Ключови фрази


2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60644
София, 06.10.2021 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Попколева гр.д. № 3901 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Прокуратура на Република България чрез пълномощника си Б. Х. – началник отдел „Правен“ в Администрацията на главния прокурор и по касационна жалба на „Голд Лизинг“ ООД, чрез пълномощника му адв. К. Б. против решение № 1515 от 19.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 6402/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд в гр.София.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 4225 от 22.06.2017 г., постановено по гр.д. № 1890/2015 г. по описа на Софийски градски съд в частта му, с която са отхвърлени предявените от „Голд Лизинг“ ООД против Прокуратура на Република България искове с правно основание чл.49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за периода 10.02.2010 г. – 16.12.2014 г. за сумата в размер на 802 408,92 лв., ведно със законната лихва от 10.02.2015 г. до окончателното изплащане, както и за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., ведно със законната лихва от 10.02.2015 г. до окончателното изплащане и вместо нето е постановил друго, с което е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на Голд Лизинг ООД посочените суми, а в останалата обжалвана част, с която исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от 1 638 441,99 лв. – имуществени вреди, съответно 50 000 лв. -неимуществени вреди, е потвърдил първоинстанционното решение.
Касаторът - Прокуратура на РБ обжалва решението на въззивния съд в частта, с която исковете по чл.49 ЗЗД са уважени частично, като се твърди, че в тази му част решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба. На следващо място се поддръжа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - всички пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора-ответник по делото липсват доказателства за противоправно поведение на прокурори във връзка с извършеното претърсване и изземване и последвалите откази за връщане на отнетите вещи. Навеждат се доводи, че дадената от съда правна квалификация на исковете е по чл. 49 ЗЗД, но съдът е обосновал противоправността на деянието с неспазването на разумния срок за приключване на разследването, съответстващо на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6, пар.1 ЕКЗПЧОС и по този начин се е произнесъл по непредявен иск, което води до недопустимост на решението му. Твърди се неправилност на изводите на съда за наличие на причинна връзка между поведението на служители на ответника във връзка с извършените процесуално-следствени действия и твърдените от ищеца имуществени вреди. Изложени са и доводи, че ищцовото дружество няма право да претендира обезщетение за неимуществени вреди. Моли решението в обжалвана му част да бъде обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, а именно: 1/ Недопустимо ли е постановено съдебно решение при неопределен от ищеца предмет на спора; 2/Длъжен ли е съдът, решавайки по същество правен спор, да направи своите фактически и правни изводи, като обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, както и да изложи мотиви; 3/Допустимо ли е противоправността на деянието като елемент от фактическия състав на отговорността по чл.49 ЗЗД да се обоснове с нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на дело, прекратено след влизане в сила на ЗИД ЗОДОВ, ДВ, бр.98/2012 г. и 4/ Могат ли юридическите лица да претендират обезщетение за неимуществени вреди в производство, образувано по иск с правна квалификация чл.49 ЗЗД. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението.
Насрещната страна не е депозирала отговор на касационната жалба на ответника.
Касаторът – ищец обжалва решението в отхвърлителните му части, като излага твърдения за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, а именно: 1/ Необходимо ли е, за да възникне причинно-следствена връзка между вредата и противоправното поведение, жалбоподателят да предприема действия, които биха го изложили на необичаен търговски риск отвъд нивата на риска, който е характерен за всяко търговско предприятие по смисъла, вложен в това понятие от Съда на ЕС по делото Fresh Marine Company A/S, дело Т-178/98 /потвърдено от СЕС по дело № С-472/00 Р; 2/ Следвало ли е въззивният съд да обсъди аргументите на дружеството – жалбоподател за наличието на необичаен риск, отвъд нивата на риска, който е характерен за всяко търговско предприятие, по смисъла вложен в това понятие от Съда на ЕС по делото Fresh Marine Company A/S, дело Т-178/98 /потвърдено от СЕС по дело № С-472/00 Р. Поставя се и въпросът длъжен ли съдът да изложи конкретни мотиви, когато отхвърля пера от имуществените вреди на ищеца или е достатъчно да посочи декларативно, че липсва причинно-следствена връзка между вредите и нарушението без да посочи защо, като се поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, изрично посочени и представени към касационната жалба. Повдигнати са и правни въпроси, които според касатора са от съществено значение за изхода на спора и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и те са: 1/ Длъжен ли е съдът да изложи в пълнота кои са факторите, които са обусловили решението му за присъждане на конкретния размер на определеното обезщетение за неимуществени вреди на юридическо лице, когато те нямат единствено икономическо изражение, а са свързани със създаване на негативна представа в обществото, че дружеството се занимава с престъпна/незаконна дейност, без оглед на търговските интереси на членовете на това общество; 2/ Какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост“ в тези случаи; 3/ Какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост“; 4/ Какви „стъпки“ включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост“ и 5/ При определяне на обезщетението съдът следва ли да „сравнява свои случаи с подобни дела“ в съответствие с т.62 от Решение от 12.07.2007 г. на Европейския съд по правата на човека по делото П. С. срещу България, жалба № 68490/01; Според касатора липсата на критерии в закона и липсата на задължителна и унифицирана практика по въпроса, свързан с критериите, въз основа на които следва да бъде определено обезщетението за неимуществени вреди „по справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД, Върховният касационен съд следва да допусне касационно обжалване и да зададе задължителни правни стандарти по тълкуването и прилагането на чл.52 ЗЗД, в контекста на реализиране на отговорността на държавата за нарушения на правото на Европейския съюз. При условията на евентуалност – ако съдът не възприеме тезата, че са налице основания за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, се поддържа и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
За да отмени частично първоинстанционното решение и да уважи предявените искове за имуществени вреди – до размер от 802 408,92 лв. относно претендираните имуществени вреди и до размер от 3 000 лв. относно неимуществените вреди, въззивният съд е приел следното: Предявените претенции са квалифицирани като такива с правно основание чл.49 ЗЗД, като от събраните по делото доказателства са установени всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл.49 ЗЗД, вкл. и причинна връзка между деянието и част от твърдените от ищеца имуществени вреди. За основателен е приет иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба в размер на 802 408,92 лв. , която сума представлява вземанията на дружеството по счетоводна сметка 444 „присъдени вземания“, т.е това са вземания по искови претенции, уважени от съответните съдилища, за които следва да се развие процедура по събирането им чрез съдействието на съдебен изпълнител, тъй като за тези вземания е налице издаден изпълнителен лист. В мотивите е посочено, че поради неправомерното задържане на оригиналите на издадените изпълнителни листове, се е стигнало до фактическа, а и до правна невъзможност тези вземания да бъдат събрани, поради което са отписани с решение на Общото събрание на съдружниците на „Голд лизинг“ ООД. Прието е, че липсата на изпълнителен титул в оригинал лишава кредитора от възможността да инициира изпълнително производство за събиране на съдебно присъдените му вземания. Съдът е посочил и невъзможността на ищеца да пристъпи към процедура по издаване дубликат на изпълнителен лист, защото той нито е изгубен, нито е унищожен, а оригиналът се е намирал в чужда фактическа власт по разпореждане на съответния прокурор, без да може да се упражнят правата по него от кредитора – докато изтече погасителната давност за признатите от съда вземания, обективирани в изпълнителните листове. Прието е, че тези вреди са преки и подлежат на обезщетяване поради наличието на причинно – следствена връзка между поведението на ответника и настъпването на вредите. По отношение на твърдените от ищеца имуществени вреди, за които се претендира обезщетение в размер на 342 916,83 лв., представляващи вземания по сметка 498 – „други дебитори“, които са отписани с решение на Общото събрание на дружеството от 16.12.2014 г. , съдът е приел, че ответникът не носи отговорност, тъй като не е налице причинно-следствена връзка между изземването на документите и компютърните конфигурации от офиса на дружество и тяхното задържане и развилите се търговски взаимоотношения с „Ест“ АД във връзка с изкупуване и продажба на вземания. За неоснователна е намерена и претенцията за присъждане на обезщетение за вреди в размер на 218 910,27 лв. по счетоводна сметка „клиенти“, представляващи вземания, дължими от лизингополучатели по действащи договори за лизинг, т.е. такива, които не са били развалени или прекратени на предвидено в закона или договора основание, но са били отписани, без да се предприемат действия за събирането им по съдебен ред. Въззивният съд е изложил становище, че това не са вреди, за които отговорност носи Прокуратурата на РБ, тъй като дори и оригиналите на договорите за лизинг и съпътстващите ги документи /записи на заповед, погасителни планове и др./ да са били в държане на органите на прокуратурата, което безспорно е затруднявало в голяма степен процесите на отчитане на договорите и плащанията по тях, за ищеца е била налице възможност да заведе съответни съдебни производства по реда на чл.410 ГПК, които не изискват представяне на доказателства за претендираното със заявлението вземане, а впоследствие, при условие, че се развие исково производство по реда на чл.422 ГПК, да поиска чрез съда представяне на необходимите за успешното провеждане на иска оригинали на документите или заверени преписи от тях по реда на чл.186 ГПК. По отношение на твърдените вреди в размер на 274 205,97 лв., представляващи вземания по сметка 443 „съдебни спорове“, съдът е взел предвид, че се касае за съдебно предявени от ищеца претенции спрямо лизингополучатели, които са в неизпълнение на задълженията си по сключени с ищцовото дружество договори, като по правилата за счетоводно отчитане се касае за бъдещи и условни вземания – съдебно предявени, но неясно в какъв размер ще бъдат уважени от съда. Прието е, че тези вземания биха могли да бъдат определени като пропуснати ползи, тъй като се очаква, че в резултат на инициираните от ищеца съдебни производства, в патримониума на дружеството ще постъпят определени парични суми, а пропуснатите ползи също подлежат на обезщетяване. При съобразяване на задължителните разрешения, дадени в ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк.дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда и че тя не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса, въззивният съд е приел, че за процесните съдебно предявени вземания, за които не е известно кои ще бъдат уважени и кои –не, обезщетение не се дължи поради недоказаност на вредата под формата на пропуснати ползи. По отношение на претенцията за неимуществени вреди, съдът е приел, че такива са настъпили за дружеството, съобразявайки практиката на Съда на Европейския съюз и на Европейския съд по правата на човека, като е приел, че обезщетение от 3 000 лв. е справедливо като размер и е в състояние да обезщети вредите от засягане на доброто име и авторитета на дружеството като търговски партньори, настъпили в резултат на създадената негативна представа в обществото чрез множество публикации, че дружеството се занимава с престъпна дейност.
Настоящият състав на ВКС приема, че доводите за недопустимост на обжалваното решение са неоснователни. По въпросите когато националният съд се е произнесъл по иск, който съчетава предпоставки по иск за реализиране на отговорността на държавите членки за вреди от нарушение на правото на ЕС и иск по чл.49 ЗЗД, решението му неправилно ли е или недопустимо и съответно кой е процесуалният ред, по който трябва да бъдат разгледани исковете за реализиране на отговорността на държавите членки от нарушение на правото на ЕС, предявени преди изменение на ЗОДОВ от ноември 2019 г. е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в № 16 от 2.03.2021 г. по гр.д. № 1914/2020 г. на IV г.о. Съгласно тази практика, която се споделя изцяло от настоящия състав, въпросът от кой съд и по кой процесуален ред е разглеждано делото по искове за отговорността на държавата от нарушение на правото на ЕС пред гражданския съд до 02.12.2019 г. е без правно значение, тъй като съгласно § 6, ал.1 ЗИД ЗОДОВ /ДВ, бр. 94 от 2019 г./ този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а съгласно ал.2 неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване, т.е ако делото е висящо пред гражданския съд, то се разглежда по реда на ГПК. Посочено е, че ЗОДОВ урежда основанията, в т.ч. правното значение на вината, за отговорността на държавата и общините от вреди и само доколкото той съдържа някои процесуалноправни разпоредби, може да се приеме, че той урежда и ред за разглеждане на делата, като уредените в ЗОДОВ процесуални правила изключват тези на ГПК, когато дело за обезщетение се разглежда по реда на ГПК, както и че при разглеждане на дело за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС по реда на ГПК, приложение намират процесуалноправните разпоредби на ЗОДОВ, към които препраща чл.2в, ал.1, т.2 - определяне на ответника по реда на чл.7 и ал.3 – приложение на чл.9а и чл.10 за определяне на дължимите такси и разноски и за задължителното участие на прокурор в производството. Доколкото съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производство чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание / чл.49 ЗЗД/, законодателят е възприел именно това разрешение в чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз и когато делото е подсъдно на гражданските съдилища. С оглед изложеното, дадената от първоинстанционния съд и възприета от въззивния съд правна квалификация на исковете по чл.49 ЗЗД, е правилна.
На следващо място, настоящият състав приема, че поставените от касатора - ответник въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първите два въпроса, които са свързани с доводите в жалбата, че съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, което влече недопустимост на въззивното решение, както и че не е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви, макар и да имат характер на правни въпроси, нямат претендираното значение, тъй като при произнасянето им въззивният съд е съобразил установената съдебна практика по тези въпроси, цитирана и представена с касационната жалба. Съдът е приел, че исковата молба, уточнена с молба от 20.07.2015 г. отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 ГПК, и с оглед фактическите твърдения и изведения въз основа на тях петитум, е дал правна квалификация на исковете по чл.49 ЗЗД. Освен това, противно на твърденията в жалбата, съдът е обсъдил и всички събрани по делото писмени и гласни доказателствени средства и е изложил собствени правни изводи по съществото на спора. Третият въпрос няма характер на правен въпрос, тъй като не е обусловил решението по делото – съдът не е разглеждал и не се е произнасял по иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ, а по иск с правно основание чл.49 ЗЗД, като е приел, че след изземване на компютърните конфигурации и цялата налична и актуална документация на дружеството, ответникът неправомерно е задържал иззетите документи след изтичането на законово определените срокове по чл.234 НПК за приключване на разследването. Последният въпрос е обуславящ въззивното решение, но при произнасянето му съдът се е съобразил с практиката на Съда на Европейския съюз и на Европейския съд по правата на човека, доколкото Република България е обвързана, както от ДФЕС, така и от ЕКЗПЧОС. Освен това изводите на съда, че от противоправното поведение на ответника е увредена и неимуществената сфера на ищеца са съобразени и с последвалата практиката на ВКС, обективирана в посоченото по-горе решение № 16 от 2.03.2021 г. по гр.д. № 1914/2020 г. на IV г.о., постановено по искове с правно основание чл.49 ЗЗД предявени от друго юридическо лице срещу Прокуратура на Република България за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от нарушение на правото на ЕС. В посоченото решение е прието, че осъществените претърсване и изземване на наличните компютърни конфигурации и на цялата актуална документация на дружеството, са противоправни, макар и да са извършени от надлежен правозащитен орган в кръга на компетенциите му и по установения ред, тъй като те не отговарят на установения в Европейското /а и в националното право/ принцип на пропорционалност, съгласно който предприетата ограничителна мярка по своето съдържание трябва да е годна да постигне преследваната законова цел, да е необходима за нейното постигане и да е пропорционална, т.е. да не засяга правната сфера на адресата в по-голяма степен от необходимото за постигането на целта. Прието е, че в резултат на противоправното поведение на ответника, е увредена не само имуществената сфера на дружеството, но и неимуществената такава, доколкото в продължение на дълъг период от време то е свързвано в съзнанието на потребителите с престъпния свят. Наличието на съдебна практика на ВКС, както и практика на СЕС по въпроса, която е задължителна за националния съд, изключва приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и посоченото от касатора – ответник основание на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. При служебната проверка на обжалваното решение, настоящият състав на ВКС не констатира наличието на някоя от хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност: законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или съдът да е допуснал явна необоснованост на акта си като следствие от грубо нарушение на правилата на формалната логика, и тези хипотези да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия.
По отношение на първия въпрос, поставен от касатора – ищец, не е налице допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.2, пр.2 ГПК- въпросът да е решен от въззивния съд в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. В приложното поле на посочената разпоредба влизат следните хипотези: когато българският съд се е отклонил от задължителното тълкуване на норма от правото на ЕС, дадено в решение на СЕС; когато българският съд е приложил невалидна норма от ПЕС, въпреки че е налице решение на СЕС за нейната невалидност и когато отклонението на въззивния съд от задължителното тълкуване на СЕС се дължи на извод за неприложимост на ПЕС, т.е. въззивният съд е приложил вътрешната норма, а не относимата норма от ПЕС, схваната като единство между нормативен текст и тълкуване. Цитираното от касатора решение по дело Т-178/98 на първоинстанционния съд /понастоящем Общ съд/ не попада в нито една от посочените по-горе хипотези, доколкото съдът нито тълкува норма от ПЕС, нито прогласява някакъв общовалиден за ПЕС принцип, а отхвърля възражението на Комисията. По отношение на този въпрос обаче е налице втория посочен допълнителен критерий – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Видно от изложеното по отношение на претенцията на ищеца за присъждане на вземанията по счетоводна сметка „Клиенти“ в размер на 218 910,27 лв., въззивният съд е приел че липсва причинна връзка между претърпяната загуба от ищеца, изразяваща се в отписване на вземанията поради изтекла погасителна давност, и противоправното поведение на ответника. Повдигнатият въпрос, преформулиран от настоящия състав съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до въпроса: Прекъсва ли се причинно-следствената връзка между противоправното поведение на длъжника и причинените вреди, когато кредиторът не извърши действия, които могат да бъдат квалифицирани като необичаен търговски риск. Така преформулиран въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото на настоящия състав не е известна практика на ВКС по този въпрос в контекста на предявени искове за реализиране на отговорността на държавата от нарушения на правото на Европейския съюз. Не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените процесуалноправни въпроси, тъй като те нямат претендираното от касатора – ищец значение. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е изложил достатъчно ясни съображения защо приема, че част от претенциите за обезщетения за вреди под формата на претърпени загуби и пропуснати ползи, са неоснователни. Останалите въпроси са свързани най-общо с критериите за определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от юридическо лице, като се поддържа допълнителния селективен критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС приема, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК единствено по трети и пети въпрос, който преформулирани от съда се свеждат до въпроса: кои са критериите, въз основа на които следва да бъде определено обезщетение за претърпени от юридически лица неимуществени вреди в хипотезите на нарушаване на правото на Европейския съюз от незаконосъобразни актове и действия/бездействия на държавата.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1515 от 19.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 6402/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 13583/23.07.2018 г. на Прокуратура на Република България.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1515 от 19.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 6402/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 14486/08.08.2018 г. на „Голд Лизинг“ ООД.
Указва на касатора „Голд Лизинг“ АД, ЕИК[ЕИК] в едноседмичен срок от връчването на определението да внесе по сметка на ВКС сумата от 12,50 лв. – такса за разглеждане на касационната жалба на основание чл.9а ЗОДОВ и в същия срок да представи доказателства за това.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: