Ключови фрази
Непозволено увреждане * имуществени вреди * неимуществени вреди * деликтна отговорност * незаконно уволнение * нарушение на трудовата дисциплина * произнасяне по непредявен иск * недопустимост на решение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 322/2017 г.
гр.София,06.03.2018 г.

в името на народа


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4134/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от П. А. Л., срещу въззивно решение № 236/01.06.2016 г., постановено от Великотърновския окръжен съд по гр.д. № 148/2016 г. в частта, с която той е осъден да заплати на К. Г. Д. обезщетение по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, както следва 11 639,86 лв. имуществени вреди и 3000 лв. – неимуществени вреди, причинени от незаконното й уволнение със заповед № 431/14.06.2011 г.
Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси - за условията за ангажиране деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД на длъжностното лице, прекратило незаконно трудово правоотношение; какви имуществени и неимущетвени вреди от незаконно уволнение подлежат на обезщетение по чл. 45 ЗЗД от длъжностното лице, издало незаконната заповед и относно предмета на иска, по който съдът може да се произнесе.
В ПП на ВС РБ № 4/1975 г., което не е загубило действието си, е изяснено, че работодателят отговаря лично за деликт при едновременното наличие на следните условия: издаване на незаконна заповед за уволнение; знание, че липсват основания за уволнение; недобросъвестно използване на служебно положение; преследване на лични или на други неслужбени цели.
Когато уволнението е признато за незаконно от самия работодател или по съдебен ред по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя за причинените му от това вреди, ограничени до имуществените по чл. 225 КТ. По аналогичен начин е разрешен въпросът и в нормативни актове, уреждащи обезщетението при отмяна на незаконно прекратяване на служебно правоотношение – чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, чл. 172 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, чл. 254 от Закона за МВР, а още и в чл. 226 от Закона за съдебната власт.Ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси само от длъжностното лице, издало заповедта за уволнение, ако с това действие му е причинено непозволено увреждане при наличие на посочените в отговора по първия въпрос предпоставки. Няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение – важи общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че подлежат на обезщетение всички вреди, пряка последица от увреждащото действие. Причинноследствената връзка не се предполага, а трябва да се докаже, както е указано изрично в т. 2 на Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ. Пряка причинноследствена връзка е налице, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината предшества следствието и го поражда, като вредата закономерно произтича от деянието (решение по чл. 290 ГПК, постановено по гр.д. № 3026/2008 г. на IV ГО ВКС).
Имуществените вреди от незаконно уволнение могат да се изразяват, както в пропуснати доходи от труд, така и в разликата между пропуснатите и действително получените суми. При положение, че има присъдено обезщетение по чл. 225 КТ с решение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, присъденият размер следва да се съобрази при определяне на вредата по чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Относно предмета, по който съдът може да се произнесе, няма съмнение в доктрината и съдебната практика, вкл. тази по чл. 290 ГПК, че съдът се произнася в рамките на сезираното. Предметът на иска се определя от ищеца по предвидения в ГПК начин – в исковата молба и чрез изменение на иска, чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум. Съдът не може сам да променя предмета на иска, като се произнася по нещо различно от това, с което е сезиран и, ако го стори, актът му е недопустим.
По касационните оплаквания:
П. А. Л. излага касационни доводи за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете, както и присъждане на съдебноделоводни разноски, сторени по делото.
Насрещната страна К. Г. Д. отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Счита, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила, а тежестта за разноските възложена върху касатора – ответник по иска.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
К. Г. Д. е предявила против П. А. Л. искове по чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за причинени й от незаконна заповед за уволнение, издадена от ответника за работодателя през 2011 г., както следва – 11 375,10 лв. имуществени вреди и 7000 лв. неимуществени вреди.
Великотърновският окръжен съд, като отменил решението на първостепенния Великотърновски районен съд, осъдил П. Л. да заплати на К. Д. обезщетение за причинени й от незаконното уволнение имуществени вреди в размер на 11 639,86 лв. и обезщетение за причинените й от същото уволнение „и от последващи действия на ответника за париране законните опити на ищцата да бъде възстановена на работа“ неимуществени вреди в размер на 3000 лв., като отхвърлил за разликата до 7000 лв.
За да постанови този резултат, съдът установил, че К. Д. е била в трудовоправни отношения с Великотърновския университет „Св.св. К. и М.“ и заемала длъжността „главен асистент” по безсрочен трудов договор. С допълнителен трудов договор по чл.110 от КТ №1/01.03.2011г. е била наета за изпълнение на работа като ръководител на екип по Проект ”Пътя на водата” MIS-ETC C.:39” за периода от 01.03.2011г. до 08.06.2012г., с продължителност на работното време 4 часа дневно.
Съдът установил, че на 03.04.2011г. е било проведено заседание на екипа на проект ”Трансгранични мрежи за развитие на културен /KUL-T.-NET/ по Програмата за трансгранично сътрудничество на Румъния-България”, който приел следните решения: 1.Приема предложение за административно стопански мерки за успешна реализация на проекта Трансграничн мрежи за развитие на културен /KUL-T.-NET/ по Програмата за трансгранично сътрудничество на Румъния-България”свързани с етапа на договаряне по програмата за трансгранично сътрудничество „България –Румъния 2007-2008г., адресирано до органи на [община], представляващо неразделна част от протокола; 2.Упълномощава К. Д., като ръководител на екипа на проекта, да подпише и внесе предложението от името на екипа на вниманието на Общинската администрация и Общинския съвет на [община] и ректора на ВТУ.
Адресатите – кметът на [община], председателят на Общинския съвет и ректорът на ВТУ били уведомени от К. Д., че общата стойност на проекта е 698 031.66 евро и, че ръководителят на проекта в лицето на зам. кмета, поради липса на професионален опит, като отговорен представител на общината, не е създал благоприятни условия за съвместната работа и необходимата координация. Заместник кметът не бил взел участие в изработването на проекта, въпреки че е негов ръководител, не познавал идейната концепция на проекта и спецификата му, което било заплаха за провалянето му. В подкрепа на предложението за смяната на зам.кмета като ръководител на проекта се посочвало, че друг проект ръководен също от него по оперативна програма ”Регионално развитие” е оценен като високо рисков по методологията на МРРБ и временно спрян. На Общинския съвет били предложени 4 решения, чрез които да се вземат мерки за осъществяването на проекта, а именно: 1/ Да се приеме предложението на екипа за смяна на ръководителя на проекта; 2/Да се определят средствата за възнаграждение на екипа; 3/Да се възложи на кмета да сключи граждански договори с членовете на екипа; 4/Да се възложи на кмета след стартирането на проекта да внесе доклад за осъществяване дейностите по настоящето решение.
С писмо от 09.05.2011г. кметът на общината изразил недоволството си от начина по който било отправено предложението, като подчертавал ,че г-жа Д. не е била упълномощена да води каквато и да била кореспонденция с кмета и Общински съвет от името на университета и не се приема от общината като представител на университета.
Въз основа на това писмо, на 14.06.2011г., със Заповед от 14.06.2011 г., Л., в качеството на ректор на университета уволнил дисциплинарно Д. с мотиви, че нарушила Етичния кодекс и правилата на професионалната етика с предложението, което е представила пред общината; искането за смяна на ръководителя на проекта било представено като искане на университета, като по този начин злепоставила работодателя си пред общината и ръководителя на проекта, и създала напрежение между ръководителя на проекта и университета, което представлявало нарушение по чл.187 т.8 изр.2-ро от КТ ,чл.187 т.10 и чл.7,18 ал.1,2, и 5 от Етичния кодекс на работещите във ВТУ и чл.19.т.9 и 10,чл.23 т.7 и 10 от Правилника за вътрешния трудов ред във ВТУ.
С влязло в сила решение по чл. 344, ал. 1 КТ уволнението е отменено и служителят възстановен на заеманата преди уволнението длъжност. Искът по чл. 344 ал. 1 т. 3 от КТ е отхвърлен поради това, че Д. има регистриран в НОИ срочен трудов договор, валиден до 08.06.2012 г., а тя от своя страна не представила по делото доказателства за наличие на разлика между възнаграждението което получавала по основния трудов договор и срочния такъв.
След влизане в сила на съдебното решението, К. Д. подала заявление от 29.10.2012 г с което поискала от ректора да я възстанови на заеманата преди уволнението длъжност. Той й изпратил покана от 07.11.2012г. с която я канел на 09.11.2012 г. да се яви на работа. Съгласно Протокол от 12.11.2011г. на Катедрения съвет, нямало часове за осигуряване учебната натовареност на К. Д. в катедрата, за което била уведомена. Тя възразила и се обърнала към Дирекция „Инспекция на труда за защита на професионалните права. На 07.05.2013г. започнала проверка по молбата и в университета, която приключила на 16.05.2013г. На 13.05.2013г. била уволнена отново дисциплинарно за това, че разпространила открито писмо до органите на законодателната и изпълнителната власт в Република България, комисари от Европейския съюз, лидерите на партиите в България и кмета на [община], в което разпространила неверни твърдения, че ректорът на университета създава пречки за реализиране на европейски проекти и е замесен в нередности и злоупотреби по проекти финансирани с публични средства, както и че е отсъствала безпричинно от работното си място на 28.03.2013г. от 15.30ч. до 16.30ч.;на 29.03. от 10.30ч. до 11.30ч., и на 01.04. от 15.30ч. до 16.30ч. Исковете й по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, и т. 3 КТ са отхвърлени с влязло в сила съдебно решение.
Въззивният съд, като коментирал правилността на първоинстанционното решение, приел, че уволнението от 2011 г. е незаконосъобразно.
Съдът приел за установено, също така, че ректорът е знаел за липсата на основание за издаване на заповедта за уволнение на К. Д. още при издаването и, защото била очевидна липсата на вменените й дисциплинарни нарушения по чл.187 т. 8 и т. 10 от КТ, чл. 7, 18, ал.2 и ал.5 от Етичния кодекс на работещите във ВТУ. Освен това изразеното становище за мерки от страна на общината, облечени в решения за придвижване на проекта в предложението, не било лично на ищцата, а на целия експертен проект. Касаело се за свободно изразяване на мнения и становища и изразяването им чрез слово, което било конституционно право на всеки български гражданин - чл.39 ал.1 от Конституцията на РБ. Нещо повече, в случая се касаело за изразяване на становище, утвърдено от целия осемчленен екип на проекта, което имало за цел ефективно решаване на проблеми, свързани с осъществяването на проекта и предотвратяване на провалянето му. Знанието за липса на нарушение у ответника се установявало и от факта, че той не е наложил каквото и да е дисциплинарно наказание на нито един от експертите, подписали протокола, и приели текста на предложението, които работят като преподаватели във ВТУ, които имат трудови договори с университета. Съдът приел за установено, че кметът е оказал натиск спрямо ректора да накаже Д. за изказаното становище от ръководения от нея екип. Подчинявайки действията не на закона, а за да угоди на кмета на общината, ректорът умишлено преследвал тази друга цел - да се удовлетвори кмета, използвайки служебно положение. Знанието за липса на нарушение на трудовата дисциплина , свързани с изпълнение на работата по основния трудов договор на Д. като преподавател била очевидна и за човек без висше образование, камо ли за ректор на университет. Според въззивната инстанция категорично ясно било, че дори да се приеме твърдението на ректора и, противоречащото на всички писмени доказтелства съждение на двама от свидетелите, че с предложението се уронвало доброто име на университета, то липсвало връзка между едно такова поведение и задълженията на ищцата по основния й трудов договор. Знанието за липса на основания за уволнение и недобросъвестността на ректора, изразяваща се в това на всяка цена да се накаже ищцата за засегнатото самолюбие на зам.кмета и под натиска на кмета на общината, се установявало и от последващите му действия, след постановяване на решението по трудовия спор, а именно париране на опитите на ищцата да възстанови трудовите й права със всички възможни средства, които се разкривали от писмените доказателства по делото. Повече от очевидно било, че ответникът, след като е знаел, че липсват основания за уволнението на Д. и е налице висящ съдебен спор по иск за отмяна на уволнението и възстановяване на предишната й работа, бил допуснал провеждането на конкурси за попълване на местата на преподавателите в катедра „Маркетинг и туризъм”, без да запази мястото на уволнената, целял от една страна да осуети изпълнението на решението на съда, и от друга, чрез тези действия, е демонстрирал силата на власт и възможности, като е използвал допустими от закона способи и средства,с които да се попречи за изпълнение на съдебното решение за възстановяването на Д. и де се прекрати научната кариера на същата. Според съда, преследването на такава лична цел, в качеството на работодател, е недопустима, и представлява деликт за който следва да се носи имуществена отговорност.
Съдът приел „от доказателствата по делото и заключението на вещото лице“, че на Д. са причинени имуществени вреди в размер на 11 639.86 лв. На нея следва да се присъди като обезщетения пълният размер на възнаграждението, което не е получила, но би било начислено и изплатено от университета за периода от 01.06.2011г. до 29.10.2012г., ако не е била уволнена незаконно. Въззивната инстанция намерила за основателна и претенцията за заплащане на неимуществени вреди, които се изразяват в душевните притесненията и тревоги, които са и причинени в резултат на виновното поведение на ректора с уволнението и последващите му действия, чрез които са създадени пречки за изпълнението на решението в частта за възстановяването на ищцата, на предишната и работа като преподавател и прекратяване на научната и кариера.
Касационната жалба е основателна.
По настоящия спор въпросът с незаконността на уволнението, извършено със заповедта от 2011 г. е разрешен с конститутивно решение по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и е недопустимо съдът повторно да преценява били ли са налице основания за налагане на дисциплинарно наказание или не. От значение са обстоятелствата за ангажиране лично деликтната отговорност на ректора на университета – работодател и няма никакво значение за изхода на иска по чл. 45 ЗЗД последващото уволнение от 2013 г. Отделно, никога не е имало съмнение, нито противоречие в съдебната практика, че при висящ трудов спор работодателят не е задължен да „пази“ длъжността на уволнения работник/служител, че има право да извършва реорганизация, включително да съкращава щата, както и право да наема служители на освободеното след уволнението място. При подобна реорганизация, ако при възстановяване на уволнения служител той не може да заеме длъжността, работодателят може да прекрати възстановеното трудово правоотношение, щом е налице някое от основанията по чл. 328, ал. 1 КТ.
В случая, въззивният съд недопустимо се е произнасял по законността на уволнението, извършено през 2011 г., но още и за законността на уволнението, извършено през 2013 г., както и за наличие на увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД в резултат на второто и всички „последващи действия на ответника за париране законните опити на ищцата да бъде възстановена на работа“, след възстановяването й на работа поради отмяна на първото уволнение. Предмет на настоящите искове са самото обезщетенията за причинени увреждания от незаконно уволнение, извършено през 2011 г. и съдът недопустимо е излязъл от предмета, с който е сезиран. Друг е въпросът, че не може инцидентно по настоящото дело да се произнася по незаконността на уволнението от 2013 г. Незаконността на уволнението и неговата отмяна се извършва по специално установен от законодателя ред – от самия работодател или по исков път по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Отделно, в случая, второто уволнение е признато от съда за законно с влязло в сила съдебно решение, което е задължително, както за страните по него, така и за всички съдилища. Щом пък уволнението не е отменено, то увреждането, каквото и да е то – неимуществено или имуществено, не е в пряка причинноследствена връзка с прекратяването на трудовия договор.
В заключение въззивното решение в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди „от последващи действия на ответника за париране законните опити на ищцата да бъде възстановена на работа“ следва да бъде обезсилено.
В противоречие с дадения по чл. 290 ГПК отговор, въззивният съд, при определяне размера на имуществените вреди, причинени на Д. от неполучаване на трудови доходи, не е обсъдил данните за наличие на друго трудово правоотношение.
Решението противоречи и на разясненията, дадени в ПП на ВС РБ № 4/1975 г. Само поради назаконност на уволнението и причинени от него вреди, не може да се ангажира деликтната отговорност на служителя, издал незаконната заповед, ако не се установи по безпорен начин, че към датата на издаването й той е знаел, че липсват законни основания за уволнението и въпреки това, действайки недобросъветно, е извършил същото, като е преследвал лични или други цели.
Необосновани са изводите на въззивната инстанция, че у ректора П. Л. е имало знание, че липсват основания за уволнение през 2011 г., че той недобросъвестно е използвал служебното си положение и то, поради преследване на лични или на други неслужбени цели.
Обстоятелството, че деянието, посочено като основание за уволнението през 2011 г. не може да се квалифицира като нарушение на трудовата дисциплина, само по себе си не значи наличие на знание у наказващия орган, че уволнението е незаконно. Довод само от образованието на лицето, подписало заповедта също не може да се прави – в случая то дори не е юридическо.
Установената по делото реакция на кмета на общината от действията на Д., само по себе си не доказва и, че ректорът е наложил дисциплинарното наказание под натиск на кмета или с цел да го удовлетвори. Развитите от въззивната инстанция съображения за преследвани с второто уволнение лични цели от ректора – демонстрация на силата на власт и възможности, възпрепятстване изпълнение на съдебно решение и прекратяване на научната кариера на Д., не само, че са необосновани, а и недопустими като противоречащи на влязло в сила съдебно решение по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с което е прието, че второто уволнение е законосъобразно; те нямат и отношение към преследваните с първото уволнение цели от служителя, издал заповедта за дисциплинарно уволнение.
Общо положение в гражданското право е добросъвестността да се предполага винаги; този, който обвинява в недобросъвестност следва да го докаже, т.е. не може да се предполага недобросъвестност в поведението и действията на дадено лице. В случая, такава не е установена по пътя напълно и главно доказване в действията на Л. при уволнението от 2011 г.
В заключение, въззивното решение в обжалваната част следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество от касационната инстанция, като исковете се отхвърлят.
Ищецът следва да заплати на насрещната страна сторените по делото във всички инстанции съдебно деловодни разноски – общо в размер на 2404,80 лв.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:


ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 236/01.06.2016 г., постановено от Великотърновския окръжен съд по гр.д. № 148/2016 г. в частта, с която П. А. Л. е осъден да заплати на К. Г. Д. обезщетение за причинени й неимуществени вреди „от последващи действия на ответника за париране законните опити на ищцата да бъде възстановена на работа“ .
ОТМЕНЯ въззивно решение № 236/01.06.2016 г., постановено от Великотърновския окръжен съд по гр.д. № 148/2016 г. в частта, с която П. А. Л. е осъден да заплати на К. Г. Д. обезщетения за причинени й от незаконна заповед за уволнение, издадена от П. А. Л. за работодателя Великотърновски университет „Св. Св. К. и М.“, както следва – 11 375,10 лв. имуществени вреди и 3000 лв. неимуществени вреди, на осн. чл. 45 ЗЗД, ведно с компенсаторна лихва, считано от 14.06.2011 г.
и вместо това ПОСТАНОВИ
ОТХВЪЛЯ исковете, предявени от К. Г. Д. против П. А. Л. за заплащане на обезщетения за причинени й от незаконна заповед за уволнение № 413/14.06.2011 г., издадена от П. А. Л. за работодателя Великотърновски университет „Св. Св. К. и М.“, както следва – 11 375,10 лв. имуществени вреди и 3000 лв. неимуществени вреди, на осн. чл. 45 ЗЗД, ведно с компенсаторна лихва, считано от 14.06.2011 г.
ОСЪЖДА К. Г. Д. да заплати на П. А. Л. сумата в размер на 2404,80лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени по делото във всички инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: