на деянието, упражняването на сила със значителен интензитет, довела до нараняване (макар и несъставомерно) на пострадалата възрастна жена налагат извод, че се касае до деяние с повишена обществена опасност. В този смисъл оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е неоснователно. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 176 от 21.05.2013 г., по внохд № 344/13г. на Софийски апелативен съд, НО – 2 с-в. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: