13 Р Е Ш Е Н И Е № 421 гр. София, 29 декември 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на първи декември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора от ВКП Петър Долапчиев след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 1036/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби от адв.Б.-повереник на частния обвинител А. З. Т. и от адв.Н.-защитник на подсъдимата П. С. С. срещу решение №57 от 29.04.2015 г.,постановено по внохд №311/2014 г.по описа на Пловдивски апелативен съд, НО. В жалбата на частния обвинител се релевират касационите основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Оплакването за нарушение на материалния закон се обосновава с твърдение за неправилност в извода на съда ,че подсъдимата следва да бъде оправдана за нарушение на правилото за движение по пътищата по чл.20 ал.2 от ЗДвП, като се застъпва становището, че е налице несъобразяване на скоростта на движение на управлявания от нея автомобил с конкретните пътни условия на видимост , обстоятелство, стоящо в причинна връзка с вредоносния резултат.По отношение изразеното недоволство от наложеното на подсъдимата наказание се посочва ,че същото не би могло да изпълни целите по чл.36 от НК. Обръща се внимание на поведението на подсъдимата на местопроизшествието, както и след това, на факта, че същата не е изразила съжаление за стореното, както и че е била причинена средна телесна повреда на друг един от велосипедистите, която не е била приета от съда за съставомерна, но която следва да бъде отчетена при преценка обществената опасност на деянието. Моли се да бъде отменен съдебния акт в частта, в която П. С. С. е била призната за невиновна за допуснато нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП и да бъде призната за виновна по това обвинение, както и да изтърпи наказание в по-висок размер, за да бъдат изпълнени целите на специалната и генерална превенция. В жалбата на подсъдимата се посочват и трите касационни основания-нарушение на материалния и процесуален закон и като пряка последица от тях- несправедливост на наложеното наказание.Неправилното приложение на материалния закон се аргументира с доводи относно приложимостта на разпоредбата на чл.15 от НК, както и с твърдения за това, че отсъствието на анализ на доказателствата, отнасящи се до евентуалното нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП са направили решението неправилно в посока избор на приложим закон. Твърди се,че съставомерните последици биха настъпили и при изпълнение на задължението за контролиране на превозното средство, тъй като те са резултат само и единствено от неправомерното поведение на пострадалия. Съществените процесуални нарушения се свързват с твърдения за това, че обвинителният акт не отговаря на изискванията на закона, тъй като инкриминираните правила за движение по пътищата съдържат няколко хипотези, които не са били конкретизирани, което е от естество да затрудни организиране защитата на подсъдимата; че едно от правилата, а именно чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП е изписано неправилно и забуждаващо, като вместо „предвидимо“ препятствие е изписано „видимо“ препятствие, което променя смисъла и съдържанието на произтичащите за водача задължения; че делото е разгледано от незаконен състав, тъй като в състава на съда е участвал съдия, който е постановил определение, с което наказателното производство е било прекратено, поради което е била нарушена разпоредбата на чл.29 ал.1 б. „в“ от НПК. Що се отнася до несправедливостта на наказанието, то тя е изведена на базата на разбирането на защитата, че деянието е несъставомерно, поради което наказание не се следва. Моли се подсъдимата да бъде оправдана по повдигнатите й обвинения, алтернативно да бъде отменено решението в обжалваната част и делото върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция за отстраняване на съществените процесуални нарушения. В съдебното заседание пред ВКС повереникът на частния обвинител поддържа подадената от тях касационна жалба и моли да бъде уважена. Счита ,че при определени ситуации е напълно възможно да се приеме,че водачът е допуснал и двете инкриминирани на подсъдимата нарушения –по чл.20 ал.1 и по чл.20 ал.2 от ЗДвП. Във връзка с оплакването по чл.348 ал.1 т.3 от НПК посочва ,че наложеното наказание е изключително занижено. Досежно жалбата на подсъдимата намира, че не е налице претендираното нарушение на материалния закон, предвид обстоятелството, че деянието не е случайно, а е резултат от загубата на контрол на управляваното от нея МПС. Счита, че не са налице и твърдените съществени процесуални нарушения- че по делото са назначавани множество експертизи по искане на защитата на подсъдимата, която по време на цялото производство е осъществявала изключително активно процесуално поведение, което не обосновава извод за липса на яснота на обвинението; че не е налице нарушение на чл.29 от НПК.В заключение се моли жалбата на подсъдимата да не бъде уважавана. Защитникът на подсъдимата –адв.Н. оспорва изцяло твърденията за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието, съдържащи се в касационната жалба на повереника на частния обвинител. Застъпва тезата, че действително е допуснато нарушение на материалния закон ,но то се е изразило в отказа на съда да приложи разпоредбата на чл.15 от НК, при наличие на материално правните предпоставки за това. Акцентира на обстоятелството, че събраните доказателства водят именно към извод ,че деянието е случайно и от тази гледна точка поведението на подсъдимата не е виновно. Излага съображения относно съотношението между ал.1 и ал.2 на чл.20 от ЗДвП, като извежда заключение,че в конкретния случай ал.2 изр.последно изключва възможността да се приложи ал.1 от ЗДвП. Поддържа оплакването си за несъответствие на съдържанието на обвинителния акт с изискванията на НПК ;че съдебният състав, разгледал делото е сформиран в нарушение на закона.Моли подсъдимата да бъде оправдана, алтернативно-да бъде отменено обжалваното решение и делото върнато за ново разглеждане на апелативния съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура взема становище за потвърждаване на атакуваното въззивно решение, тъй като счита, че реливираните в касационните жалби основания не са налице. Посочва, че липсва незаконен състав /така както твърди защитника на подсъдимата/, тъй като съдия от състава на въззивния съд, постановил атакуваното решение, не е участвал в състав, постановил определение за прекратяване на наказателното производство, а е участвал в такъв,който е постановил съдебен акт за потвърждаване на определение на ОС-Стара Загора за прекратяване на съдебното производство, което не е основание за отвод по смисъла на чл.29 ал.1 б. „в“ от НК. На следващо място счита ,че правилно съдът е оправдал подсъдимата за нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП ,тъй като то не е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия резултат. Наложеното на подсъдимата наказание намира за справедливо с оглед наличните смекчаващи отговорността обстоятелства и най-вече предвид продължителността на съдебния процес.Моли жалбите да бъдат оставени без уважение. В последната си дума подсъдимата П. С. С. моли да бъде оправдана. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби , становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №352 от 17.12.2012 г., постановена по нохд №814/2011 г., Старозагорски окръжен съд е признал подсъдимата П. С. С. за виновна в това ,че на 22.08.2009 г., около 23.30 часа, по първокласен път 1-5, на км.204+200, по пътя между [населено място] и [населено място], при управление на МПС-л.а. „марка“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушила правилата за движение по пътищата по чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП –не наблюдавала пътя пред себе си, не се движила със съобразена скорост и не намалила скоростта при възникналата опасност, като по непредпазливост причинила смъртта на велосипедиста А. М. Р. /И./, като след деянието направила всичко зависещо от нея за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл.343а ал.1 б. „б“ във вр.с чл.343 ал.1 б. „в“ във вр.с чл.342 ал.1 и чл.54 от НК я е осъдил на шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от три години , считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимата е лишена от право да управлява МПС за срок от една година ,на основание чл.343 г от НК. В тежест на подсъдимата С. са възложени и направените по делото разноски, както и тези сторени от частния обвинител. По жалби, депозирани от подсъдимата и частното обвинение, пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд №137/2013 г., приключило с решение №229 от 13.01.2014 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като подсъдимата С. е била оправдана да е извършила нарушение на правилото на чл.20 ал.2 от ЗДвП и е осъдена да заплати направените пред ПАС разноски. В останалата част присъдата е била потвърдена. По касационни жалби на подсъдимата и частния обвинител е било образувано н.д. №572/201 4г. по описа на ВКС, първо н.о., който с решение №234 от 04.08.2014 г. е отменил въззивното решение по внохд №137/2013 г.на Апелативен съд-Пловдив и е върнал делото за ново разглеждане на същия съд. След връщане на делото от ВКС,пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд №311/2015 г., приключило с решение №57 от 29.04.2015 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като П. С. е била призната за невиновна и оправдана в това да е извършила нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП. С решението същата е била осъдена да заплати разноските,направени пред въззивната инстанция. По оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, релевирано в жалбата на подсъдимата П. С.. ВКС не констатира наличие на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК. На първо място, не е налице незаконен състав ,който да е разгледал делото във въззивната инстанция. Претенцията на защитата, че член от състава на апелативния съд, постановил въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка , е участвал и в състава на съда, произнасял се по прекратяване на наказателното производство по делото, е лишена от основание. Действително в хода на досъдебното производство, Пловдивски апелативен съд двукратно е проверявал определения на ОС-Стара Загора, с които са били отменяни постановления на прокуратурата за прекратяване на наказателното производство, водено срещу обв.С. за престъпление по чл.343 ал.1 от НК. Но нито един съдия от състава на съда, разгледал настоящето внохд №311/2014 г. /И., К., С./ не е участвал в съдебния състав , постановил определение № 186 от 07.07.2010 г. по внчд 287/2010 г. /Р.,К.,Р./, нито пък определение №59 от 25.02.2011 г. по внчд №93/2011 г. /Р., К., Р./. Обстоятелството, че съдия К. е участвала и в състава на съда по внчд №414/2011 г., по което е било постановено решение за потвърждаване на разпореждане на съдията-докладчик от Старозагорски окръжен съд, с което разпореждане на основание чл.249 ал.2 във вр.с чл.248 ал.2 т.3 от НПК е било прекратено съдебното производство и делото върнато на прокуратурата за допълнително разследване, не е основание за нейния отвод. И това е така , тъй като съгласно разпоредбата на чл.29 ал.1 б. „в“ от НПК /на която се позовава защитата/, не може да участва в състава на съда съдия, който е постановил определение, с което се прекратява наказателното производство, но не и когато се отнася до съдия, участвал в състава на съда постановил съдебен акт, свързан с произнасяне относно прекратяване на съдебното производство . Абсолютно по аналогичен начин стоят нещата и със съдията-докладчик от първостепенния съд. Същият не се е произнасял на досъдебното производство по контрол за законосъобразност на постановленията на прокуратурата за прекратяване на наказателното производство, водено срещу П. С., а единствено е прекратил съдебното производство по разглежданото от него нохд №375/2011 г. по описа на Старозагорски окръжен съд , на основание чл.249 ал.2 във вр.с чл.248 ал.2 т.3 от НПК, което не е основание за неговото отвеждане по смисъла на чл.29 ал.1 б. „в“ от НПК. Това е така, понеже при прекратяване на съдебното производство от съдията-докладчик по чл.249 ал.2 във вр.с чл.248 ал.2 т.3 от НПК, както и при контрола на неговия акт от въззивната инстанция ,съдиите не се произнасят по съществото на спора /не обсъждат фактите, доказателствата и не изгражда правни заключения/,а единствено констатират наличието на допуснати на досъдебното производство отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници и като последица от това- връщат делото за тяхното отстраняване. На следващо място, не се констатират пороци при изготвяне на обвинителния акт. Същият отговаря на изискванията на чл.246 от НПК. Инкриминираните правилата за движение по пътищата, които запълват съдържанието на бланкетната норма на чл.343 от НК, са конкретно посочени- чл.20 ал.1 от ЗДвП- „Водачите са длъжни да контролират ППС, които управляват“, чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП само в хипотезата на : „Водачите са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с конкретните условия на видимост ,за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие“ и чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП- „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“, поради което оплакването на защитата за неконкретизиране на правилата за движение по пътищата,които прокуратурата твърди, че С. е нарушила, не се споделя. Освен това в диспозитива на обвинителния процесуален документ изрично е описано неправомерното поведение на подсъдимата като водач на МПС към момента на произшествието /не е наблюдавала пътя пред себе си, не се е движила със съобразена скорост и не е намалила скоростта при възникналата опасност/, което поведение е било съотнесено към инкриминираните й правила от ЗДвП. При това положение твърдението, че подсъдимата не е разбрала в какво е обвинена, е несъстоятелно, още повече, че същата и в съдебното заседание пред първоинстанционния съд изрично е потвърдила ,че разбира обвинението. Действително в обвинителния акт е допусната грешка при изписването на част от текста на разпоредбата на чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП, като вместо „всяко предвидимо препятствие“ е отразено „всяко видимо препятствие“. Според настоящият касационен състав се касае до техническа грешка , която обаче не се е отразила нито на правото на подсъдимата да разбере в какво се обвинява, нито на възможността й да осъществи ефективна защита. В случая става дума за законова норма ,която е била и цифрово посочена, и чието съдържание е напълно достъпно и винаги може да бъде проверено / незнанието й не е извинителна причина/. От друга страна, на досъдебното производство в протокола за привличане на С. в качеството на обвиняем от 15.04.2001 г., текста на разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП е напълно коректно изписан, а и подсъдимата винаги е била защитавана от професионален защитник, който съгласно Закона за адвокатурата е длъжен да защитава правата и законните интереси на клиента си по най - добрия начин, в т.ч. да го запознава с инкриминираните му правни норми и разяснява тяхното съдържание, доколкото обвиняемия/подсъдимия не разполага със специални юридически познания. По оплакването за допуснато нарушение на материалния закон , релевирано в касационните жалби на подсъдимата С. и на частния обвинител А. Т.. От съществено значение за решаване на въпроса за виновността на подсъдимата и в тази връзка за правилното приложение на материалния закон е пълното ,обективно и всестранно изясняване на релевантните за делото обстоятелства. В конкретния случай тези обстоятелства са свързани със скоростта на движение на процесния автомобил, управляван от подсъдимата непосредствено преди и по време на произшествието; разположението му върху пътното платно към момента на удара с пострадалия велосипедист А. Р.; осветеността на късите светлини на фаровете на автомобила и реалната далечина на видимост спрямо велосипедистите за водачката при конкретните пътни условия; разположението на четиримата велосипедисти на пътното платно /в частност на пострадалия А. Р. /И./ и на св.И. Ч./; скоростта им на движение и разстоянието между тях ; мястото на удара по дължина и ширина на пътното платно; опасната зона за спиране на превозното средство и величината на технически съобразената скорост с далечината на видимост на късите светлини на фаровете ; възможността на подсъдимата от техническа гледна точка да предотврати произшествието при избраната от нея скорост на движение; поведението й след инцидента по оказване помощ на пострадалия. В изпълнение на изискванията на чл.13 и чл.14 от НПК, Пловдивски апелативен съд при повторното въззивно разглеждане на делото е провел обективно, всестранно и пълно изследване на посочените по-горе релевантни обстоятелства, като се е съобразил и с указанията, дадени в отменителното решение на ВКС. Спорните въпроси и недотам изяснените при предходното разглеждане на делото фактически данни са намерили своето убедително разрешение, като относно тях , въззивният съд е изложил подробни и аналитични мотиви. Не може да бъде споделено становището на защитата ,че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.15 от НК. За да е налице случайно деяние е необходимо водачът на МПС не по своя вина да е бил поставен в невъзможност да избегне настъпването на обществено опасните последици / в този смисъл Р 88/85 г. на ІІІ н.о на ВС/. В принципен план , при движение нощно време или при намалена видимост ,скоростта на МПС-то трябва да бъде в съответствие с разстоянието на видимост на светлината на фаровете, с възможност за спиране при появяване на опасност. Когато водач на МПС управлява със скорост, при която опасната зона за спиране е по-голяма от реалната далечина на видимост за конкретните пътни условия при управление на автомобила на фарове, е налице несъответствие между видимостта и възможността за спиране, поради което е изключено приложението на чл.15 от НК. Налице е обилна съдебна практика / ТР 28/1984 г.на ОСНК; Р №3/1976 г. на Пленума на ВС; Р 231/88 г. на ІІІ н.о. на ВС; Р №1167/1976 г. на трето н.о. на ВС; Р№13/1984 г. на трето н.о. на ВС; Р №684 /1984 г. на трето н.о. на ВС и редица други/, в която еднопосочно е прието , че при движение нощно време водачите на МПС-та са длъжни да се движат с такава скорост, която им осигурява сигурно спиране в рамките на осветеното пространство на видимост ,за да могат да предотвратят настъпването на произшествието. Когато скоростта на движение е по-голяма от възможността за спиране в осветеното пространство, опасната зона неправомерно се удължава и това създава условие да не може да бъде възприето пътното препятствие своевременно, когато то се намира в неосветената част на пътя. По настоящето дело, ПТП-то е станало в тъмната част на денонощието, на неосветен път извън населено място, като подсъдимата С. е управлявала автомобила си на къси светлини на фаровете, със скорост от около 84 км/час; опасната зона за спиране при посочената скорост е била около 73,4 метра; движението на двете превозни средства /автомобил и велосипед/ , участвали в произшествието, се е осъществявало в една и съща лента за движение, като към момента на първоначалния контакт надлъжната ос на автомобила е била успоредна или почти успоредна на оста на пътя ,а велосипедът е бил насочен леко наляво под ъгъл 5-7 градуса спрямо оста на пътя ; велосипедът,управляван от починалия Р. е бил без сигнално отразителни и осветителни тела , поради което подсъдимата е могла реално да го възприеме на късите светлини на фаровете на управлявания от нея автомобил от разстояние не по-малко от 48 метра ; за да може да спре преди мястото на удара ,нейната скорост на движение е следвало да бъде около 61-63 км/час и по-малка от нея, т.е тази величина на скоростта е технически съобразената с атмосферните условия и конкретните условия на видимост при движение на къси светлини на превозното средство. При тези данни се налага извод ,че скоростта на движение , избрана от подсъдимата /макар и в рамките на разрешената/ не е съобразена с далечината на видимост при конкретните пътни условия. При движение нощем или при намалена видимост, скоростта следва да бъде намалена до предели, които дават възможност на водача да спре в рамките на осветената от фаровете реална зона на видимост. В случая опасната зона за спиране на автомобила на подсъдимата / около 73,4 м./ е била по-голяма от разстоянието, на което подсъдимата обективно е могла да възприеме велосипедиста в зоната, осветена от късите светлини на превозното средство / около 48 м./, поради което следва заключение, че С. сама се е поставила в невъзможност да предотврати удара, поради това, че не е изпълнил нормативно предписаното й задължение да управлява с такава скорост, която й позволява да спре в зоната на видимостта ,за да може да предотврати произшествието. Движение със скорост от около 61-63 км/час, при конкретната пътна обстановка и условия на видимост, е позволявала на подсъдимата да избегне удара с намиращото се на пътя препятствие -велосипедист. Според настоящият касационен състав консумираното нарушение е по чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП, тъй като липсва съобразяване на скоростта на движение от водача на автомобила с конкретните условия на видимост и именно това е причината за настъпването на съставомерния резултат. Ето защо ,не може да се приеме ,че деянието,осъществено от подсъдимата е случайно по смисъла на чл.15 от НК,в каквато насока е искането на защитата на П. С.. Както беше посочено, ВКС приема, че допуснатото нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на подсъдимата е по чл.20 ал.2 изр.1 от НПК и именно то е в причинна връзка с вредоносния резултат-смъртта на велосипедиста А. Р. /И./.Не е налице нарушение по чл.20 ал.1 от ЗдВП , тъй като произшествието не се дължи на загубата на контрол на управляваното от С. МПС, така както неправилно е приела въззивната инстанция. Контролът, който има предвид разпоредбата на чл.20 ал.1 от ЗДвП е изяснен в съдебната практика /Р 842/75 г.на трето н.о. на ВС; Р №960/80 г. на трето н.о на ВС; Р №164/88 г.на трето н.о на ВС и др./ и представлява владеене на управляваното превозно средство във всяко отношение, и той обхваща всички действия на водача, който засягат не само техническото състояние на ППС и показанията на съответните негови уреди, както и възможността пътното превозно средство да се задвижи само или да бъде задвижено или ползвано от трети лица, както и положението му спрямо останалите участници в движението,спрямо пътя или терена,включително ако се намира в покой. По-новата съдебна практика /Р №222/2014 г. на второ н.о. на ВКС; Р №59/2011 г. на първо н.о. на ВКС/ включва в изискването за непрекъснат контрол на превозното средство и всеобхватното и непрекъснато наблюдение на пътната обстановка и движението на колата по пътя, като в хода на процеса по управление задължава водачите да не отклоняват вниманието си. По настоящето дело обаче, причината поради която подсъдимата не е била в състояние да предотврати ПТП-то,респективно смъртта на починалия Р.,се дължи на обстоятелството,че същата обективно е могла да възприеме велосипедиста като препятствие на пътя от разстояние /48 метра/, значително по-малко от опасната й зона за спиране /около 73,4 метра/.Дали същата късно го е възприела , изобщо не го е видяла или го е забелязала в първия обективно възможен момент, в случая е без значение, тъй като тя не е могла да спре автомобила в зоната на видимостта на късите светлини на фаровете- и това е резултат на избраната от нея скорост, технически несъобразена с видимостта. Ето защо несъобразяването на величината на скоростта с конкретните условия на видимост единствено е в пряка причинно-следствена връзка със съставомерния резултат. На подсъдимата е било инкриминирано както нарушението по чл.20 ал.1, така и това по чл.20 ал.2 от ЗДвП .Налице е и касационна жалба , подадена от частния обвинител с искане за правилно приложение на материалния закон- осъждането на подсъдимата и по чл.20 ал.2 от ЗДвП. При възприетите от възззивната инстанция фактически положения, ВКС приема, че подсъдимата при управление на процесното МПС и причиняване на съставомерните последици е допуснала единствено нарушение на разпоредбата чл.20 ал.2 изр.1 от ЗДвП , а не на това по чл.20 ал.1 от ЗДвП. Касае се до хипотезата на приложение на „закон за същото престъпление“, която не налага изменение на въззивното решение /същото,съобразно разпоредбата на чл.354 ал.2 т.2 от НПК се изменя в случаите на приложение на закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление/ . Ето защо, установеното нарушение на материалния закон подлежи на констатиране единствено в мотивите на настоящето решение. Наред с това е необходимо да се отбележи, че правното положение на подсъдимата С. не се влошава, тъй като става дума за прилагане на закон за същото престъпление /за което е имало обвинение/ и при фактическите обстоятелства, такива, каквито са били възприети от решаващата въззивна инстанция. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание Не са налице основания за промяна размера на наказанието, което подсъдимата следва да понесе за извършеното от нея престъпление. При реализацията на наказателната й отговорност решаващият съд е отчел като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимата, добрите характеристични данни, съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия Р.. Претендираните отегчаващи отговорността обстоятелства от частното обвинение, а именно, поведението на подсъдимата след деянието- стояла на страни, както и липсата на съжаление за извършеното, не са налице. По делото безспорно е установено,че подсъдимата е оказала помощ на пострадалия, което е обусловило и правната квалификация на деянието. Що се отнася до изказването на съжаление за стореното, доколкото С. не признава вина, същата не е длъжна да проявява критичност към постъпката си или съжаление за извършеното ,като това й поведение не може да бъде отчитано в нейна вреда. Действително по време на произшествието е пострадало и още едно лице –св.Ч. ,на когото са били причинени леки телесни повреди /а не средни,така както твърди защитата/,като това обстоятелство следва да бъде отчетено като отегчаващо такова. От друга страна при преценка размера на наказанието, не следва да бъде подминавана и степента на обществена опасност на конкретното деяние, която не е завишена.Това заключение е изводимо от факта, че от инкриминираните три нарушения на правилата за движение по пътищата /чл.20 ал.1 ,чл.20 ал.2 изр.1 и чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП/, подсъдимата е осъществила само едно. Също така, следва да бъдат взети предвид като смекчаващи отговорността обстоятелства семейното положение на подсъдимата-майка на две малолетни деца, факта, че за 19 години правоспособност тя има само едно регистрирано през 2001 г. нарушение на ЗДвП, санкционирано по административен ред, което сочи на дисциплинираност като водач на МПС. На следващо място продължителността на провеждане на наказателния процес / повече от шест години/ също подлежи на преценка при определяне на наказанието. Нарушаване на правото на справедлив съдебен процес по чл.6 т.1 от ЕКПЧ, включващ и разглеждане на делото в разумен срок подлежи на компенсация чрез намаляване на наказанието. При това положение, ВКС приема, че наложеното на С. наказание лишаване от свобода в размер на шест месеца не е явно несправедливо. То не е занижено, тъй като отговаря както на обществената опасност на деянието, на тази на дееца ,а така и на обстоятелствата, които смекчават ,съответно отегчават отговорността. Същото е съобразено и с целите по чл.36 от НК. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №57 от 29.04.2015 г.,постановено по внохд №311/2014 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/