Р Е Ш Е Н И Е № 213 гр. София, 16.01.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 692 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на служебния защитник на подсъдимия С. Н. С. против въззивно решение № 161/04.05.2016 г. на Софийски апелативен съд, НО, пети състав, постановено по ВНОХД № 70/2016 г., с което е било потвърдено наложеното му наказание по присъда № 274/21.10.2015 г. на Софийски градски съд по НОХД № 3335/2015 г. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС от защитника на С., се изтъкват доводи, съотносими към касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наказанието (поради недостатъчно отчитане на оказаното от подсъдимия съдействие при разследването, изразеното от него съжаление и трудовата му ангажираност, както и на обстоятелството, че той не е желаел да причини смъртта на пострадалия). Сочи се, че незаконосъобразно съдът е отказал да приложи чл. 55 от НК и е отчел като отегчаващо вината обстоятелство предишните осъждания на подсъдимия (които не са за престъпления против личността), въпреки наличието на правната квалификация за опасен рецидив. Претендира се намаляване на наказанието. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С първоинстанционната присъда подсъдимият С. С. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 124 ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1. пр. 1, вр. чл. 128 ал. 2, пр. последно вр. чл. 29 ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК за това, че на 25.07.2013 г. в [населено място], [улица], затвора в [населено място], в приемно отделение, ... група, килия №..., причинил на И. Г. Т. смърт по непредпазливост, в следствие на умишлено нанесена тежка телесна повреда, изразяваща се в разкъсване на далака с излив на кръв в коремната кухина 3 200 мл., представляваща „постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота“, чрез удар, нанесен с крак обут с маратонка в тялото, в областта на лявата част на кръста под ребрата, в лявата странична част на торса, като деянието представлява опасен рецидив, поради което и във вр. с чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК му е било определено наказание 5 години лишаване от свобода, намалено с 1/3 в окончателен размер от 3 години и 4 месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Осъден е бил да заплати и направените по делото разноски. Подсъдимият е обжалвал присъдата в частта относно наказанието, като с постановеното въззивно решение, предмет на настоящата касационна проверка, същото е било потвърдено. Касационната жалба е неоснователна. Неприемливи са твърденията за игнорирането на обстоятелства със смекчаващо значение. Идентични по съдържание възражения са били направени и пред апелативния съд и те са намерили убедителен отговор в атакуваното решение. С оглед процедурата, по която се е развило първоинстанционното производство, изискваща приложение на чл. 373 ал. 2 от НПК, правилно при определяне на наказанието на С. С. е ползвана процесуалната техника по чл. 58а ал. 1, вр. чл. 54 от НК, а не тази по чл. 58а ал. 4, вр. чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК, за която не са били налице необходимите предпоставки. Индивидуалната тежест на деянието, подчертана от неговата специфика – нанасянето само на един единствен удар от страна на подсъдимия в тялото на пострадалия Т., е била добре съпоставена с конкретните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Противно на заявеното от жалбоподателя, в първата категория оправдано са били включени изразеното от С. съжаление за стореното, както и семейното му и социално положение – трудовата му ангажираност и фактът, че очаква дете. Въззивният съд е изложил подробни и убедителни аргументи, защо липсата на желание у подсъдимия да причини смъртта на пострадалия, както и наличието на нанесени удари на последния и от други лица, не се явяват обстоятелства, релеванти към отговорността на С. в характера им на смекчаващи или отегчаващи такива, с които ВКС напълно се солидизира и не намира за необходимо да преповтаря. Настоящият състав споделя и извода на контролираната инстанция, че направеното самопризнание от страна на подсъдимия за нуждите на съкратеното съдебно следствие по чл. 371 т. 2 от НПК не следва да бъде вземано предвид при отмерването на наказателната му отговорност, доколкото то не съставлява елемент от цялостното му процесуално поведение, обективно проявено при досъдебното разследване, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител (виж. ТР № 1/2009 г.). Правилно е отчетена и тежестта на обстоятелствата с отегчаващ характер - високата степен на обществена опасност на деянието и предходните осъждания на подсъдимия, но само тези от тях, извън обуславящите правната квалификация за опасен рецидив. Действително, последните са били основно за престъпления срещу собствеността, но въпреки това те свидетелстват негативно за характерът и личността на С., който не е демонстрирал поправено и превъзпитано поведение въпреки изтърпяването на съответните наказания за тях. Обобщено, ВКС намира, че смекчаващите обстоятелства, разгледани самостоятелно и в тяхната съвкупност, съпоставени с индивидуалната тежест на самото деяние и с установените по делото отегчаващи обстоятелства не оправдават по-голямо смекчаване на наложеното наказание, което така или иначе е определено в предвидения от закона минимум от 5 години, след което е било редуцирано с 1/3, обуславяща окончателен размер от 3 години и 4 месеца. В потвърдения размер санкцията съответства на извършеното и е достатъчна за постигането на целите по чл. 36 от НК. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не е налице соченото касационно основание и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 161/04.05.2016 г. на Софийски апелативен съд, НО, пети състав, постановено по ВНОХД № 70/2016 г., Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: