О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 137 Гр.София, 19.02.2020г. Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА при участието на секретаря ........, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.3349 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение №.1113/10.05.19 на Апелативен съд София, 10с. – с което, след частична отмяна на решение от 22.06.18 по г.д.№.7923/17г. на СГС, ГО, І-6с., касаторът е осъден да плати на основание чл.49 ЗЗД още 10000лв. – т.е. общо 30000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва считано от 22.01.17 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по такси и разноски. Ответната страна В. Г. Г. оспорва жалбата; претендира разноски при условията на чл.38 ал.1 т.2 ЗА. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника при условията на чл.49 ЗЗД, доколкото ищецът е претърпял неимуществени вреди в причинна връзка с противоправно бездействие на лица, на които ответникът е възложил работа. От фактическа страна е прието, че на 22.01.17 в [населено място], в района на спирка „Овча купел“ на [улица], В.Г. е претърпял описания в исковата молба инцидент /слизайки от автобус №.107 на спирка за масов градски транспорт, стъпвайки на платното, попаднал на дупка, запълнена с лед и сняг, и паднал/; бил приет за лечение в УМБАЛСМ Пирогов ЕАД за периода 22.01.-23.01.17-последван от домашен отпуск за временна нетрудоспособност до 20.07.17 - с диагноза фрактура на вътрешния /медиален/ малеол на левия голям пищял и изкълчване на лява субталарна става, фрактура на пета ходилна кост на лявото ходило - която по своя медикобиологичен характер съставлява средна телесна повреда на ляв десен крайник с трайно затруднение на движенията му за период по-дълъг от 45-60дни; уврежданията са в причинно-следствена връзка с инцидента. Доколкото се твърди, че същият е настъпил в резултат на противоправно бездействие на СО-изразяващо се в неподдържане на пътната мрежа в града, съдът е посочил, че възложителят на работата следва да отговаря за виновното неизпълнение на задълженията от страна на лицето, на което е възложено да поддържа общинските пътища и конкретно този, на който е станало произшествието. Отразил е, че общинските пътища, улици и булеварди са общинска собственост /чл.8 ал.3 от Закона за пътищата (ЗП)/, като изграждането, ремонтът и поддържането им е задължение на общината /чл.31 ЗП/. В случая инцидентът е станал на спирка на масовия градски транспорт в [населено място] /съставляваща част от общинската инфраструктура, имаща за цел да изпълни задължението на общината да осигури градски транспорт/ и по отношение на Столична община като собственик е налице задължение да я поддържа целогодишно във вид, в който да може да се ползва по предназначението си. Съдът се е позовал на разпоредбите на чл.48 т.2 б.”а” ППЗП – съгласно който поддържането на пътищата е дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, предпазването им от преждевременно износване, охрана и защита на пътищата, водене на технически отчет за тях, на чл.48 т.2 б.“а“ ППЗП – предвиждащ, че организирането на дейностите по поддържане на пътищата е задължение на съответните общини за общинските пътища, и на чл.31 от Наредбата на СОС за организацията на движението на територията на СО - регламентиращ спирането на ППС за обществен превоз на пътници по редовните линии на градския транспорт за качване и слизане на пътници – според който същото е разрешено само на сигнализирането за тази цел спирки; когато те са оформени със специално уширение на пътното платно, водачът на нерелсовото превозно средство за обществен превоз по пътници по редовните линии на градския транспорт е длъжен да спира в това уширение, а когато няма такова-да спира възможно най-близо до границата на платното за движение. В случая /от показанията на св.Д., очевидец на инцидента/ се установява, че автобусът е спрял на спирка „Овча купел“, но не е имало възможност пътниците да слязат на тротоара, а при слизането си ищецът е стъпил с единия крак на пътното платно, в което е имало дупка със сняг и лед. При този механизъм на увреждане е прието, че пътното платно при спирката за масов обществен транспорт не е било поддържано във вид, в който да позволява на пътниците да слязат безпрепятствено и безопасно от транспортното средство. Защитните доводи, че на 22.01.17 не е имало снеговалеж и че представените ежедневни констативни протоколи доказват снегопочистване, са намерени за неоснователни – тъй като безспорно сняг е валял на 19.01.17 и той не се е топил, а се е слягал, а протоколите не установяват, че именно в района на спирка „Овча купел“ е имало снегопочистване в деня на инцидента. При тези обстоятелства е прието, че има виновно противоправно поведение на лица, на които СО е възложила поддържането на общинските пътища, респективно в района на спирката, изразяващо се в непочистване на пътното платно от сняг; налице е и връзка между противоправното поведение и вредата предвид механизма на произшествието-поради което и фактическия състав на чл.49 ЗЗД е осъществен и СО е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря по предявения иск. Възражението за наличие на случайно събитие е намерено за неоснователно. Посочено е, че случайното деяние/събитие съставлява непредвидимо, непредотвратимо, непреодолимо събитие или действие, при което липсва виновно поведение на длъжника, респективно фактическият му състав включва причинна връзка между случайно деяние/събитие и невъзможността за изпълнение. В случая СО не може да се освободи от отговорност, тъй като непочистването на пътя, респективно спирката на масовия транспорт, се дължи на неизпълнение на задължения от страна на лицата, на които е възложена дейността по почистването на снега през зимния период. Неизпълнението на възложената работа не попада в дефиницията за случайно деяние/събитие и не е непредотвратимо, непредвидимо и непреодолимо. Това неизпълнение е виновно и противоправно и поради това общината следва да отговаря за причинените вреди. Във връзка с определяне на размера на неимуществените вреди съдът се е позовал на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и постановките на ППВС 4/68. Посочил е, че съгласно същите справедливостта не е абстрактно понятие, то включва обсъждането на обективни критерии, свързани с вида на уврежданията, начина на настъпването им, наличието на остатъчни поражения от тях, от които да няма лечение, прогноза за бъдещото здравословно състояние на увредения, неговата възраст и влошаване на здравословното му състояние, наличие на загрозяване и белези. Отразил е, че в случая се установява, че в причинна връзка с описания в исковата молба инцидент ищецът е получил увреждане - фрактура на вътрешния /медиален/ малеол на левия голям пищял и изкълчване на лява субталарна става, фрактура на пета ходилна кост на лявото ходило - което по своя медикобиологичен характер съставлява средна телесна повреда на ляв десен крайник с трайно затруднение на движенията му за период по-дълъг от 45-60дни; лечението е било консервативна мануална репозиция и гипсова имобилизация /45 дни/ без оперативна интервенция - и е последвано от продължителен /6месечен - до 20.07.17/ домашен отпуск за временна нетрудоспособност, и допълнителен платен впоследствие с цел отзвучаване на травмата; през първите 15-20дни болките са били с голям интензитет, като във времето постоянно са намалявали; доколкото няма документи за възникнали усложнения, съдебно-медицинската експертиза е приела, че оздравителният процес е завършен. Позовал се е на показанията на свидетелите, от които се установява, че ищецът бил притеснен, първите 20 дни бил на постелен режим без да става от леглото, 45 дни е бил с гипсова имобилизация и не е трябвало крака му да е спуснат надолу, придвижвал се е с патерици 3 месеца, съпругата му е полагала грижи за него, не е работила и го е обслужвала, вкл. къпане, миене, бръснене, продължили са с процедури по раздвижване, след шестмесечния болничен ползвал и платен отпуск, за да отзвучи травмата, а година и четири месеца след инцидента той продължава да изпитва болки при натоварване и ходене, глезенът му се подува и кракът му е на една страна. За да определи справедлив размер на обезщетението, въззивната инстанция е отчела и възрастта на пострадалия – 65г., както и че въпреки липсата на усложнения при оздравителния процес, той продължава да търпи болки в левия долен крайник при натоварване и получава отток-което означава, че продължава да има затруднения при функционирането на крака, което му създава неудобство в ежедневието. Посочила е, че това ще препятства вбъдеще пълното възстановяване без болка, като тя ще съпътства движението на левия крак да края на живота на пострадалия. При тези обстоятелства е формиран извод, че обезщетението, което може адекватно да репарира вредите, е в размер на 30000лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №.223/27.12.16 по г.д.№.1839/16, ІІІ ГО, по въпрос, свързан с определяне на размера на обезщетението. В задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие; не е в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявания; доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл.162 ГПК (чл.130 ГПК отм.). Обосновани са твърденията на касатора, че въззивният съд се е отклонил от така установената практика, вкл. предвид депозираното заключение на вещото лице и изискванията за съобразяване на медицинската прогноза за развитие. При тези обстоятелства по поставения въпрос следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. На касатора трябва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 600лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1113/10.05.19 на Апелативен съд София, 10с. ДАВА едноседмичен срок на касатора да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 600лв.. и да представи доказателства за това в деловодството, като при неизпълнение касационното производство ще бъде прекратено. ДЕЛОТО ДА СЕ ДОКЛАДВА след изпълнение на указанията на Председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване, или, при неизпълнение, за прекратяване. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: