О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 300 София, 26.06.2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА като разгледа докладваното от съдия Генчева ч.гр.д.№2274 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. С определение №26 от 08.01.2013г. по ч.гр.д.№18/2012г. на Русенския окръжен съд е отменено определение №8879/10.10.12г. по гр.д.№2563/12г. на Русенския районен съд и на ищеца Г. Д. Г. са присъдени по реда на чл.248 ГПК разноските за първоинстанционното производство. Въззивният съд е приел, че молбата за допълване на решението в частта за разноските е подадена в срок и е основателна. Предмет на делото е отрицателен установителен иск на Г. Г. срещу [фирма] за недължимост на сумата от 6777лв. по договор за банков кредит. Искът е уважен и съгласно чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да поеме разноските, които ищецът е направил за водене на делото. Разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, предвиждаща възможност на ответника да иска освобождаване от заплащането на разноски, не намира приложение в случая. Признанието на иска не е достатъчно, нужно е ответникът да не е дал повод за завеждане на делото. В случая такъв повод е даден с образуваното през 2012г. изпълнително производство срещу ищеца за същата сума, предмет на отрицателния установителен иск. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от [фирма]. Жалбоподателят поддържа, че молбата по чл.248 ГПК е просрочена и затова обжалваното определение е процесуално недопустимо. Евентуално – определението е неправилно, тъй като ответникът не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска, поради което ищецът трябва сам да поеме сторените от него разноски. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1.Ако молбата за допълване на решение на първоинстанционния съд е подадена след срока, но въпреки това съдът се е произнесъл по съществото и е отхвърлил молбата като неоснователна, въззивният съд длъжен ли е да проверява дали молбата за допълване е подадена в срок, ако е направено възражение в тази насока, или е длъжен да провери само дали частната жалба е подадена в срок. 2. Ако в горния случай съдът констатира, че молбата за допълване е била подадена извън срока, длъжен ли е да обезсили определението на първоинстанционния съд и да остави без разглеждане молбата за допълване като просрочена. 3. Представлява ли „повод за завеждане на делото” по смисъла на чл.78, ал.2 ГПК завеждане на исково дело по чл.422 ГПК за установяване недължимост на суми само поради изтекла погасителна давност от ищеца срещу ответника, ако ответникът е образувал изпълнително дело срещу ищеца, а последният не е подал възражение по чл.414 ГПК и не е направил възражение за изтекла погасителна давност в изпълнителното производство. Ответникът в производството Г. Д. Г. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: По първите два въпроса не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Тези въпроси не са определящи за изхода на настоящото частно производство. В случая молбата за допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските е подадена в срока по чл.248, ал.1 ГПК. Съобщението за постановяване на решението е връчено на ищеца на 30.07.2010г., а молбата по чл.248, ал.1 ГПК е подадена в съда чрез куриерска служба „Ин Т.”, за което е издадена товарителница №05169407 от 13.08.2012г., в последния ден на четиринадесетдневния срок. Ето защо при преценката дали е спазен срокът по чл.248, ал.1 ГПК следва да се има предвид датата 13.08.2012г., която е отбелязана върху товарителницата – чл.62, ал.2 ГПК, а не 15.08.2012г., която е посочена върху самата молба и която е датата на регистриране на молбата в съда. Третият въпрос неправилно е свързан със заповедното производство по действащия ГПК. В случая изпълнителното производство е образувано през 2012г., но по изпълнителен лист от 2004г., издаден по отменения ГПК от 1952г., а не по заповед за изпълнение по чл.410 или чл.417 от действащия ГПК. Същността на въпроса, пренесен към уредбата на ГПК/отм./ и във връзка с §9, изр.2 от ПЗР на ГПК от 2007г., се свежда до това: представлява ли „повод за завеждане на делото” по смисъла на чл.78, ал.2 ГПК завеждане на исково дело за установяване недължимост на суми само поради изтекла погасителна давност / чл.254 ГПК/отм./, сега – чл.124, ал.1 ГПК/, ако ответникът е образувал изпълнително дело срещу ищеца, а последният не е подал възражение по чл.250 ГПК/отм./, вр. §9, изр.2 ПЗР на ГПК и не е направил възражение за изтекла погасителна давност в изпълнителното производство. Този въпрос е определящ за изхода на настоящото дело и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Когато при действието на ГПК от 2007г. бъде образувано изпълнително производство въз основа на изпълнителен лист, издаден при действието на ГПК /отм./, длъжникът има правото да подаде възражение по чл.250 ГПК /отм./ и да иска спиране на изпълнителното производство. Това следва от §9, изр.2 от ПЗР на ГПК. Това право на длъжника не е безусловно. То не възниква ако в предходен период е имало друго изпълнително дело по същия изпълнителен лист, по което е връчена призовка за доброволно изпълнение и съответно е изтекъл срокът за предявяване на възраженията по чл.250 ГПК /отм./ - в този смисъл определение №627 от 19.08.10г. по ч.т.д.№442/09г. на ВКС, ІІ ТО, определение №809/17.11.2010г. по ч.т.д.№809/10г. на ВКС, ІІ ТО, определение №212 от 01.04.13г. по ч.гр.д.№17/13г. на ВКС, ІІ ГО. Ако в предходното изпълнително дело обаче не е имало връчена призовка за доброволно изпълнение, няма пречка възражението по чл.250 ГПК /отм./ да се предяви при втория изпълнителен процес. Това възражение би могло да се основе на изтекла погасителна давност. В този случай съдът ще спре изпълнението, а кредиторът ще следва да прецени дали да предяви иск за установяване на вземането си – иск чл.252 ГПК /отм./, а сега – чл.124, ал. 1 ГПК – в този смисъл решение №216 от 28.08.12г. по т.д.№913/10г. на ВКС, ІІ ТО. Когато в производството по чл.250 ГПК /отм./ е направено възражение за изтекла давност, кредиторът може и да не предяви иск за установяване на вземането. В този случай няма да се стигне до това да се правят разноски за исковия процес. Ако обаче длъжникът не направи възражение по чл.250 ГПК, а направо предяви иск за установяване недължимост на вземането – чл.254 ГПК /отм./, а сега – чл.124, ал.1 ГПК, кредиторът няма да отговаря за разноските, направени в исковия процес, ако признае основателността на иска. В този случай той не е станал причина за завеждането на делото, тъй като длъжникът е разполагал с възможността да предяви възраженията си по реда на чл.250 ГПК /отм./ и тогава не би се стигнало до исков процес. В настоящия случай У. Б. АД е образувала срещу Г. Д. Г. две изпълнителни дела по издадения срещу него през 2004г. изпълнителен лист за сумата от 6777,51лв. – изп.д.№5137/2004г. по описа на СИС при Русенския районен съд, прекратено през 2008г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК и изпълнително дело №201128330400091 на ЧСИ №883 при Русенския окръжен съд. В първото изпълнително производство на длъжника Г. Г. не е била връчена призовка за доброволно изпълнение. Няма данни и не се твърди след връчената на 28.02.12г. призовка за доброволно изпълнение по второто изпълнително производство да е било подавано възражение по чл.250 ГПК /отм./. Г. Г. направо е предявил иск срещу [фирма] за установяване недължимост на вземането от 6777,51лв. поради погасяването му по давност. В исковото производство банката е признала иска. При това положение тя не е станала причина за завеждане на делото и не дължи направените от Г. разноски по предявения иск. Вярно е, че тя е образувала повторно изпълнително производство срещу Г., което е довело до предявения иск. Г. обаче е разполагал с възможността да направи възражение по чл.250 ГПК /отм./, с което да поиска спиране на изпълнението и да принуди банката да реши дали да води иск за установяване на вземането си или не. Той не е използвал тази възможност, а направо е преминал към иск за установяване недължимост на вземането. Банката не е дала повод за завеждане на този иск и не следва да отговаря за разноските по него. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и молбата за присъждане на разноски – отхвърлена. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение №26 от 08.01.2013г. по ч.гр.д.№18/2012г. на Русенския окръжен съд. ОТМЕНЯ определение №26 от 08.01.2013г. по ч.гр.д.№18/2012г. на Русенския окръжен съд и вместо него постановява: ОТХВЪРЛЯ молбата на Г. Д. Г. за допълване на решение №1360/16.07.12г. по гр.д.№2563/2012г. на Русенския районен съд в частта за разноските. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: