3 Р Е Ш Е Н И Е № 235 София, 27.09.2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в открито заседание на двадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА при секретаря Ванюша Стоилова и в присъствието на прокурора....................като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 1362 по описа за 2016 год.за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба,подадена от К. П. Н. чрез адв.К. М. срещу решение от 25.05.15г.по в.гр.дело № 15876/14г.на Софийски градски съд.С него е отменено решението от 11.03.14г.по гр.дело № 9248/13г.на Софийски районен съд,47 състав и вместо него е постановено друго,с което са отхвърлени предявените от същата страна срещу П. А. П. искове с правно основание чл.422 ГПК вр.с чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД,да бъде признато за установено,че П. А. П. дължи на К. П. Н. сумата от 11380 лв главница, представляваща неплатено задължение по договор за заем от 15.05.10г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от 30.08.12г.до плащането,както и сумата от 32.12 лв лихва да забава за периода от 21.08.12г.до 30.08.12г. С определение № 373 от 13.04.16г.е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по релевантния за спора въпрос: При съдържаща се в договор за заем,подписан от двете страни формулировка”заемодателят предава в собственост на заемателя сумата…”следва ли да се приеме,че е налице свидетелстващо изявление на страните по договора,че сумата е предадена по смисъла на чл.240 ал.1 ЗЗД,като съдебният състав е счел,че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение №123 от 2.05.12г.по гр.дело № 959/11г.на ІІІ г.о.; решение № 379 от 6.01.14г.по гр.дело № 171/12г.на ІV г.о.;решение № 546 от 23.07.10г.по гр.дело № 856/09г.на ІV г.о.,постановени по реда на чл.290 ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума,но изявлението за нейното получаване в текста на договора,подписан от двете страни,има свидетелстващ характер.Договорът за заем е сключен,когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи,а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид,количество и качество.Договорът е реален,защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост,а другият елемент – съгласието за връщане.Ако първият елемент липсва налице е обещание за заем,а ако липсва вторият,няма договор и даденото е без основание.Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне”,а не „да даде”нещо.Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. С обжалваното решение въззивният съд е приел,че от представения по делото договор за заем от 15.05.2010г.,с нотариална заверка на подписите,сключен между К. Н.,като заемодател,и П. П.,в качеството на заемател ,не може да се направи извод,че посочената в него сума от 14 000 лв е получена от заемателя.Цитиран е чл.1 от договора,според който „заемодателят днес предава в собственост на заемателя сумата от 14 000 лв в брой за срок до 20.08.12г.,като след изтичане на срока заемателят е длъжен да върне дадената по-горе описана парична сума”.Направен е извод,че видно от съдържанието на цитираната клауза,в същата не е обективирано изявление за предаване, респ.получаване на заемната сума. Поради липса на други писмени доказателства,от които да се установява наличието на заемно правоотношение между страните,искът е отхвърлен като неоснователен. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателката поддържа,че наличието на заемно правоотношение се установява от самия договор за заем,от който е ясно,че посочената сума е предадена на заемателя в момента на подписването му. Ответникът по жалбата П. П. не заявява становище. Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,намира касационните оплаквания за основателни. В нарушение на чл.20 ЗЗД и на практиката на ВКС въззивният съд не е тълкувал действителната воля на страните по представения по делото договор от 15.05.2010г.В т.1 от договора страните са се споразумяли,че заемодателят К. Н. предава в собственост на заемателя П. П. сумата 14 000 лв в брой за срок до 20.08.12г.,като след изтичането му заемателят се задължава да върне паричната сума.В т.2 от договора е възпроизведено отново задължението на заемателя да върне на заемателя заема на месечни вноски.От съдържанието на тези клаузи следва по безспорен начин извода за реалното получаване на паричната сума и съответно за съществуването на заемно правоотношение между страните. С оглед признанието на ищцата следва да се приеме за безспорно обстоятелството,че ответникът е изплатил в изпълнение на договора за заем 11 месечни вноски в размер на по 220 лв и две месечни вноски в размер на 320 лв или сума в общ размер 2620 лв.След заплащане на тази сума е останал неиздължен с останалата част от задължението по него в размер на исковата сума от 11 380 лв.Същият не е ангажирал доказателства за плащане на задължението или за наличието на други обстоятелства,които да са го погасили. Ето защо настоящият съдебен състав приема за доказано по делото вземането на ищцата за процесната сума,представляваща неизпълнено задължение по договор за заем. Основателен е и искът по чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху процесната сума.Съгласно чл.1 от договора заемателят се е задължил да върне заемната сума до 20.08.12г.,като след изтичането на този срок е изпаднал в забава върху неплатената сума от 11380 лв до датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 30.08.12г.За този период следва да се уважи иска по чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата 32.12 лв лихва за забава,определена по реда на чл.162 ГПК . По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и да бъде постановено друго,с което да бъде признато за установено по предявените от К. П. Н. срещу П. А. П. искове с правно основание чл.422 ГПК във вр.с чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД ,че ответникът дължи сумата от 11380 лв главница,представляваща неизплатено задължение по договор за заем от 15.05.2010г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от 30.08.12г.до плащането,както и сумата от 32.12 лв лихва за забава за периода от 21.08.12г.до 30.08.12г. С оглед изхода на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата съдебни разноски за трите инстанции в размер на 1887.04 лв съобразно с уважената част от исковете. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решението от 25.05.15г.,постановено по в. гр.дело № 15876/14г.на Софийски градски съд,ІІ Б въззивен състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА за установено по предявените от К. П. Н. срещу П. А. П. обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК във вр.с чл.240 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД,че П. А. П. дължи на К. П. Н. сумата 11 380 лв,представляваща неизплатено задължение по договор за заем от 15.05.10г.,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 30.08.12г. –датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното изплащане,както и 32.12 лв лихва за забава за периода от 21.08.12г.до 30.08.12г. ОСЪЖДА П. А. П.,ЕГН [ЕГН] да заплати на К. П. Н.,ЕГН [ЕГН] на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата 1887.04 лв /хиляда осемстотин осемдесет и седем лв и четири ст/съдебни разноски за трите инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.