Р Е Ш Е Н И Е № 42 гр. София, 17.03.2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на шести март две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Албена Рибарска изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 1322/2012 година. Производството е по чл. 290 ГПК. В. И. Г. е подал касационна жалба против решение № 1397 от 16.08.2012 г. по гр. дело № 2314/2012 г. на Пловдивски окръжен съд, VІІІ граждански състав. Касаторът е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по касация – Технически университет – [населено място], Филиал П. оспорва жалбата. Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С решение № 1397 от 16.08.2012 г. по гр. дело № 2314/2012 г. на Пловдивски окръжен съд, VІІІ граждански състав е потвърдено решение № 2356 от 08.05.2012 г. по гр. дело № 131/2009 г. на Пловдивски районен съд, ХV граждански състав, с което са отхвърлени предявените от В. И. Г. против Технически университет, [населено място], Филиал П. обективно съединени искове с правно основание чл. 74 и чл. 75 КТ, във вр. чл. 26 ЗЗД, за обявяване недействителност на клауза „срок” от трудов договор № 1 – 107/16.02.2006 г. и допълнителни споразумения към него № І – 1007/21.12.2006 г., № І – 27/19.01.2007 г. и № І - 21– 198/18.01.2008 г., както и за признаване, че сключения между страните трудов договор – трудов договор № 1 – 107/16.02.2006 г., изменен с допълнителни споразумения към него № І – 1007/21.12.2006 г., № І – 27/19.01.2007 г. и № І - 21– 198/18.01.2008 г. е договор за неопределено време. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че възникналото от цитираните договори правоотношение за заеманата от ищеца длъжност „професор”, след като е навършил 65 - годишна възраст е продължило още три години, а след изтичането им намират приложение разпоредбите на § 11 ПЗР на ЗВО във вр. чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Съдебният състав е изложил извод за това, че посочените договори не са сключени в нарушение на българското законодателство или в противоречие с разпоредби на правото на Европейския съюз. В подкрепа на същия извод е отразено, че съгласно решение на Съда на Европейския съюз от 18.11.2010 г., постановено във връзка с искане по чл. 628 ГПК на районния съд за тълкуване на чл. 6 от Директива 2000/78 ЕС на Съвета са дадени указания за тълкуване законовите норми, насочващо към целите им и е указано при несъответствие на тези цели с чл. 6 от цитираната директива, да бъде оставено без приложение националното законодателство, като въззивният съд е констатирал, че в решението на Съда на Европейския съюз не е отразено противоречие на нормите на българското законодателство с чл. 6, § 1 от Директива 2000/78 ЕС на Съвета. В обжалваното решение е изложен мотив относно липсата на противоречие между цитираните по – горе договори и чл. 54, ал. 1 ЗВО, аргументиран и с действието на § 11 ПЗР на ЗВО, като приложното поле на двете разпоредби според съдебният състав засяга хипотезата на ненавършили възраст по чл. 328, ал.1, т. 10 КТ хабилитирани лица, към които ищеца не може да бъде причислен, защото е навършил такава възраст. С определение № 193 от 15.02.2013 г. на ВКС по настоящето дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е приел за разглеждане нередовна искова молба. В същата се твърди противоречие между два нормативни акта - § 11 ПЗР на Закона за висшето образование /ЗВО/ и разпоредбите на Директива 2000/78 ЕС, без да се излага , в какво се състои противоречието на уговорките за срока, обективирани в трудовите договори, сключени между страните за заеманата от ищеца длъжност „професор”с конкретни разпоредби на нормативния акт от националното законодателство и общностното право. Цитирайки чл. 6 от Директива 2000/78 ЕС ищецът е следвало да посочи по какъв начин клаузите на процесните договори относно срока са нарушили уредбата, създадена с този текст на директивата. Въззивният съд има процесуалното задължение да провери редовността на исковата молба преди да разгледа спора по същество /арг. чл. 129 ГПК/. В случая при приемане на исковата молба за разглеждане не са констатирани от решаващия състав горните обстоятелства, както и характеристиката на иска, който е конститутивен и с предявяването му страната сезира съда да обяви недействителност на договора или при претендиране частична недействителност да се обяви недействителност на конкретни клаузи, с което същите отпадат, като уговорени в противоречие със закона и се заместват по право с императивни разпоредби на съответния нормативен акт. Ето защо въведения от страната петитум, с който се иска установяване на безсрочно трудово правоотношение не е съобразен с характеристиката на иска. Извън елементите на фактическия състав, относим към претенцията по чл. 74 КТ са твърденията в исковата молба за нарушение водещо до пряка дискриминация по признака „възраст” във връзка с чл. 14 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи, защото същите твърдения засягат искове по чл. 71 от Закона за защита от дискриминация /З../. Установяването на нарушения по чл. 71 З.. не може да се реализира с иск по чл. 74 КТ. Изискването на чл. 129, ал. 2 ГПК за редовност на сезирането в случая е било нарушено и неспазването му се е отразило на последващите съдопроизводствени действия, включително на постановяването на процесуално допустимо решение, предпоставящо твърдения за обстоятелства, относими към състава на чл. 74 КТ. Липсата им изключва възможността за формиране на становища, доводи, възражения от страните, за разпределение на доказателствената тежест и провеждане на доказване пред съда. С оглед въззивния характер на второинстанционното производство въззивният съд, като инстанция, разглеждаща спора по същество е задължен да осъществи проверка за редовността на исковата молба, за да извърши по редовната и допустима искова претенция правна квалификация на иска и се произнесе по неговата основателност и доказаност. В този смисъл са и разясненията в т. 4 на ТР на ОСГК на ВКС № 1/ 2001 г., които не са загубили своето значение. Предвид тези разяснения и съдържащите се в ТР на ОСГКТК на ВКС № 1/2013 г. преди да се произнесе по същество въззивният съд е следвало да отстрани нередовностите на предявения иск, засягащи основанието и петитума, посочени по – горе. Като не е провел процедура по отстраняване нередовностите на исковата молба въззивният съд е постановил процесуално недопустимо решение. Поради това въззивното решение следва да се обезсили по реда на чл. 293, ал. 4 ГПК и делото следва да се върне на окръжния съд за ново разглеждане, съобразно дадените указания. По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1397 от 16.08.2012 г. по гр. дело № 2314/2012 г. на Пловдивски окръжен съд, VІІІ граждански състав. ВРЪЩА делото на Пловдивски окръжен съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: