Р Е Ш Е Н И Е №.143 София, 17.06.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при участието на секретаря Лилия Златкова в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело № 371/2012 година Производство по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 2045 от 30.12.2011 г. по гр.д.№ 2427/2011 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение решението на Софийски градски съд, постановено по гр.д.№ 4914/2007 г. и вместо него е постановено друго, с което е уважен предявения иск по чл.154 ГПК (отм.), като е признато за установено по отношение на [фирма] и [фирма], че В. К. Н. и наследниците на В. К. Е. – Д. Д. П. и К. Д. Д., не дължат сумата 48 118.90 евро по запис на заповед, издаден на 22.03.2002 г. в полза на [фирма], вземането по който запис на заповед е цедирано на [фирма] с договор от 28.03.2007 г. и за което вземане е издаден изпълнителен лист на 05.12.2002 г. от СРС, 63 с-в по гр.д.№ 08095/2002 г. в полза на [фирма] за сумата 48 118.19 евро, ведно със законната лихва от 22.11.2002 г., както и 2 138 лв. разноски по делото срещу длъжници В. К. Н. и В. К. Е.. В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на решението при наличие на всички отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се искане за присъждане на разноски по делото. Ответницата Д. Д. П. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмения отговор. Ответниците В. К. Н. и К. Д. Д. не са взели становище по касационната жалба. С определение № 552 от 14.08.2013 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, касаещи предмета делото и разпределението на доказателствената тежест при иск с правно основание чл. 254 ГПК (отм.) за недължимост на сума по запис на заповед, предмет на издаден изпълнителен лист по реда на чл. 237 ГПК (отм.). Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касаторите във връзка с поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Производството по делото е образувано по предявени срещу касаторите иск с правно основание чл.254 ГПК (отм.) за установяване недължимостта на сумата, за която в полза на [фирма] е издаден изпълнителен лист за сумата 48 118.19 евро въз основа на запис на заповед от 22.03.2002 г. с твърдения, че същият не е подписан от тях, че не са получавали суми в заем и не получавали друго имущество. Ответниците са оспорили иска, като са въвели твърдението, че записът на заповед е издаден във връзка със споразумителен протокол, с който на ищците е предаден инвентар и машини и същият обезпечавал тяхното връщане. Страни по него са издателите и поемателят, между които е сключен договор за съвместна дейност, по който първите предоставили терен, а вторият техника и инвентар за извършване на съвместна дейност. Първоинстанционният съд отхвърлил иска по съображения, че ищците не са доказали релевираните от тях абсолютни възражения срещу менителничния ефект. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна, но изпълняемото право не е възникнало в полза на поемателя, респ. в полза на цесионера. Посочено е, че въпреки че ищците отричат изобщо наличието на каузално правоотношение, от доказателствата по делото било установено, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на вземането по споразумителен протокол от 22.03.2002 г., към която дата договорът за съвместна дейност не е бил прекратен. Прието е, че в тежест на взискателя е да докаже факта, от който произтича неговото вземане, а в тежест на длъжника –възраженията си срещу това вземане. Застъпено е становището, че кредиторът по каузалното правоотношение е този, който следва да докаже своето изпълняемо вземане - както съществуването му, така и неговия размер, в какъвто смисъл е Решение № 103 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№ 717/2008 г., ТК, ІІ т.о. По делото не било доказано какво е имуществото на дружеството към датата на прекратяването на договора за съвместна дейност през 2004 г., не е съставен споразумителен протокол, какъвто е предвиден в договора, като от показанията на свидетелите според съда можело да се направи извод, че машини, които съдружникът [фирма] е предоставил на ищците за осъществяване на съвместната им дейност са били изнесени от имота им, като е възможно да е останало някакво имущество, но е счетено, че в тежест на кредитора е да го докаже – както по вид, така и по стойност. В случая такова доказване не било проведено, поради което е прието, че не е налице вземане на [фирма] по отношение на ищците, което вземане да се счита обезпечено с процесния запис на заповед, като същите изводи съдът е отнесъл и по отношение на цесионера [фирма], тъй като срещу него длъжникът има право да противопостави възраженията си, които има срещу цедента. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното: Разрешенията, дадени в т. 17 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС следва да бъдат съобразени и при предявен иск с правно основание чл.254 ГПК (отм.), аналогичен на иска по чл. 422 във връзка с чл. 417, т. 9 ГПК, доколкото на установяване подлежи съществуването на вземането, за което е издаден изпълнителен титул въз основа на несъдебно изпълнително основание – запис на заповед. Съгласно т.17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Поради абстрактността на записа на заповед като сделка, при която основанието стои извън съдържанието на документа, в т.17 на ТР № 4/2013 г. е прието, че при редовен от външна страна менителничен ефект, ищецът-поемател по иска по чл.422 ГПК не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него и длъжника –издател, във връзка с което е издаден записът на заповед. В производството по чл. 422 ГПК каузалното правоотношение подлежи на изследване само при въведени възражения, основани на това правоотношение и доколкото те биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. По основателността на касационната жалба: В случая неправилно въззивният съд е изследвал връзката между записа на заповед и твърдяното от касатора каузално правоотношение по договора за съвместна дейност. Въпросът дали ценната книга е издадена с обезпечителна цел би бил релевантен за делото само при въведени конкретни възражения срещу предявеното вземане, основани на липсата или на погасяването на съпътстващо го каузално правоотношение, каквито както е посочено в решението, не са въведени от длъжниците, които отричат изобщо връзка между менителничния ефект и каквото и да е правоотношение, което то да обезпечава. В тази хипотеза осъществяваната от решаващия съд дейност е следвало да се ограничи единствено и само до проверката на редовността на записа на заповед, каквато по същество е извършена, но не и относно твърдяната от кредитора - поемател каузална сделка. Като е приел, че кредиторът по ефекта е този, който следва да докаже своето изпълняемо вземане - както съществуването му по каузалното правоотношение, така и неговия размер, въззивният съд е разрешил поставените въпроси в отклонение от приетото в т.17 на ТР № 4/2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това не намира опора в закона съждението на въззивния съд, че вещите, описани в споразумителния протокол от 22.03.2002 г. към договора за съвместна дейност и предоставени за експлоатация на ищците, са станали обща собственост на съдружниците. Съгласно чл.358, ал.2 ЗЗД, всяка друга вещ, освен внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, се считат за внесени за общо ползване, освен ако не е уговорено друго, за което няма данни по делото. Следователно предоставените от съдружника-ЮЛ непотребими вещи са останали негова собственост и след прекратяване на договора за съвместна дейност се дължи тяхното връщане, за което не са налице писмени доказателства. По изложените съображения постановеният от апелативния съд съдебен акт като неправилен следва да бъде отменен и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК спорът следва да се реши по същество, като вместо него се постанови решение, с което да отхвърли предявения иск по чл.254 ГПК (отм.). Съобразно изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК, на касаторите следва да се присъдят разноски за всички инстанции общо в размер на 3 230 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 2045 от 30.12.2011 г. по гр.д.№ 2427/2011 г. на Софийски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от В. К. Н., Д. Д. П. и К. Д. Д. срещу [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] иск с правно основание 254 ГПК (отм.) за признаване за установено, че не дължат не дължат сумата 48 118.90 /четиридесет и осем хиляди сто и осемнадесет евро и 90 евроцента/ евро по запис на заповед, издаден на 22.03.2002 г. в полза на [фирма], вземането по който запис на заповед е прехвърлено на [фирма], [населено място] с договор за цесия от 28.03.2007 г. и за което вземане е издаден изпълнителен лист на 05.12.2002 г. от Софийския районен съд, 63 състав по гр. дело № 08095/2002 г. в полза на [фирма] за сумата 48 118,19 евро, ведно със законната лихва от 22.11.2002 г., както и 2 138 лева разноски по делото срещу длъжници В. К. Н. и В. К.. ОСЪЖДА В. К. Н., Д. Д. П. и К. Д. Д., всички от [населено място] да заплатят на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място] сумата 3 230/три хиляди, двеста и тридесет/ лева - разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: