Ключови фрази


1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50595

гр. София, 04.11. 2022 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2666 по описа за 2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците Г. Н. Н. и М. Д. А., двамата от [населено място], чрез процесуален представител адв. И. А. срещу решение № 100005 от 04.02.2021 г. по в. т. д. № 171/2020 г. на Апелативен съд Велико Търново.
С обжалвания въззивен съдебен акт е потвърдено решение № 24 от 14.02.2020 г. по т. д. № 118/2019 г. на Окръжен съд Плевен, Търговско отделение в частта, с която е прието за установено на основание чл. 422 ГПК, че Г. Н. Н. и М. Д. А. дължат на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място] на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430 ТЗ следните суми, представляващи неизплатени задължения по Договор за банков кредит № 25КР-АА-4582/ 25.08.2006 г, за които по ч. гр. д. № 8497/2018 г. на Районен съд Плевен, Гражданско отделение е издадена заповед № 5468/29.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК - извлечение от счетоводните книги на банката: 33 646,93 лв., представляваща сбора от вноски за главница по погасителния план с настъпил падеж през периода от 01.02.2012 г. до 01.01.2020 г. вкл., ведно със законната лихва, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 21.11.2018 г. до окончателното изплащане; 43 577,71 лв. - просрочена договорна лихва за периода от 02.03.2012 г. до 15.06.2018 г; 16 102,22 лв. - просрочена наказателна лихва за периода от 21.11.2015 г. до 21.11.2018 г.; 488,30 лв. - разноски за подновяване на договорна ипотека.
С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени като неоснователни частично предявените искове, е признато за установено съществуването на вземане на „Първа инвестиционна банка“ АД спрямо Г. Н. Н. /А./ и М. Д. А. по Договор за банков кредит № 25КР-АА-4582/25.08 2006 г. на основание чл. 430 ТЗ за следните суми: 54 269,55 лв. - главница по договора за кредит, представляваща разлика от 33 646,93 лв. до 87 916,48 лв., ведно със законната лихва от 21.11.2018 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение/ до нейното окончателно изплащане; 144 лв. - разходи за два броя нотариални покани, за които суми са издадени Заповед № 5468/29.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 8497/2018 г. на Районен съд Плевен. С обжалвания въззивен съдебен акт Г. Н. Н. /А./ и М. Д. А. са осъдени да заплатят на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми: още 1 105,47 лв. /по 552,74 лв./ - разноски, направени в заповедното производство по ч. гр. д. № 8497/2018 г. на Районен съд Плевен, съразмерно с уважената част от исковете; още 1 135,29 лв. /по 567,64 лв./ - направени разноски пред първостепенния съд съразмерно с уважената част от исковете; 1 110,09 лв. /по 555,05 лв./ - направени разноски пред въззивната инстанция и 150 лева /по 75 лв./ - възнаграждение за защита от юрисконсулт пред Апелативен съд Велико Търново.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорват изводите на въззивният съд, че предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с правни основания чл. 430 ТЗ са изцяло основателни и доказани. Считат, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем по смисъла на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като при връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на длъжника чрез залепване на уведомление по реда на чл. 50 ЗННД във връзка с чл. 47 ГПК /разписка от 23.04.2018 г. към уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК/ не са спазени условията и предпоставките, предвидени в чл. 47 ГПК – лицето да е търсено поне три пъти в рамките на повече от месец и то във време, което е обичайно за пребиваване на адреса. Касаторите поддържат, че в приложената към исковата молба нотариална покана описаният размер на дълга е 147 623,76 EUR, което не кореспондира с претендираната от ищеца сума. Считат, че връчването на нотариалната покана е нередовно поради това, че през периода от 22.02.2018 г. до 03.07.2018 г. настоящият адрес на М. Д. А. е бил обл. Плевен, общ. Плевен, [населено място], [улица], видно от удостоверение за промени на настоящ адрес с изх. № 04-64/19.06.2019 г., издадено от [община]. Поддържат също, че в нотариалната покана не се съдържат реквизитите на извлечението от счетоводните книги - липсва размерът на задължението и конкретизиране на същото по отделни пера, липсва информация за платените вноски, техния размер и падежа, на който са станали изискуеми. Касаторите излагат съображения, че процесният договор за банков кредит попада под правната уредба на ЗЗП, кредитополучателите се ползват от защитата на потребителите, предвидена в закона, и че в договора за кредит има неравноправни клаузи, които не са индивидуално уговорени между страните и следва да се считат за нищожни. Поддържат, че изводите на въззивния съд, че нотариусът не е имал задължение да издирва актуалния настоящ и постоянен адрес на кредитополучателя, са в нарушение на чл. 47 ГПК във връзка с чл. 50 ЗННД, като правилата за връчване в процесуалния закон, които следва да се изпълняват от нотариус, не могат да се дерогират от договор между страните. В касационната жалба касаторите навеждат, че М. Д. А. страда от психично заболяване - параноидна шизофрения, датиращо от 2005 г., че същият е бил многократно и продължително лекуван в различни психиатрични болнични заведения, вкл. и чрез прилагането на принудителни медицински мерки. Считат, че той не е могъл да формира и изразява правно валидна воля, да извършва правно валидни действия, да преценява и разбира правните последици от такива действия и че това негово състояние е било налице и към датата на сключване на процесния договор за банков кредит, поради което договорът е сключен при липса на съгласие от страна на М. Д. А. и е нищожен в тази му част. Претендират разноски.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 180/23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 154/12.03.2020г. и решение № 114/11.12.2020 г. по т. д. № 1774/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 376/19.03.2014 г. и решение № 233/03.07.2014 г. по гр. д. №7723/2013 г. на ВКС, ГК, IV гр. о.:
Посочването в договора на адрес за кореспонденция от длъжника дерогира ли правилата за връчване на нотариални покани, когато кредиторът не е бил уведомен от длъжника за промяна на адреса, но е възложил на нотариус връчването на кореспонденция по договора?
Касаторите са посочили и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт П. К. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмено становище от 07.06.2021 г. Счита, че банката надлежно е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и че съдържанието на нотариалните покани отговаря на изискванията на чл. 60, ал. 2 ЗКИ. Твърди, че липсата на идентичност по вид и размер на сумите, визирани в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и тези, посочени в нотариалната покана, се дължи на факта, че в поканата главницата е формирана като сбор от непогасени падежирали вноски от 01.02.2012 г. до 01.03.2018 г. - 24 917,01 лв., съответстваща на размера на просрочената сума по главница преди осчетоводяване на изискуемостта по кредита съгласно заявлението по чл. 417 ГПК. Изразява несъгласие със становището на касаторите за наличието на неравноправни клаузи, нарушаващи добрите нрави. Ответникът поддържа, че липсват категорични данни, че към датата на подписване на договора за кредит М. А. е страдал от психично заболяване. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е редовнa - подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2 ГПК, без да е уточнено коя от трите хипотези в нея се твърди да е осъществена.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че на 25.08.2006 г. между „Първа инвестиционна банка“ АД и кредитополучателите Г. Н. А. и М. Д. А. е сключен Договор № 25КР-АА-4582/25.08.2006 г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателите кредит в размер 100 000 лв. за плащане на цената по Договор за цесия на кредит № 25КР-АА-3846/05.12.2005 г., със срок за усвояване на кредита до 25.09.2006 г. и краен срок за погасяване 01.09.2026 г. Кредитът е усвоен от кредитополучателите – усвоен е по сметка № BG23 FINV 9150 10BG N010 8N на Г. Н. А. на 13.09.2006 г. и същият ден титулярят на сметката се е разпоредил със средствата, като по сметка на „Итрони“ ООД е преведена сумата 97 960,80 лв., с посочено основание за превода: плащане по Договор за цесия от 29.08.2006 г. В чл. 9 от договора страните са постигнали съгласие кредитополучателите да заплащат на банката годишна лихва в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 6.20 пункта, която се заплаща периодично в размер и на падежи, подробно описани в погасителен план - Приложение № 1 към договора, а при промяна на основния лихвен процент, определен от Управителния съвет на БНБ, договореният лихвен процент се променя съответно, считано от датата на изменението, без да е необходимо предоговаряне.
Съдебният състав е анализирал детайлно съдържанието на нотариалните покани peг. № 2080/12.03.2018 г., том l-п, № 122 и peг. № 2081/12.03.2018 г., том l-п, № 123 по описа на нотариус С. И., с район на действие Районен съд Плевен, изпратени от „Първа инвестиционна банка“ АД до кредитополучателите, и е приел, че банката ясно и недвусмислено е изразила волята си да счита кредита по Договор № 25КР-АА- 4582/25.08.2006 г. за предсрочно изискуем при липса на доброволно погасяване на просрочените задължения в седемдневен срок от получаване на поканата. Констатирал е, че нотариална покана peг. № 2080/12.03.2018 г., том l-п, № 122 по описа на нотариус С. И. е връчена лично на Г. Н. Н. на 23.04.2018 г. на адрес [населено място], [улица], ап. 8, посочен като такъв за кореспонденция в договора за кредит. Относно нотариална покана peг. № 2081/12.03.2018 г., том l-п, № 123 по описа на нотариус С. И. е приел, че същата е връчена на М. Д. А. на 08.05.2018 г. при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. За да стигне до този извод, въззивната инстанция въз основа на приложената разписка към уведомление на основание чл. 47, ал. 1 ГПК, изготвена от служител в нотариалната кантора, е констатирала, че служителят е посетил отразения в нотариалната покана адрес [населено място], [улица], ап. 8, посочен и като адрес за кореспонденция в договора за кредит, на 18.03.2018 г., почивен ден, в 14.00 ч., 29.03.2018 г. в 18.45 ч., 23.04.2018 г. в 19.00 ч., но М. Д. А. не е бил намерен, нито е намерено лице, което да даде информация за местонахождението му или да е съгласно да получи поканата. Поради това, че М. Д. А. не се е явил в указания в уведомлението двуседмичен срок в кантората на нотариуса за да я получи, въззивният съд е заключил, че нотариалната покана се счита за връчена след изтичането му - на 08.05.2018 г., което обстоятелство е удостоверено и от нотариус С. И. на екземпляр от нотариалната покана.
Съдебният състав въз основа на удостоверение за промени на настоящ адрес с изх. № 04-64/19.06.2019 г., издадено от [община], е констатирал, че през периода от 22.02.2018 г. до 03.07.2018 г. настоящият адрес на М. Д. А. е бил [населено място], [община], [улица], а от 26.11.2007 г. до 21.02.2018 г., както и от 03.07.2018 г. до постановяване на решението - [населено място], [улица], ет. 3, ап. 8, посочен и в адресната част на отговора на исковата молба и във въззивната жалба. Приел е, че според чл. 46 от Договора за кредит №25КР-АА-4582/25.08.2006 г. кореспонденцията между страните по него се води в писмена форма, като за кредитополучателите е отразен адрес [населено място], [улица], ет. 1, ап. 3 /в Раздел I от договора е посочен адрес на кредитополучателите [населено място], [улица]. ап. 8/ и било предвидено, че в случай на образуване на съдебно производство по спор, възникнал във връзка със сключването, изпълнението, тълкуването или прекратяването на договора, упоменатите адреси на страните да се считат за съдебни такива по смисъла на ГПК за връчване на призовки и съобщения от съда, освен ако съответната страна изрично не уведоми другата за промяна на своя адрес.
Въззивната инстанция е изложила съображения, че ответникът М. Д. А. се е поставил в обективна невъзможност да бъде открит, да получава документи във връзка с изпълнението на договора и волеизявления от страна на кредитора при каквито и да било условия, като въпреки задължението си да уведомява незабавно банката при настъпването на промяна на данните, вписани в договора /чл. 20, б. „д“ от договора за кредит/, той не го е сторил. Приела е, че временната смяна на настоящия адрес на М. Д. А., посочен като адрес за кореспонденция в договора, без същият да изпълни договорното си задължение да уведоми кредитора за това, представлява недобросъвестно поведение, което не може да се вмени във вина на банката и не може да породи последиците, на които М. А. се позовава.
Според въззивния съд в договора за кредит не е регламентиран способ за връчване на уведомления на кредитополучателите във връзка с изпълнението на договора, поради което е допустимо това да бъде осъществено чрез нотариална покана, при връчването на която се спазват правилата на чл. 37 - чл. 58 ГПК съгласно чл. 50 ЗННД. Изложил е съображения, че нотариалното удостоверяване и изготвеният от нотариуса констативен протокол като официални свидетелстващи документи се ползват с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила за удостоверените с тях обстоятелства на основание чл. 179 от ГПК. Приел е за удостоверено осъществяването на всички релевантни факти, предвидени в чл. 47, ал. 1-4 ГПК, обосноваващи извода за спазена процедура по връчване на нотариалната покана, адресирана до М. Д. А.: връчването е предприето на адреса, след направена от нотариуса справка в Националната база данни „Население“; констатирано е, че в продължение на повече от месец след три посещения на адреса с интервал повече от седмица, от които едното в неприсъствен ден, адресатът не е намерен на адреса и не е открито лице, което да даде информация за неговото местонахождение, или такова, съгласно да получи нотариалната покана; залепено е уведомление на входната врата към входа, екземпляр от него е пуснат и в пощенска кутия № 8; указано е къде може да бъде получена нотариалната покана и в какъв срок; в двуседмичен срок от залепване на уведомлението М. Д. А. не се е явил в кантората на нотариус С. И., с район на действие - Районен съд Плевен, за да получи поканата.
Въззивната инстанция въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установила, че към 09.03.2018 г. ответниците не са платили дължимите по договора за банков кредит № 25КР-АА-4582/25.08.2006 г. вноски с падежи от 01.02.2012 г. до 01.03.2018 г. включително, поради което е осъществена хипотезата в чл. 29.2., буква „а“ от договора за кредит, при която „Първа инвестиционна банка“ АД има право да обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем, и е счела, че тя е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с горепосочените нотариални покани. Съдебният състав е изложил съображения, че погрешното посочване в поканите, че общото задължение по договора в размер на 147 623,76 е в евро, а не в лева, в каквато парична единица е отпуснат кредита, не е основание да се направи друго заключение, тъй като в нотариалните покани е обективирана по несъмнен начин волята на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Посочил е, че кредиторът няма възможност да предвиди кога ще бъде осъществено връчването на изявлението, поради което няма основание счетоводно да отрази кредита като предсрочно изискуем от дата, предхождаща реалното достигане на изявлението до кредитополучателя, поради което точният размер на задълженията за главница и лихви, респ. непогасеният остатък от тях, за който ще бъде подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, не може да се определи към момента на изпращане на поканата и затова практически е невъзможна идентичност между сумите, визирани в уведомлението до длъжниците за предсрочна изискуемост на кредита, и тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.
Въззивната инстанция е констатирала, че към 21.11.2018 г. – датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК /ч. гр. д. № 8497/2018 г. на Районен съд Плевен/, Г. Н. А. и М. Д. А. са имали дължими и неизвършени просрочени плащания по договора за кредит в следните размери: 87 916,48 лв. - просрочена главница; 43 577,71 лв. - просрочена договорна лихва, начислена съгласно чл. 9 от договора за кредит; 30 415,31 лв. - просрочена наказателна лихва; 488,30 лв. - разноски за подновяване на договорна ипотека; 144 лв. - разноски за връчване на два броя нотариални покани. Поради изложените съображения съдебният състав е направил извод за основателност на предявените по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК искове с правно основание чл. 430 ТЗ в пълния им предявен размер.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос е без значение по иска срещу Г. Н. Н., тъй като нотариалната покана е връчена на Г. Н. на 23.04.2018 г. лично на адрес [населено място], [улица], ап. 8, т. е. именно на адреса, посочен като такъв за кореспонденция в договора за кредит. Поради това, че поканата ѝ е връчена лично, за нея не се обсъжда хипотезата на чл. 47, ал. 5 ГПК. В същото време за Г. Н. Н. не е настъпвала промяна на адреса, нито тя е изпадала в неизпълнение спрямо задължението си да уведомява кредитора за такава.
Посоченият в изложението към касационната жалба материалноправен въпрос е обусловил правните изводи на въззивната инстанция единствено по отношение на исковете, предявени срещу М. Д. А.. В практиката на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав, са изследвани способите за връчване на кореспонденция между страните по договора, но с изрично указание, че за редовността на връчването, когато то е възложено на нотариус по реда на чл. 50 ЗННД се прилагат правилата на чл. 37 – чл. 58 ГПК, като отказът за получаване по чл. 44 ГПК или отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, в който случай съобщенията ще се считат за връчени. Разписаните в процесуалния закон правила за връчване, които следва да се изпълняват от нотариус, когато на него е възложено връчването на кореспонденция, не могат да бъдат дерогирани от договора между страните. Изпълнявайки функциите си, нотариусът извършва възложената му от молителя /изпращащия съобщението/ дейност, но при спазване на законовите изисквания за удостоверяване на връчването. При допуснати нарушения на ГПК липсва редовно нотариално удостоверяване на връчването. В случай, че в договора страната е посочила адрес за кореспонденция, изпращащият съобщението следва да се съобрази с този адрес и да го предостави на нотариуса като адрес за уведомяване, което негово задължение произтича от договора. Ако получаващата страна отсъства от адреса, за редовното удостоверяване на връчването, нотариусът следва да изпълни задълженията си по чл. 47 ГПК.
Настоящият съдебен състав изцяло споделя и съдебната практика, обективирана в решение № 114 от 11.12.2020 г. по т. д. № 1774/2019 г. на ВКС, ТК, І т. о., според която посочването в договора на адрес за кореспонденция от длъжника не дерогира правилата за връчване на нотариални покани, когато кредиторът не е бил уведомен от длъжника за промяна на адреса, но е възложил на нотариус връчването на кореспонденция по договора. Съдебният състав на ВКС възприема и практиката, формирана с решение № 233 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 7723/2013 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., според което връчването чрез залепване на уведомление е възможно само на регистрирания настоящ адрес, ако той е различен от постоянния, или на регистрирания постоянен адрес, ако няма различен настоящ. Залепването на уведомление на друго място е без правно значение. Следователно връчването на нотариалната покана на М. Д. А. е нередовно поради нарушаване на процесуалното правило на чл. 47 ГПК и с него волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочно изискуемост на вземанията по договора за кредит не е достигнало до този длъжник.
Независимо от изложените съображения, формулираният материалноправен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като неговият отговор не би променил изхода на спора. Съгласно константната практика, обективирана
в решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми. В настоящият случай изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем безспорно е връчено на М. Д. А. с връчването на преписите от исковата молба и приложенията към нея, сред които е и нотариалната покана. Отговорът на формулирания от касатора въпрос не би променил изхода на делото, тъй като дори и да се приеме за нередовно връчването на нотариалната покана на М. Д. А., осъществено при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, то обявяването на предсрочната изискуемост на кредита е настъпило в хода на исковото производство, когато на този ответник му е бил връчен препис от исковата молба и от приложенията към нея – обстоятелство, което се съобразява съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК.
Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Позоваването на посоченото основание е бланкетно, същото е заявено само с посочване на законовата разпоредба, като същевременно липсват формулирани конкретни въпроси, по отношение на които да бъде извършена преценка дали същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулирането на такъв въпрос е вменено в задължение на самия касатор, като касационната инстанция разполага единствено с правомощието на конкретизира въпроса, но не и да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Непоставянето на въпрос, отговарящ на изискването да е от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходима преценка дали са налице предпоставките на съответното основание.
По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е аргументирано и наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, в какъвто смисъл са указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отсъствието на такава аргументация е достатъчно основание за недопускане на касационния контрол съобразно мотивите по т. 1 от същия тълкувателен акт, според които задължението на касатора за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационното обжалване.
Ако касаторите считат, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се приложи спрямо формулирания от тях материалноправен въпрос, за който твърдят, че е решен в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, настоящият съдебен състав счита, че доводът на им за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. От една страна по формулирания от касаторите материалноправен въпрос е създадена константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. От друга страна, касаторите не са посочили защо считат, че посоченият от тях правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – не са изложили твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочили настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, нито са обосновали непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика.
Касационният контрол не следва да бъде допуснат и на твърдяното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. От една страна, касаторите не са посочили конкретно коя от визираните в тази разпоредба три хипотези твърдят, че е налице в случая – недопустимост, нищожност или очевидна неправилност на въззивния акт. От друга страна, при извършената служебна преценка, в съответствие с указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС настоящият състава констатира, че въззивното решение не е нищожно и същото е допустимо, поради което не са налице хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК.
Не е осъществена и хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.
Предвид изложените съображения и липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. С оглед изхода на спора разноски на касаторите не се дължат. Касаторите трябва да заплатят на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК възнаграждение за юрисконсулт за касационното производство в размер общо 200 лв., от които 100 лв. се дължат от Г. Н. Н. и 100 лв. – от М. Д. А..
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100005 от 04.02.2021 г. по в. т. д. № 171/2020 г. на Апелативен съд Велико Търново.
ОСЪЖДА Г. Н. Н. (А.) с ЕГН [ЕГН], гр. Плевен,[жк], блок 4, вх. А, ет. 6, ап. 18 да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 100 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОСЪЖДА М. Д. А. с ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 3, ап. 8 да заплати на Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 100 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.