О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 441
гр.София, 14.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
тринадесети юни две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 352/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на К. Д. М. срещу определение на Пловдивски окръжен съд № 1380/ 27.04.2012 г. по ч.гр.д.№ 1256/ 2012 г., с което е потвърдено определение на Пловдивски районен съд от 04.04.2012 г. по гр.д.№ 4482/ 2012 г. и по този начин е прекратено производството по предявения от жалбоподателката против Д. М. М. иск за осъждането му да заплаща по 120 лв месечно – наемна цена за ползване на недвижим имот, което е предоставено на Д. М. по силата на съдебно решение за развод и утвърдено споразумение по чл.49 ал.4 от СК.
Жалбоподателката поддържа, че определението на въззивния съд е постановено в нарушение на закона. Повдига процесуалноправният въпрос допустим ли е иск по чл.57 ал.2 от СК, ако ползването на семейното жилище е предоставено на ответника въз основа на споразумение по чл.49 ал.4 от СК. Счита, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и че даденият отрицателен отговор от въззивния съд не е правилен. На това основание моли касационното обжалване да бъде допуснато и прекратителното определение да бъде отменено.
Съдът намира частната жалба за допустима, а са налице и предпоставките за допускане на атакуваното определение до касационно обжалване.
Жалбоподателката К. М. е предявила против Д. М. иск за осъждането му да заплаща наемна цена за ползване на предоставеното му семейно жилище. Бракът между двамата е прекратен с развод, съдът не се е произнесъл по въпроса за вината, а е утвърдил споразумение, което двамата съпрузи са постигнали по чл.49 ал.4 от СК. Съгласно бракоразводното решение, съпрузите се споразумяват семейното жилище да бъде предоставено за ползване на мъжа. При тези факти въззивният съд е извел от правна страна, че страните в брачния процес са могли да уредят всичките си отношения със споразумението, съответно да предвидят задължение за ползващия семейното жилище съпруг да заплаща наем на неползващия. Като не са сторили това, наемно правоотношение между тях не е възникнало, съответно липсва правен интерес да се иска определяне и присъждане на цена по такова правоотношение и искът се явява недопустим.
При тези изводи на въззивния съд поставеният от жалбоподателката въпрос обуславя постановения акт, а освен това има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по него няма данни за установена практика, а законът не съдържа изричен отговор. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, като отговор на въпроса следва да бъде даден след съобразяване на естеството на правоотношението между бившите съпрузи по повод ползването на семейно жилище. Когато собственик предоставя за ползване своя вещ или съсобственик предоставя своята част, той може да стори това срещу насрещна престация или безвъзмездно. В първия случай отношенията ще се уредят както при договор за наем, а във втория – както при заем за послужване. Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение е дали тези отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл.49 ал.4 от СК, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е предоставил на единия от съсобствениците съгласно чл.56 от СК. Това не променя естеството на възникналите правоотношения. И в двата случая възникват задължение за предоставяне на ползването и насрещно задължение за заплащане на цената на ползването. Ако ползването е възмездно, неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено по силата на утвърдено от съда споразумение по чл.49 ал.4 от СК. Правомощието на съда да определи мерките относно ползването на семейното жилище има същата правна природа като правомощието на съда да разпредели ползването на съсобствена вещ – спорна администрация. Разликата е единствено в предпоставките – съдът може да разпредели ползването, когато вещта е съсобствена и са налице другите предпоставки на чл.32 ал.2 от ЗС, докато правомощието на съда по чл.56 от СК съществува и когато няма съсобственост (собственик е единият съпруг или трето лице). Искането за определяне на цената на ползването (наема) е искане за пълно уреждане на отношенията по постановените мерки. Законът не задължава съда да уреди наведнъж мерките относно ползването на семейното жилище. Съдът е осъществил правомощията си по тези мерки, като постанови, кой да ползва семейното жилище. Затова страната, която има материални права върху жилището може допълнително да поиска определянето на цената на ползването (която е в размер на наема). Същото право страната има и когато съдът не е взел решение по мерките, защото е потвърдил споразумение между страните. И в този случай страната по споразумението може да иска пълно уреждане на отношенията по мерките относно ползването на семейното жилище.
С оглед този отговор на процесуалноправният въпрос, повдигнат от жалбоподателката, частната жалба се явява частично основателна. Неправилно въззивният съд е приел, че не е допустим иск по чл.57 ал.2 от СК, когато бившите съпрузи са се споразумели как да се ползва семейното жилище и съдът е утвърдил споразумението по чл.49 ал.4 от СК. Освен изложеното по-горе, неправилен е и изводът, че в споразумението по чл.49 ал.4 от СК, съпрузите трябва да уредят изчерпателно личните имуществените отношения помежду си. Такова изискване съществуваше по СК от 1985 г. (отм.), но действащият СК изрично допуска страните да се споразумеят само за някои от последиците на развода. Това, че семейното жилище е предоставено за ползване на единия съпруг, без да е упоменато дали ползването е възмездно или не, не означава недопустимост на претенции по повод последиците от това ползване.
Когато един от бившите съпрузи претендира за установяване на правните последици от утвърденото по чл.49 ал.4 от СК споразумение, искът е допустим. Съдът е длъжен да прецени естеството на правоотношението, възникнало от споразумението и ако то е възмездно – да определи наемна цена. Ако при тълкуване на волята на страните, обективирана в споразумението, съдът достигне до извод, че ползването е предоставено безвъзмездно, той ще откаже да определи наемна цена - искът е неоснователен, но не е недопустим.
Освен определяне на наемна цена обаче, ищцата е претендирала осъждане на ответника да я заплаща за в бъдеще, до настъпване на причина, водеща до погасяване на задължението. За разлика от претенцията за определяне на наемна цена, предявеният осъдителен иск е недопустим. Може да се предяви иск за повтарящи се задължения, които ще бъдат дължими след постановяване на решението (чл.124 ал.2 от ГПК), но законът има предвид такива задължения, чиято изискуемост зависи единствено от настъпването на обективни факти. Когато се претендира изпълнение на задължения, възникването на които зависи от волята и действията на една от страните в спора, не е допустимо такива да се присъждат, преди да са станали изискуеми. Иск за бъдещо плащане на наемна цена е недопустим, защото възникването на задължението зависи от това, доколко е било предоставено ползването. Поради това в тази част производството подлежи на прекратяване и няма основание обжалваното определение да бъде отменено изцяло.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Пловдивски окръжен съд № 1380/ 27.04.2012 г. по ч.гр.д.№ 1256/ 2012 г.
ОТМЕНЯ определението на Пловдивски окръжен съд № 1380/ 27.04.2012 г. по ч.гр.д.№ 1256/ 2012 г. и потвърденото с него определение на Пловдивски районен съд от 04.04.2012 г. по гр.д.№ 4482/ 2012 г. в частта, в която е прекратено производството по предявения от К. Д. М. против Д. М. М. иск за определяне на наемна цена за ползване на недвижим имот, ползването на който е предоставено на Д. М. по силата на съдебно решение за развод и утвърдено споразумение по чл.49 ал.4 от СК, в размер 120 лв месечно.
Делото да се върне на Пловдивски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него.
ПОТВЪРЖДАВА определение на Пловдивски окръжен съд № 1380/ 27.04.2012 г. по ч.гр.д.№ 1256/ 2012 г. в частта, в която е прекратено производството по предявения от К. Д. М. срещу Д. М. М. иск за осъждането му да заплаща по 120 лв месечно до настъпване на причина, водеща до погасяване на задължението.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Особено мнение на съдия Борис Илиев
Считам, че обжалваното определение е правилно и следваше да бъде потвърдено. Съображенията са следните:
СК регламентира последиците от прекратяването на брака и при развод тяхното съдържание се определя от съда, освен ако страните не постигнат съгласие и не го десезират с произнасянето по тях. Според това, дали съдът в решението си утвърждава споразумение по чл.49 от СК или сам решава спорните въпроси въз основа на предвидените в закона критерии, последиците от предоставянето на ползването на семейното жилище, са различни. Решението, с което съдът предоставя ползването на семейното жилище на един от бившите съпрузи при условията на чл.56 от СК, не може да е безвъзмездно, тъй като императивна негова законна последица е възникването на наемно отношение между бившите съпрузи – чл.57 ал.1 от СК. Правоотношението възниква ex lege с влизането на решението в сила, но законът не определя размера на наемната цена. Тя ще бъде определена от съда, ако някоя от страните поиска това – чл.57 ал.2 от СК. Това правомощие съдът има само в изрично посочената хипотеза (възникнало наемно отношение по чл.57 ал.1 от СК в резултат на решение по чл.56 от СК), тъй като производството е на спорна съдебна администрация и не може да се обосновава прилагане по аналогия.
Различни са последиците при прекратяване на брака с утвърждаване на споразумение по чл.49 ал.4 от СК. В този случай източник на отношенията, които възникват след прекратяване на брака, е взаимното съгласие на бившите съпрузи. Съответно, съдържанието на възникналите от споразумението правоотношения се определя от тяхната воля. Когато бившите съпрузи се съгласяват как ще бъде ползвано семейното жилище след прекратяването на брака, не е необходимо да укажат какво правоотношение възниква между тях. Не е задължително да учредят наемно отношение – семейното жилище може да не е тяхна собственост, нещо повече, такова може да се яви имот, в който съпрузите са се самонастанили (установили са недобросъвестно владение). Когато решават кой ще ползва такова семейно жилище, не се презумира, че те учредяват някакво правоотношение – мислима е хипотеза, в която единият съпруг дава съгласие единствено да напусне имота, без да се интересува повече от него (изоставяне на владението). Поради това не следва да се приема, че споразумението по чл.49 от СК учредява във всеки случай някакво (възмездно или безвъзмездно) правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. Това споразумение няма такава цел. То има само това значение, че определя кой от бившите съпрузи ще продължи да стои в семейното жилище, съответно кой ще го напусне или пък обитаването му ще е съвместно. Възможно е, но не е необходимо, споразумението да урежда имуществените отношения между бившите съпрузи, свързани с ползването на вещта след прекратяването на брака. Ако такава уредба няма, приложение ще намерят общите правила за съсобствеността или за неоснователното обогатяване, според това, кой е титуляр на вещните права върху семейното жилище.
Изложеното води до извод, че при приключване на бракоразводния процес със споразумение между съпрузите, правилото на чл.57 ал.2 от СК, е неприложимо. Съпрузите или ще уговорят изрично наем и дължима наемна цена, или ще решат само въпроса кой ще ползва на семейното жилище, в който случай не е допустимо да се фингира възникване на наемно отношение. Кодексът предвижда такова да възникне ex lege само от решение по чл.56 от СК, а съдът може да определя наемна цена само в случаите на възникнало от такова решение наемно отношение.
Поради това оставам на мнение, че на поставения въпрос следваше да бъде даден отрицателен отговор, т.е. не е допустимо предявяването на иск по чл.57 ал.2 от СК, ако по въпроса за ползването на семейното жилище бившите съпрузи са постигнали споразумение по чл.49 ал.4 от СК.
Съдия:
|