10 Р Е Ш Е Н И Е № 261 София, 11 февруари 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1003/2018 година Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура и по жалби на подсъдимия Я. Л. Д. и неговия защитник против въззивно решение № 325/06.08.2018 г., постановено по ВНОХД № 1521/2017 г. от Софийски апелативен съд. В касационния протест се поддържа наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Твърди се, че намаляването на наказанията на подсъдимия за двете престъпни посегателства е довело до явна несправедливост на същите, тъй като неправилно са преценени наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. В жалбата, подадена от защитника на подсъдимия, се сочи, че съдебните актове са постановени при наличие на всички касационни основания. Твърди се, че първостепенният съд е постановил присъдата си в нарушение на чл. 303, ал. 2 от НПК, при противоречива фактическа обстановка и грубо нарушение на чл. 13, ал.1, чл. 14, ал.1 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Допуснато е, според касатора, съществено фаворизиране на едни доказателствени източници за сметка на други и необоснованост на изводите на първата инстанция. Присъстват и твърдения, че първостепенният съд не е дал отговор на доводите, изложени от защитата, както и неоснователно е отхвърлил исканията за назначаване на съдебно психиатрична и сексологична експертиза. Обобщено се заявява недоказаност на обвинението по несъмнен начин, тъй като не са взети всички мерки за разкриване на обективната истина. Наложеното наказание се оспорва като явно несправедливо с оглед липсата на каквито и да е данни за прилагането на сила и заплаха от подсъдимия при осъществяване на деянието. Прави се искане за оправдаване на подсъдимия, поради недоказаност на обвинението, алтернативно – да се намали наложеното наказание. В постъпилото допълнение към касационната жалба се излага твърдение, че анализът на въззивната инстанция е едностранчив, от който не се установява как подсъдимият е извършил деянията. Резултатът от касационната проверка е видян и във възможността да се отмени решението и делото да се върне за ново разглеждане. В лично изготвената от подсъдимия Д. жалба и допълненията към нея се изразява несъгласие с осъдителните съдебни актове. Оспорва се достоверността на показанията на свидетеля Х. С.. Твърди се още, че въззивният съд е отказал да разпита свидетелите „П.” и „В.”. Отправените искания са идентични на тези, поддържани от защитата. По делото е постъпило писмено възражение от особения представител – повереник на частния обвинител и граждански ищец Н. Х., с което се поддържа, че решението и присъдата са законосъобразни и не са налице претендираните от обжалващите страни процесуални нарушения, а наказанието е справедливо. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбите по съображенията, изложени в тях. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста, като изразява становище за неоснователност на касационните жалби на подсъдимия. Особеният представител и повереник на Н. Х. изразява становище за неоснователност на жалбите, а наказанията, наложени на подсъдимия, счита за справедливи. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Софийският градски съд с присъда № 246/18.10.2017 г., постановена по НОХД № 1874/2017 г., признал подсъдимия Я. Л. Д. за виновен в това, че : - в периода от неустановена дата през лятото на 2013 г. до неустановена дата на месец януари 2017 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, е извършил действия (подробно описани за всяко деяние) с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на Надежда Х., ненавършила 14-годишна възраст, като блудството е осъществено чрез употреба на сила, поради което и на основание чл. 149, ал.2, т. 1 във вр. с ал.1 във вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК го осъдил на шест години лишаване от свобода; - в периода на неустановен дата след 18.04.2014 г. до неустановена дата през 2015 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, се съвкупил с Н. Х., като я принудил към това със сила и заплашване и изнасилената не е навършила четиринадесет години, поради което и на основание чл. 152, ал.4, т. 1 във вр. с ал.1, т. 2 във вр. с чл. 26, ал.1 и чл. 54 от НК го осъдил на седемнадесет години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал.1 от НК съдът определил най-тежкото от двете наказания – седемнадесет години лишаване от свобода, което да търпи при първоначален строг режим. Подсъдимият е бил осъден да заплати на Н. Х. сумата от 30 000лева, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди от престъплението по чл. 149 от НК и сумата от 50 000 лева – от престъплението по чл. 152 от НК. Исковете до пълния предявен размер са отхвърлени като неоснователни. С атакуваното сега въззивно решение присъдата е изменена, като наложените наказания на подсъдимия са намалени – за престъплението по чл. 149 от НК на четири години лишаване от свобода, а за престъплението по чл. 152 от НК на десет години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. І. Касационните жалби срещу така постановения съдебен акт са неоснователни. Преди всичко следва да се отбележи, че според разпоредбата на чл. 346, т. 1 от НПК на касационен контрол подлежи решението на апелативната инстанция и именно то е предмет на разглеждане от касационния съд, а не това на Софийски градски съд. Видно от съдържанието на касационната жалба основните възражения са насочени към дейността на първата инстанция и това е обяснимо, защото всъщност доводите, изложени в нея, са почти буквален препис на тези, отразени в допълнението към въззивната жалба. Доколкото все пак в допълнителното изложение към касационната жалба се изразявя недоволство от доказателствения анализ, извършен от въззивния съд, настоящият състав намира за възможно да провери наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Касационната инстанция намира за необходимо да отбележи и това, че заявената материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и когато касаторът се позовава на това основание, проверката се свежда до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти. В жалбата, подадена от името на подсъдимия, заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК се обосновава с доводи за допуснати процесуални нарушения. Претенцията за допуснати съществени отклонения от изискването за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото и внимателна проверка на събраните доказателства се опровергава от мотивите на въззивния съдебен акт. Втората инстанция е извършила пълна проверка на правилността на обжалваната присъда. Решаващият съд не може да бъде упрекнат в недопустима пасивност, защото е провел допълнително съдебно следствие, в рамките на което е извършен разпит на свидетели, включително и допълнителен на пострадалото дете Надежда Х.. Уважено е доказателственото искане на защитата за назначаване на комплексна съдебнопсихиатрична, психологична и сексологична експертиза (КСППСЕ). Резултатите от извършената допълнително процесуална дейност не са довели до разколебаване на приетите от първата инстанция фактически изводи. Несподелимо е становището за процесуално нарушение, основано върху оспорване оценката на предходните инстанции за надеждността на показанията на пострадалата Надежда Х., депозирани от нея в хода на досъдебното производство пред съдия и пред разследващия орган, приобщени по съответния ред. Преди да направи изводите си за тяхната обективност, първостепенният съд ги е подложил на задълбочен анализ и е достигнал до вярното заключение, че следва да се даде вяра на съобщеното от пострадалата в досъдебното производство. Въззивният съд не е имал основание за критика към аналитичната и оценъчна дейност на първата инстанция, тъй като от внимателния прочит на доказателствените материали се установява, че тези показания на пострадалата са последователни, конкретни, убедителни и устойчиви. В мотивите на проверяваното решение са изложени убедителни съображения, обосноваващи позицията на втората инстанция да възприеме за достоверни показанията на пострадалата Х. от досъдебното производство. Те са съпоставени с показанията на свидетелите Х. С. и Т. Т., които са възприели блудствените действия на подсъдимия по отношение на пострадалата, а последният е направил и запис на действията чрез мобилен телефон. С основание въззивният съд е акцентирал върху значимостта на информацията, почерпена от тези гласни доказателствени източници, защото освен че служат за проверка на показанията на пострадалата, те съдържат и пряко доказателства за едно от инкриминираните посегателства по чл. 149 от НК. В личната си жалба подсъдимият прави опит да разколебае кредитирането на показанията на свидетелят Х. С., тъй като той имал причини да го набеди. Твърденията са за налично престъпно посегателство, извършено на 09.08.2018 г. от сина свидетеля по отношение на друго дете на подсъдимия. Опитът да се дискредитират показанията на свидетеля Х. С. по този начин е неубедителен. Данните, изнесени от свидетелите С. и Т. за деянието, което е извършено на 04.10.2016 г. (с оглед данните за създаване на видеофайла), се съдържат в разпитите им, проведени както в хода на досъдебното производство на 30.01.2017 г. и 31.01.2017 г., така и в съдебното следствие на 08.06.2017 г. В този смисъл, причината за проявена злонамереност от страна на свидетеля С. не е съществувала към момента на депозиране на свидетелските показания. Останалите твърдения за влошени взаимоотношения със свидетеля изобщо не се вписват с установените по делото данни за добросъседски отношения между двамата, придружени с почерпки в дома на подсъдимия. Атакуваното решение съдържа и подробни разяснения за показанията на свидетелите С. Х. и В. Х. (за споделеното от пострадалата пред тях), които възпроизвеждат доказателствени факти, производни по съществото си. Същите са използвани от съда ограничено, а именно за проверка на първични доказателства, без да ги заместват. Свидетелската годност на пострадалата е изследвана по експертен път. Изтъкнатите в жалбата доводи срещу пълнотата на изслушаната и приета от първата инстанция СППЕ, са неоснователни. Експертите са били категорични, че пострадалата Х. притежава свидетелска годност, независимо от малолетната й възраст към момента на извършване на деянията. Според вещите лица съобщената от Х. в досъдебното производство информация не е плод на нейното въображение, а показаните емоции при проведеното интервю не са оставили съмнение у тях, че разказаното им от нея е действително преживяно. При разпита на експертите, проверен в съдебното заседание, те са разяснили от научна гледна точка в какво се изразява „изтласкване на спомен и създаване на реалност, която е по – комфортна”. Назначената от въззивния съд комплексна експертиза също е дала заключение за съхранена свидетелска годност на пострадалата. Интерпретацията, направена в жалбата, на експертизата е дистанцирана напълно от съдържанието на експертните изводи. От противоречивите данни, съобщени от пострадалата за употреба на канабисови производни, вещите лица са заключили, че е възможно към инкриминирания период тя да е била повлияна от такива вещества, но като се има предвид нейния самоотчет употребата на марихуана е била неежедневна, в малки дози и това обстоятелство не би повлияло върху възможността й правилно да възприема и възпроизвежда факти от действителността. Твърденията на пострадалата, съобщени от нея в съдебната фаза на процеса, са обсъдени аналитично в мотивите на присъдата. Установената неубедителност и противоречивост на показанията, както и несъвместимостта им с останалите кредитирани доказателства, са дали основание да бъдат оценени и от въззивния съд като недостоверни. В съдебния акт са изложени и подробни съображения за причините, породили декларативното по своя характер отричане от пострадалата на каквито и да са посегателства по отношение на нея (виж, стр.18 и 19 от решението). Претенциите за проявена едностранчивост от предходните инстанции при обсъждането на релевантните факти е без особена конкретност. Изтъкнатите в жалбата обстоятелства, на които „съдът не е обърнал достатъчно внимание, че пострадалата е имала сексуални контакти от ранна възраст, гледала порно и употребявала наркотици”, очевидно не държат сметка за конкретиката на инкриминираните деяния и установяването на елементите, необходими за тяхната съставомерност. Поведението на пострадалата, дори и така разтълкувано в жалбата, няма отношение към отговорността на подсъдимия за извършените от него престъпни посегателства. По делото е събран достатъчен доказателствен материал в подкрепа на повдигнатите обвинения. Искането на защитата за разпит на свидетели правилно е отхвърлено. Индивидуализацията на лицата е само по малките им имена – П., В. и Я., което е недостатъчно за да бъдат установени, съответно открити, призовани и разпитани. Извършеният от въззивния съд самостоятелен доказателствен анализ лишава от основание претенцията за допуснато нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК. Въз основа на задълбочен анализ съдът е отхвърлил възраженията, поддържани от защитата, за необоснованост на присъдата. Обобщено, въззивната инстанция не е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила, продпоставящи отмяна на постановената присъда. Не следва да бъде уважено и бланкетно поддържаното в жалбата искане за ревизия на наложените наказания. Същото е подкрепено с пространен цитат от конкретно решение на касационната инстанция, но не се сочат конкретни доводи, които да подлежат на обсъждане. След корекцията в размера на наказанията, извършена от въззивната инстанция, те са сведени до легалния минимум за престъплението по чл. 152 , ал.4, т. 1 във вр. с ал.1, т. 2 от НК, а по отношение на това по чл. 149, ал.2, т. 1 във вр. с ал. 1 от НК малко над минималния, предвиден в закона. ІІ. По доводите в протеста за явна несправедливост на наложените на подсъдимия наказания. Доводите са концентрирани върху някои недотам прецизни редакции в решението, но необходимостта от смекчаване на санкциите все пак е изведена достатъчно ясно. Осъжданията на подсъдимия Д. безспорно са аргументи за дадената в протеста негативна оценка на личността му. Съдебната му биография, извън осъжданията, за които е настъпила реабилитация, се заключава в извършване на престъпления по чл. 343в от НК. Правилно въззивният съд, без да омаловажава разбира се извършването на тези престъпления, е отчел, че те по съществото си не са с висока степен на обществена опасност. В този смисъл следва да се разбира изтъкнатото в решението, че деянията, предмет на настоящето дело, са „изолирана проява” в живота на подсъдимия. От данните по делото е видно (виж, справка за съдимост л.111 и сл.), че макар и да е осъждан няколко пъти, всъщност четири от престъпленията се намират по между си в отношение на съвкупност, поради което са били налице основания за групиране на наложените наказания. Това е извършено, като на основание чл. 25 от НК е определено общо наказание от шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години. Механизмът на извършените деяния несъмнено разкрива сериозна обществена опасност. Периодът, в който е реализирана продължаваната престъпна дейност е дълъг, но броя на включените деяния не е значителен. Казаното е позволило на въззивния съд да приеме, че част от отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства в известна степен са надценени от първата инстанция. Констатирайки това и наред с приетите смекчаващи отговорността обстоятелства, въззивният съд е извършил корекция в размера на наложените наказания. Определеният от втората инстанция размер на санкциите (десет години лишаване от свобода за престъплението по чл. 152 от НК и четири години лишаване от свобода за престъплението по чл. 149 от НК) е достатъчно респектиращ и съответен на целите на наказанието по чл. 36 от НК както на плоскостта на личната, така и на плоскостта на генералната превенция. Ето защо настоящият състав не намира основание да упражни правомощията си по чл. 354, ал.3, т. 1 от НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 325/06.08.2018 г., постановено по ВНОХД № 1521/2017 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.