О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 95 София, 16.03.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, II-ро отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател:Снежанка Николова
Членове:Маргарита Соколова
Гергана Никова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3351/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 10/29.04.2021 г. по в. гр. д. № 64/2021 г. Търговищкият окръжен съд е потвърдил решение № 260161/23.12.2020 г. по гр. д. № 2139/2019 г. на Търговищкия районен съд, с което Агенция «Пътна инфраструктура» [населено място] е осъдена да заплати на Й. Т. Й. сумата 11 500 лева - обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие на 15.07.2019 г. на автомагистрала «Х.», около километър 383+200 на път А2 в посока [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 06.12.2019 г., до окончателното ѝ изплащане, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 11 500 лева за периода 15.07.2019 г. - 06.12.2019 г. в размер на 463.19 лева; както и сумата 15 000 лева частично от сумата 20 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди в резултат на същото пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 06.12.2019 г., до окончателното ѝ изплащане, както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 15 000 лева за периода 15.07.2019 г. - 06.12.2019 г. в размер на 604.17 лева, на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД; първоинстанционното решение е постановено при участието на «Автомагистрали - Черно море» АД [населено място] като трето лице - помагач на ответника.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по исковете, който иска то да бъде отменено като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Развити са оплаквния за това, че въззивният съд не е извършил преценка на доказателствата, събрани в хода на производството, нито се е произнесъл по направните от касатора възражения, включително за наличие на случайно събитие и за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, както и за завишен размер на присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.
От ответника по касация - ищец по делото, е подаден отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
От третото лице- помагач «Автомагистрали - Черно море» АД [населено място] не е постъпил отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на II-ро г. о., намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че на 15.07.2019 г. ищецът е управлявал собствения си лек автомобил марка „Тойота Авенсис“, модел 1.8 В.-И, рег. № ...........КТ, в посока от [населено място] към [населено място] по автомагистрала „Х.“, около километър 383+200 на път А2 в посока [населено място], когато на пътното платно внезапно изскочил чакал, ударен от автомобила, което довело до загуба на контрол и пътно-транспортно произшествие с настъпили телесни увреждания на ищеца и щети по автомобила, възстановителните разходи по който надхвърлят застрахователната стойност от 12 500 лв. Съдът приел, че тези обстоятелства, както и липсата на предпазна оградна мрежа в участъка, препятстваща преминаването на животни, се установяват от показанията на св. В. - полицейски служител, посетил произшествието, св. А. и св. П. - очевидци на инцидента, констатациите по протокола за пътно-транспортно произшествие от 15.07.2019 г., огледа на приложения снимков материал, заключението на авто-техническата експертиза, медицинската документация и заключението на съдебно-медицинската експертиза, без да се опровергават от показанията на св. Д. - служител в ответната агенция, нито от доказателствата за ремонт на оградата през 2017 г.
Въззивният съд е посочил, че с оглед регламентацията по чл. 19, ал. 1, ал. 2, т. 4 и пар. 1, т. 4 и т. 14 от ДР на Закона за пътищата /ЗП/, на ответната агенция, чрез нейните служители, са възложени задълженията по спопанисването и създаването на безопасни условия за пътуване по автомагистралата, включително поддържането в изправност на предпазната ограда и защитната мрежа, препятстващи навлизането на животни на пътя. Посочените нормативни изисквания не са спазени в конкретния случай, предвид установените обстоятелства, поради което е налице противоправно бездействие на служители на ответната агенция по смисъла на чл. 45 ЗЗД и причинна връзка между това поведение и настъпилите за ищеца имуществени и неимуществени вреди. Съдът посочил, че от друга страна, безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД на юридическото лице не е изключена от други фактори. Установеният от посочените доказателства механизъм на пътно-транспортното произшествие не води на извод за случайно събитие, тъй като неподдържането на защитната мрежа не е непредвидимо и непредизвикано от никого обстоятелство, а изцяло е в зависимост от волята на съответните представители на ответната агенция. Съгласно показанията на св. Д. на около 600 м от мястото на инцидента се намира пътен възел, откъдето теоретично може да е проникнало животното, но без конкретни данни за осъществяването на тази вероятност; посочената отдалеченост, посоката на движение на животното, внезапното му изскачане на високоскоростния път, липсата на каквато и да е предпазна мрежа в този участък и то на значително отстояние, налагат извод, че появата на животното е именно от терена до участъка на инцидента.
Въззивният съд е посочил, че ответникът отговаря и за поведението на третото лице - помагач, на което е възложил поддръжката на оградата, още повече, че конкретни задачи в тази насока и в този участък от автомагистралата не са поставяни на изпълнителя след 2017 г. С оглед вменените по закон функции на агенцията липсват и предпоставки за ангажиране гражданската отговорност на съответната община или ловно стопанство, които биха отговаряли при други обстоятелства, поради което предявените искове за обезвреда срещу ответника са доказани по основание.
Въззивният съд е кредитирал заключението на авто-техническата експертиза, съгласно което стойността на разходите за възстановяване на повредите по автомобила на ищеца надхвърля застрахователната му стойност от 12 500 лв., поради което е налице т. нар. „тотална щета“ по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ, при което справедливият размер на обезщетението за имуществени вреди предпоставя приспадане на получената от продажбата на автомобила цена от 1 000 лв. от застрахователната стойност и възлиза на сумата 11 500 лв., със следваща се лихва за забава по чл. 86, ал. 1 вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД в размер на 463.19 лв. за времето от 15.07.2019 г. до 06.12.2019 г.
При определяне размера на обезщетението за репариране на преживените болки и страдания, предвид изискванията на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е отчел времевата им продължителност и интензитета им във физически, психологичен и емоционален план. В тази насока приложената медицинска документация, заключенията на съдебно-медицинската и съдебно-психиатричната експертиза, както и свидетелските показания установяват, че в резултат на настъпилото пътно-транспортно произшествие ищецът е получил множество телесни увреждания: разкъсно-контузна рана на главата, охлузвания по теменната област, масивни кръвонасядания по лявата ръка, гърба и лявата поясна област, дълбоко охлузване и оток по дясната подколенница, „синдром на ротаторния маншон на рамото“, изразяващ се в ограничени и болезнени движения в лявата раменна става във всички посоки, с нужда от чужда помощ за един месец и проведено домашно лечение над два месеца, с продължаващи болки година след инцидента; преживян силен стрес след катастрофата, нарушения на съня, загуба на апетит, страх да управлява и да се вози в автомобил, потиснатост и притеснения от невъзможността да упражнява професията си, обусловило нужда от специализирана психиатрична помощ и медикаментозно лечение. Действително, посочените негативни изживявания са преодолими с времето, но наред с описаните травми, съгласно показанията на св. А. и св. П. - очевидци на инцидента, при произшествието ищецът е изпаднал за няколко минути в пълно безсъзнателно състояние - средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК, което състояние е опасно за живота и само по себе си изисква значително възмездяване, поради което претърпените от ищеца неимуществени вреди в тяхната съвкупност следва да бъдат оценени в размер на 20 000 лв. Съдът посочил, че същевременно не се установява нарушение на правилата за движение от страна на ищеца, конкретни факти за съпричиняване не се твърдят и от ответника, поради което не са налице предпоставки по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимите обезщетения и предявеният частичен иск по чл. 49 ЗЗД в размер на 15 000 лв. следва да бъде уважен изцяло, ведно с претенцията за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД в размер на 604.17 лв. за времето от 15.07.2019 г. до датата на предявяване на иска - 06.12.2019 г.
По тези съображения и като препратил съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, които споделил изцяло, въззивният съд е потвърдил на основание чл. 271, ал. 1 ГПК първоинстанционното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС, ТР № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и на посоченото в касационната жалба решение № 69/26.07.2019 г. по т. д. № 2556/2018 г. на ВКС, I-во т. о., по въпросите за правилното приложение на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, на принципа за справедливост съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и по въпроса за правилното приложение на правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2-ро ГПК.
С т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
В разглеждания случай не се установява въззивното решение да противоречи на тази задължителна съдебна практика, както и на решение № 69/26.07.2019 г. по т. д. № 2556/2018 г. на ВКС, I-во т. о., в което е прието, че въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи свои мотиви относно релевантните за спора факти, след като прецени всички относими доказателства и отговори на всички наведени от страните доводи и възражения, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.
Видно от мотивите към решението, въззивният съд е подложил на преценка всички събрани по делото доказателства, а така също е изложил съображения по всички доводи и възражения, противопоставени от ответника /сега касатор/ в защитата по същество срещу предявените искове.
Така, отговорността на ответната агенция, която съгласно чл. 30, ал. 1 ЗП осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на републиканските пътища, т. е. на която със закон са възложени задължения по стопанисването и създаването на безопасни условия за пътуване по автомагистрала като част от републиканската пътна мрежа /чл. 3, ал. 2 ЗП/, е ангажирана на основание чл. 49 ЗЗД предвид установеното по делото бездействие на нейни служители. Тезата на касатора, че съдът е допуснал смесване на отговорността по чл. 49 и по чл. 50 ЗЗД не може да бъде споделена. Отговорността по чл. 50 ЗЗД се носи за вреди, причинени от самата вещ /резултат на нейните качества, свойства, особености/, докато в случая вредите са резултат от бездействие на служители на ответника по поддържането в изправност на предпазната ограда и защитната мрежа, препятстващи навлизането на животни на пътя. Ето защо не е налице противоречие на въззивното решение с т. 2 на Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС, в което е възприет следният разграничителен критерий: ако вредите са резултат от виновното поведение на дееца и са настъпили при и по повод на изпълнение на възложена работа, отговорността за този, който е възложил работата, пред увредения е по чл. 49 ЗЗД; а ако вредите са резултат на вещта, с която си служи деецът, без за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, тогава отговорността за този, който е възложил работата, е по чл. 50 ЗЗД. А след като отговорността по чл. 50 ЗЗД е изключена в конкретния случай, то не може да бъде възприет и доводът на касатора, че отговорен за претърпените от ищеца вреди, причинени от диво животно, е държавата в лицето на министъра на земеделието, храните и горите, респ. на Североизточното държавно предприятие чрез Държавното ловно стопанство „Ш.“, на основание чл. 4, ал. 1, съответно - по аргумент от чл. 9, ал. 9 от Закона за лова и опазване на дивеча. Същевременно въззивният съд е обсъдил и позоваването от страна на ответника на случайно събитие и е приел, че установеният от доказателствата механизъм на пътно-транспортното произшествие не води на такъв извод.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл и по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като не се установява противоречие с ТР № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, в което е прието, че за допринасянето не е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие или бездействие и вредоносния резултат. Това разбиране е утвърдено и в т. 7 на Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС. Такава причинна връзка между поведението на увредения и настъпилия вредоносен резултат в настоящия случай въззивният съд не е установил.
Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е приложена според точния ѝ смисъл, изяснен в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, според което понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението; такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В този смисъл е и последващата съдебна практика, според която прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД включва задължението да се подложат на преценка обстоятелствата, обуславящи определянето на справедлив размер обезщетението, като се изследват и съпоставят относимите в конкретния случай обстоятелства и се посочат засегнатите неимуществени блага, като се прецени стойността, която те са имали за увредения, за да може оценката за степента на накърняването им да е съответна на критерия за справедливост, като се държи сметка и за обществения критерий за справедливост. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е съобразил възприетото от съдебната практика разрешение на поставения въпрос, като е посочил въз основа на кои конкретни обстоятелства е определил справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Касаторът не е обосновал по този въпрос въззивното решение да противоречи на задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и на практика на Върховния касационен съд.
Що се отнася до ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК, което е посветено на някои въпроси, свързани със застрахователни правоотношения, касаторът не е посочил в какво според него се изразява противоречието на въззивното решение с посочения тълкувателен акт.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 800 лева по договор за правна защита и съдействие серия Т, № [ЕГН]/27.07.2021 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на II-ро г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 10/29.04.2021 г. по в. гр. д. № 64/2021 г. на Търговищкия окръжен съд.
ОСЪЖДА Агенция «Пътна инфраструктура» [населено място], ЕИК 000695089, да заплати на Й. Т. Й. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 800 /осемстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |