2 Р Е Ш Е Н И Е № 165 гр. София, 02.06.2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Ванюша Стоилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 6064 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Я. А. А. срещу решение № II-29/24.07.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 234/2015 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено решение № 2408/15.12.2014 г. по гр. дело № 9351/2012 г. на Бургаския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Военно формирование .....[населено място], осъдителни искове за заплащане на сумата 5 292.86 лв. – сборна главница, представляваща стойността на неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.09.2009 г. – 01.11.2011 г., в общ размер 1 144 часа или 143 дни, както и на сумата 1 242.25 лв. – сборна мораторна лихва върху всяко месечно вземане за извънреден труд за периода, считано от първо число на месеца, следващ месеца, през който е следвало да бъде изплатено съответното възнаграждение до 14.11.2012 г., като в тежест на касатора са възложени и разноски по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от решението, поради противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмени бележки. Ответното Военно формирование .... – [населено място], в откритото съдебно заседание оспорва касационната жалба и излага становище за неоснователност на същата. С определение № 186/17.02.2016 г. по настоящото дело, касационното обжалване е допуснато по следните два материалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 194, ал. 3, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, а именно: 1) следва ли при действието на новия ЗОВСРБ (обн. ДВ, бр. 35/12.05.2009 г.), времето при полагане на 24-часови дежурства да се тълкува като работа при условия на удължено служебно време, а не като извънреден труд (както при действието на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ, отм.), въпреки изричната разпоредба на чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, с която е уредено заплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време; и 2) следва ли договорът за военна служба да е прекратен, за да възникне право на парично възнаграждение за положен от военнослужещ извънреден труд при действието на новия ЗОВСРБ. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като е прието, че тези материалноправни въпроси са разрешени противоречиво с обжалваното въззивно решение – от една страна, и влезлите в сила: решение от 13.12.2013 г. по гр. дело № 41310/2012 г. на Софийския районен съд (СРС) и решение № 786/05.02.2014 г. по възз. гр. дело № 14473/2013 г. на Софийския градски съд (СГС). За да постанови решението си в обжалваната му част, БОС е приел за установено, че от 1990 г. жалбоподателят е военнослужещ, като понастоящем продължава да изпълнява служебните си задължения в ответното по делото военно формирование на МО. Процесната претенция на касатора-ищец се основава на твърдения в исковата му молба, че през процесния период от време се е наложило той да носи дежурства и наряди по график с оглед нормалното протичане на работата в поделението, като същите са надвишавали законоустановеното за служебната му функция служебно време, но не са били компенсирани с почивки. Окръжният съд приел и че отношенията между страните по повод претенцията на касатора за неизплатено възнаграждение за положен от него извънреден труд – фактически отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време, за процесния период 01.09.2009 г. – 01.11.2011 г. се уреждат изцяло от новия ЗОВСРБ (обн., ДВ, бр. 35/12.05.2009 г., в сила от 12.05.2009 г.). Въззивният съд е приел, че действащата правна уредба не съдържа нарочно легално определение на понятието „извънреден труд“, като в чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ е предвидено заплащането на допълнително възнаграждение за „носене на дежурства“ от кадровите военнослужещи, когато те излязат „извън установеното служебно време“, а в чл. 195 от ЗОВСРБ, – че максималната продължителност на дежурствата на военнослужещите не може да надвишава 24 часа за деня, а общо за един месец – 168 часа, и времето на такова дежурство се счита за служебно време. Въззивният съд е приел и че при превишаване на удълженото служебно време по ал. 2 на чл. 194 от ЗОВСРБ, прослуженото време се заплаща на военнослужещия като „допълнително възнаграждение“ по смисъла на чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, тоест уредени са случаи за обезщетения, аналогични на понятието „извънреден труд“. Същевременно съдът е приел, че анализът на разпоредбите сочи, че удълженото служебно време до 12 часа и това при 24-часовите дежурства не е „извънреден труд“ по смисъла на чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд изложил и съображения, че както в действалото до 2009 г. законодателство, така и по време на действието на настоящото такова няма изрична правна уредба на хипотезата за положен труд, надхвърлящ нормалната определена от закона продължителност, до увеличената такава на служебното време, който не е компенсиран с намалено работно време до деня на прекратяване на правоотношението по договора за кадрова военна служба, и който в същност не представлява „извънреден труд“, защото е в рамките на носените наряди и дежурства по график, а не ги надхвърля. Окръжният съд е приел, че е налице законова непълнота за уредбата на отношенията, която може да се преодолее само чрез нормативни разпоредби, уреждащи подобни случаи, каквато е тази по чл. 136а от КТ, при съобразяване на чл. 46, ал. 2 от ЗНА. Прието е и че тази разпоредба от КТ предвижда задължение на работодателя да компенсира удължаването на работното време чрез съответното му намаляване в един последващ период – в срок до четири месеца за всеки удължен работен ден, а когато това не се случи в посочения срок, работникът или служителят има право сам да определи времето, през което ще компенсира предходното удължаване на работното си време, нужно е само да уведоми за това работодателя си писмено, поне две седмици предварително. Изтъкнато е и че в ал. 5 на чл. 136а от КТ изрично е посочено, че само при прекратяване на служебното правоотношение, преди разликата до нормалната продължителност на работното време да е била компенсирана, тя се заплаща „като извънреден труд“. Въззивната инстанция е изтъкнала, че претендираните от касатора-ищеца процесни вземания се основават на липсата на компенсации за изслуженото от него удължено служебно време по дежурства и наряди по график, но всъщност липсва законова обосновка те да му бъдат компенсирани парично, освен при прекратяване на служебното правоотношение с работодателя. С оглед на това и предвид обстоятелството, че ищецът продължава да е в служебни правоотношения с ответната страна, въззивният съд е споделил крайния извод на първоинстанционния съд, че понастоящем процесната сума не е дължима съгласно приложимата нормативна уредба. В тази връзка са изложени и съображения, че по делото няма твърдения, нито се ангажират доказателства, ищецът да е поискал от работодателя си ползването на следващата му се за удълженото служебно време като компенсация, почивка, както и че парично обезщетение от работодателя се дължи само ако служителят е поискал компенсация с почивки, тя не му е била дадена и това не се е осъществило към момента на прекратяване на служебното правоотношение между страните; едва тогава възниква правото на военнослужещия да получи парично овъзмездяване на изслуженото в повече служебно време, за което не е бил компенсиран с почивка. От друга страна, в мотивите към влязлото в сила решение от 13.12.2013 г. по гр. дело № 41310/2012 г. на СРС, е прието, че в периода след влизане в сила на новия ЗОВСРБ (обн., ДВ, бр. 35/12.05.2009 г., в сила от 12.05.2009 г.), същият вече изрично не предвижда компенсация с намалено работно време и присъждане на допълнително възнаграждение при полагане на труд при увеличено работно време и при извънреден труд извън това време. В тази връзка също са цитирани разпоредбите на чл. 194, ал. 1-3, чл. 214, ал. 1, т. 3, чл. 195 и чл. 196 от ЗОВСРБ. С оглед на това и въз основа на експертното заключението по това дело, съдът е приел за установено, че на ищеца е дължима сума, определена от вещото лице като разлика между фактическата продължителност на служебното време и нормативно определената продължителност на служебното време, като са приспаднати компенсации и заплатен извънреден труд. По тези съображения, с това влязло в сила решение (диспозитива на същото), на основание чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.) и чл. 194, ал. 3, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 3 и чл. 195 от ЗОВСРБ е уважена претенция за периода месец май 2009 г. – месец ноември 2011 г., за присъждане на парична сума, представляваща дължимо и незаплатено възнаграждение за общо положен труд при превишаване общата увеличена продължителност на служебното време – извънреден труд, при превишаване нормалната продължителност на служебното време, но в рамките на удълженото такова. С другото влязло в сила решение – решение № 786/05.02.2014 г. по възз. гр. дело № 14473/2013 г. на СГС, също са уважени претенции за процесен период при действието на новия ЗОВСРБ (обн., ДВ, бр. 35/12.05.2009 г., в сила от 12.05.2009 г.), като в мотивите си съдът, след като е цитирал разпоредбите на чл. 194, ал. 1-3 и чл. 214, ал. 1, т. 3 от същия ЗОВСРБ, е приел, че за разлика от отменения ЗОВСРБ, за да възникне право на парично възнаграждение за положения от военнослужещия извънреден труд, при действието на новия ЗОВСРБ не се изисква договорът за кадрова военна служба да е прекратен. Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК, намира за правилно разрешението на двата поставени материалноправни въпроса по приложението на чл. 194, ал. 3, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, което е възприето в обжалваното по настоящото дело въззивно решение, където и на двата въпроса е даден положителен отговор; респ. – намира за неправилни разрешенията на тези въпроси, възприети в другите две – влезли в сила решения. Съображенията за това са следните: Възприетият в обжалваното въззивно решение, положителен отговор на двата разглеждани материалноправни въпроса се основава на трайно установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК при действието на ЗОВСРБ (отм.) и ПКВС (отм.) – решение № 128/26.05.2010 г. по гр. дело № 282/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 389/31.05.2010 г. по гр. дело № 194/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 439/01.07.2010 г. по гр. дело № 1733/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 696/23.11.2010 г. по гр. дело № 887/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази задължителна практика, времето при полагане на 24-часови дежурства от военнослужещите е удължено служебно (работно) време, а не е извънреден труд и не се заплаща като такъв, освен когато дежурството продължава повече от 24 часа или когато, макар и да не продължава повече от 24 часа, то не е било компенсирано с почивка до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за промяна на тази трайно установена задължителна практика на ВКС, тъй като нормативната уредба по ЗОВСРБ (отм.) и ПКВС (отм.) няма принципни различия от нормативната уредба по действащия ЗОВСРБ и Наредба № Н-18/19.12.2012 г. на МО, предхождана от заповед № 296/19.05.2011 г. на МО (като на последната жалбоподателят и изрично се позовава по настоящото дело). Аналогично на чл. 203, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ (отм.), разпоредбите на чл. 194, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ установяват, че нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 40 часа седмично и 8 часа дневно (ал. 1), както и че общата продължителност на служебното време в денонощие не може да надвишава с повече от ½ нормалната дневна продължителност, т.е. – това удължено служебно (работно) време по ал. 2 не може да е повече от 12 часа. Само при превишаване на това удължено служебно (работно) време от 12 часа дневно, съгласно чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.) и съгласно чл. 194, ал. 3, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 3 от ЗОВСРБ, на военнослужещия се дължи възнаграждение за извънреден труд. За разлика от ЗОВСРБ (отм.) и ПКВС (отм.), в действащия ЗОВСРБ и в Нар. № Н-18/19.12.2012 г. (както и в предхождащата я зап. № 296/19.05.2011 г.) терминът „извънреден труд“ не е използван, но с идентично съдържание са използваните там термини: „превишаване на общата продължителност на служебното време“, „извън установеното служебно време“ и „над общата продължителност на служебното време“. Както разпоредбите на чл. 204, ал. ал. 1-3 от ЗОВСРБ (отм.), така и разпоредбите на чл. 195 от ЗОВСРБ уреждат 24-часовите дежурства, не като извънреден труд по чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ (отм.), респ. по чл. 194, ал. 3 от ЗОВСРБ, а като удължено служебно (работно) време по чл. 203, ал. 2 от ЗОВСРБ (отм.), респ. по чл. 194, ал. 2 от ЗОВСРБ; като това още по-ясно следва от подзаконовата нормативна уредба – както съгласно чл. 154, ал. 2, във вр. с чл. 152, ал. 1 от ПКВС (отм.), така и съгласно чл. 17 от Нар. № Н-18/19.12.2012 г. (респ. т. 17 от зап. № 296/19.05.2011 г.), служебното време при 24-часовите дежурства се зачита в размер на 12 часа за всеки от двата дни, през които се носи дежурството. Съществен аргумент за това, че 24-часовите дежурства не се заплащат като извънреден труд са и разпоредбите на чл. 204, ал. 4, във вр. с чл. 226 от ЗОВСРБ (отм.) и на чл. 196, във вр. с чл. 214, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ, които изрично предвиждат, че за тези дежурства се заплаща допълнително възнаграждение за специфични условия на труд. Възприетият в чл. 136а от КТ принцип, че удълженото работно (служебно) време се компенсира с почивка, е проведен както в разпоредбата на чл. 152, ал. 4, т. 5 от ПКВС (отм.), така и в разпоредбите на чл. 10, т. 5, чл. 18, ал. 4, чл.чл. 26-28 от Нар. № Н-18/19.12.2012 г. (респ. т. 10.5, т. 19.2, т.т. 26-29 от зап. № 296/19.05.2011 г.). Поради това, съгласно посочената по-горе задължителна практика на ВКС, по аналогия намира приложение и разпоредбата на чл. 136а, ал. 5 от КТ, а именно – ако до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно (работно) време при носене на 24-часови дежурства, само тогава то се заплаща като извънреден труд. Това разрешение е в съответствие и с принципната забрана в трудовото законодателство работодателят да замества с парична престация, дължимата на работника (служителя) почивка, освен при прекратяване на трудовото правоотношение, когато вече е невъзможно ползването на съответната почивка да се осъществи при същия работодател. По изложените съображения, неоснователни са и оплакванията и доводите в касационната жалба на ищеца за неправилност на обжалваната част от въззивното решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост. С оглед на това, съгласно чл. 293, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 291, т. 1 - in fine от ГПК, обжалваната част на въззивното решение следва да се остави в сила. Тъй като изходът на спора по делото не се променя в касационната инстанция, и при липсата на оплаквания на касатора относно произнасянето на въззивния съд по разноските по делото, решението му следва да се остави в сила и в тази негова част. Също предвид крайния изход на материалноправния спор между страните, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата в касационното производство по делото, чийто размер, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, възлиза на сумата 656.76 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № II-29/24.07.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 234/2015 г. на Бургаския окръжен съд – в обжалваната част, с която са отхвърлени, предявените от Я. А. А. срещу Военно формирование ...... – [населено място], осъдителни искове за заплащане на сумата 5 292.86 лв. – сборна главница, представляваща стойността на неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.09.2009 г. – 01.11.2011 г., в общ размер 1 144 часа или 143 дни, както и на сумата 1 242.25 лв. – сборна мораторна лихва върху всяко месечно вземане за извънреден труд за периода, считано от първо число на месеца, следващ месеца, през който е следвало да бъде изплатено съответното възнаграждение до 14.11.2012 г., и относно разноските по делото; ОСЪЖДА Я. А. А. да заплати на Военно формирование ..... – [населено място] сумата 656.76 лв. (шестстотин петдесет и шест лева и седемдесет и шест стотинки) – разноски за касационното производство по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.