1 Р Е Ш Е Н И Е № 183 гр. София, 25.02.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на осми декември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2805 по описа за 2014г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт В. Л. Й. срещу решение № 160 от 03.02.2014г. по гр. дело № 3660/2013г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 7 състав. С въззивния съдебен акт след частична отмяна на решение № 5622 от 22.07.2013г. по гр. дело № 8075/2012г. на Софийски градски съд, гражданска колегия [фирма] е осъдено да заплати следните суми: 1/ на М. С. А. от [населено място] на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /към настоящия момент отменен/ и чл. 86 ЗЗД сума в размер 530 000 лв. /разлика над уважения размер от 150 000 лв. до действително дължащия се размер от 680 000 лв./ - обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 23.08.2009г., заедно със законната лихва, считано от 23.08.2009г. до окончателното плащане, както и сумата 93,53 лв. – разноски по делото; 2/ на адвокат П. Д. С. – К. сумата 21 650 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА; по сметка на Софийски апелативен съд държавна такса в размер 31 800 лв., заедно със законната лихва върху държавни вземания, считано от датата на влизане на решението в сила. Въззивното решение е обжалвано в частта над присъденото с двата съдебни акта обезщетение над 330 000 лв. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Ответницата М. С. А. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. П. К. оспорва касационната жалба. Третото лице – помагач Р. Р. А. от [населено място] не изразява становище по касационната жалба. С определение № 392 от 07.07.2015г. по т. дело № 457/2014г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивния съдебен акт в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на М. С. А. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 23.08.2009г., в размер общо 350 000 лв. /над 330 000 лв. до пълния предявен размер 680 000 лв./, заедно със законната лихва, считано от 23.08.2009г. до окончателното плащане, както и в частта за съответните разноски и държавна такса, на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да разгледа възражението за съпричиняване, релевирано в отговора на исковата молба, на което въззиваемият /ответник в първоинстанционното производство/ се е позовал и във въззивната инстанция, ако решението е обжалвано само от ищеца в отхвърлителната част на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и не е обжалвано в осъдителната му част от ответника? Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи във връзка с релевираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Със сила на пресъдено нещо се ползува решението относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. В основанието на иска се включва конкретният юридически факт, въз основа на който е заявена претенцията, и който е очертан от хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. С решението съдът подвежда установените по делото факти под приложимата правна норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено нещо, поради което диспозитивът представлява източника на силата на пресъдено нещо. При предявен иск за заплащане на застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на основание чл. 226 КЗ /отм./ фактите, въз основа на които се поражда претендираното материално право са следните: валидно възникнало правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; настъпване на застрахователно събитие - ПТП; претърпени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се претендира застрахователно обезщетение /имуществени или неимуществени, или двата вида вреди в зависимост от предявения иск/; механизма на настъпване на ПТП. Установените с влязлото в сила решение по иска общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на пресъдено нещо и възраженията на ответника относно тези факти следва да се считат за преклудирани. Ако искът по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е уважен частично и е отхвърлен в останалата му част поради това, че съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, прилагайки принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, е приел за справедлив по-нисък размер от предявения, и решението не е обжалвано от ответника – застраховател в осъдителната му част, то в тази част съдебният акт се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на следните правопораждащи факти: относно наличието на правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, настъпването на застрахователното събитие – ПТП, установените претърпени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се претендира застрахователно обезщетение, механизма на настъпване на процесното ПТП. При обжалване на решението в отхвърлителната му част от ищеца поради неправилно прилагане на принципа на спрадведливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е ограничен от оплакванията на въззивника във въззивната жалба и относимите към тях възражения на ответника, релевирани своевременно в отговора на исковата молба и поддържани в отговора на въззивната жалба. Възражението на ответника за недължимост на част от претендираното обезщетение поради принос на пострадалата за собственото си увреждане, тъй като се е качила в управлявания от делинквента автомобил, знаейки, че той е употребил алкохол, представлява правоизключващо възражение, относимо към размера на дължимото застрахователно обезщетение. Въззивното производство, образувано по въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, с която частично е отхвърлен иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, поддържа висящността на процеса относно размера на дължимото застрахователно обезщетение, поради което въззивният съд е длъжен да разгледа своевременно направеното от ответника - въззиваем в отговора на исковата молба и поддържано в отговора на въззивната жалба възражение за принос на пострадалото лице за собственото си увреждане, независимо, че решението не е обжалвано в осъдителната му част от ответника. Възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, изразяващо се в пътуване на пострадалия в автомобил, управляван от водач, за който е знаел, че е употребил алкохол, е от значение за размера на застрахователното обезщетение, предвид разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Когато ответникът е съгласен с размера на присъденото застрахователно обезщетение като краен резултат, същият не би могъл да обжалва само мотивите на решението на първоинстанционния съд, с които е прието за неоснователно твърдяното от него съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. В този смисъл е задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000г., ОСГК. Поради това във въззивното производство, образувано по жалба на ищеца, въззивният съд е длъжен да обсъди възражението за съпричиняване, ако в отговора на въззивната жалба ответникът се позовава на него и същото е релевирано в първоинстанционното производство в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, тъй като по отношение на него не е формирана сила на пресъдено нещо. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав дава следния отговор на релевантния процесуалноправен въпрос: Въззивният съд е длъжен да разгледа възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, релевирано в отговора на исковата молба, на което въззиваемият /ответник в първоинстанционното производство/ се позовава и във въззивното производство, ако решението е обжалвано само от ищеца в отхвърлителната част на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и не е обжалвано в осъдителната му част от ответника. При така дадения отговор на релевантния правен въпрос се налага изводът, че неправилно в противоречие със съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата ищца. В срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е въвел възражения за принос от пострадалата за вредоносния резултат поради непоставен предпазен колан и пътуване в автомобила, управляван от нейния съпруг, като е знаела че е употребил алкохол. Софийски градски съд е приел в решението си, че възраженията на ответника за съпричиняване от ищцата на вредоносния резултат са неоснователни. В отговора на въззивната жалба и в хода на въззивното производство ответното застрахователно дружество е поддържало само възражението за съпричиняване, изразяващо се в пътуване на пострадалата ищца в автомобила, управляван от съпруга й при употреба на алкохол, като е знаела за това. Като не е обсъдил посоченото правоизключващо възражение, относимо към определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поради обстоятелството, че не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия от въззивната инстанция, спорът следва да се разгледа в настоящото производство. Съгласно т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. на ВКС по тълк. дело № 1/2014г., ОСТК налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. Тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса, в случая застрахователя. С доклада по делото в определение в открито съдебно заседание на 28.02.2013г. първоинстанционният съд е дал указания на ответника по иска, че доказателствената тежест за установяване на твърдените от него факти във връзка с възражението за съпричиняване, наличие на алкохол в кръвта на водача, респективно, че пострадалата е знаела за това обстоятелство, е негова. Въпреки дадените указания, ответникът не е ангажирал доказателства, установяващи релевантно знание на ищцата, че съпругът й е употребил алкохол над законоустановения минимум. Дадените от третото лице помагач Р. Р. А. обяснения относно обстоятелството, че със съпругата му на 23.08.2009г. са били на сватба, че през цялата вечер е изпил две – три бири като е отишъл на друга маса, че са танцували и ищцата му е казала да не пие, следва да бъдат преценени с оглед всички обстоятелства по делото. Предвид липсата на други относими към твърдяното съпричиняване доказателства настоящият съдебен състав счита, че от обясненията на третото лице помагач не може да бъде направен извод, че ищцата е знаела, че съпругът й е употребил алкохол над законоустановения мининум, който да не му позволи да управлява МПС. Ответникът по иска /касатор/ не е провел пълно доказване, че ищцата е узнала какво количество алкохол е консумирало третото лице помагач, нито е установил дали ищцата е знаела степента на алкохолно повлияване и съответно дали е могла да предположи опасността съпругът й да предизвика ПТП. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставки за намаляване на обезщетението за причинените вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което предявеният иск е доказан по размер. С оглед съвпадане на крайния извод на касационната инстанция с крайния извод на въззивния съд, решението на САС в обжалваната му част над присъденото общо с двете решения обезщетение в размер 330 000 лв. до 680 000 лв. следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответницата по касационната жалба сумата в размер общо 13 200 лв. - направени разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение с включено в него ДДС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 160 от 03.02.2014г. по гр. дело № 3660/2013г. на Софийски апелативен съд, гражданска колегия, 7 състав в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на М. С. А. от [населено място] на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ сума в размер над 330 000 лв. /сбор от уважен от първоинстанционния съд размер от 150 000 лв. и допълнително присъдени от въззивния съд 180 000 лв./ до 680 000 лв. - обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 23.08.2009г., заедно със законната лихва, считано от 23.08.2009г. до окончателното плащане, както и присъдените разноски, на адвокат П. Д. С. – К. адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА и по сметка на Софийски апелативен съд държавна такса. ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на на М. С. А. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 13 200 лв. /тринадесет хиляди и двеста лева/ – направени разноски за касационното производство. Решението е постановено при участието на трето лице помагач Р. Р. А. от [населено място], област Р., [улица]. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.