Р Е Ш Е Н И Е № 106 София, 28 февруари 2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при секретар: Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 899/2024 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба, подадена от защитника на подсъдимия И. Г. О., против въззивно решение № 249/15.07.2024 г., постановено по ВНОХД № 247/2024 г. от Софийския апелативен съд. В жалбата и представените в съдебното заседание писмени бележки са заявени всички основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърденията за допуснато нарушение на материалния закон е свързано с това, че неправилно предходните инстанции са приложили чл. 343а, ал. 1 б. „г“ от НК вместо чл. 343а, ал.1, б. „б“ от НК. Като съществени нарушения на процесуалните правила се изтъкват доводи, че първоинстанционният съд е оставил без уважение редица искания на защитата : за неточности и непълноти на обвинителния акт; за отвод на прокурора; за разпит на поемните лица; за отвод на вещото лице Н.; отказ да се назначи нова автотехническа експертиза, както и съдебно- медицинска експертиза за проверка дали са спазени изискванията на Наредба № 1/19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози (Наредба №1/2017 г.); за извършване на следствен експеримент и пр. Второинстанционният съдебен състав е упрекнат в ограничаване процесуалните права на подсъдимия, защото е обявил в закрито съдебно заседание, че не допуска провеждане на въззивно съдебно следствие, както и че в нарушение на чл. 331 от НПК разглеждането на делото във въззивното производство е започнало без доклад. Поддържа се още, че съдът не е дал отговор на възраженията на защитата. В обобщение се изтъква, че разследващите органи и предходните инстанции не са изяснили фактическата обстановка. Наложеното на подсъдимия О. наказание от четири години лишаване от свобода е счетено за явно несправедливо, като се изтъква, че решението на апелативния съд не съответства на съотношението между смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Излагат се подробни аргументи за неправилна оценка на данните, съдържащи се в приложената справка за водач/нарушител, на която е акцентирал апелативният съд и недооценяване на присъстващите смекчаващи обстоятелства, които имат превес. С жалбата са направени алтернативни искания – за оправдаване на подсъдимия О. поради недоказаност на вмененото му деяние; потвърждаване на първоинстанционната присъда в частта по наказанието; или отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание подсъдимият И. О., редовно призован не се явява. Жалбата се поддържа от неговия защитник по изложените в нея доводи и искания. Изтъква, че решението на апелативния съд е неправилно, недоказано, необосновано, а наказанието е несправедливо и представя писмени бележки (писмена пледоария). Частните обвинители А. А. Ш., С. А. Ш. (действащи със съгласието на майка си З. Ш.), З. М. Ш., С. А. Ш., А. Я. Ш. и А. М. К., редовно призовани, не се явяват. Не се явява и техния повереник, редовно призован. Представителят на Върховната прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд – Благоевград с присъда № 39/15.11.2023 г., постановена по НОХД № 366/2022 г., признал подсъдимия И. Г. О. за виновен в това, че на 25.10.2020 г., на второкласен път- ІІ-84 при управление на моторно превозно средство – влекач с прикачено полуремарке, нарушил правилата за движение по чл. 20, ал.1 и чл. 21, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на А. С. Ш. и тежка телесна повреда на А. М. К., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „г“ във вр. с чл.343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б. „б“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК го осъдил на три години лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от пет години. На основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия О. от правото да управлява моторно превозно средство (МПС) за срок от три години. Подсъдимият е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за допуснато нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен единствено по жалба на частните обвинители. С атакуваното по касационен ред решение апелативният съд е изменил първостепенния съдебен акт, като е увеличил наказанието лишаване от свобода от три на четири години и е отменил приложението на чл. 66 от НК; увеличил е и размера на наказанието по чл. 37, ал.1, т. 7 от НК от три години на четири години. Касационната жалба е частично основателна. Преди разглеждането на същата се налага уточнение на рамките на касационната проверка. Предвид установения в НПК касационен контрол върховната съдебна инстанция няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество и да формира нови фактически изводи и собствени констатации за доказаност или недоказаност на обвинението, извън предвидената в чл. 354, ал. 5 от НПК хипотеза, която не е налице. Принципно, както нееднократно е посочвано в съдебната практика, оправдаването на обвиненото лице при първо разглеждане на делото от касационната инстанция е постижимо, ако приетата за установена фактология във въззивното решение не обуславя съставомерно поведение. В разглеждания случай отправеното искане към ВКС да пререши делото по същество, оневинявайки подсъдимия О., е неизпълнимо, доколкото приетите от апелативния съд факти описват извършено от него престъпление. Оплакванията на касатора за несъответствие на обвинителния акт с предписанията на чл. 246, ал. 2 от НПК поради неточности и непълноти в описанието на фактическата обстановка и тези, обусловени от недоволството му към дейността на изготвилия го държавен обвинител, са неоснователни. Прочитът на поставилия началото на съдебната фаза обвинителен документ не показва отклонение от стандарта на чл. 246 от НПК. В неговата обстоятелствена част в необходимата степен са отразени фактите, които са счетени за обуславящи съставомерността на деянието и участието на подсъдимия в него – време, място, начин на осъществяване на инкриминираното деяние, нарушенията на правилата от специалното законодателство, причинената смърт на Ш. и уврежданията на К.. Обвинението е формулирано по начин, който ясно определя предмета на доказване. След като основните съставомерни признаци на деянието по чл. 343 от НК присъстват в акта на прокурора, подсъдимият О. е бил наясно в какво е обвинен и е могъл пълноценно да се защитава срещу предявеното му обвинение. Тезата, развита в писмените бележки, че обвинителният акт е подлежал на връщане, тъй като с него е повдигнато обвинение по чл. 343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б. „б“ от НК, а предходните инстанции са приели правна квалификация по чл. 343а, ал. 1 б. „г“ от НК, е несподелима и не се нуждае от пространна обосновка. Достатъчно е да се посочи, че преквалификацията на деянието по посочения привилегирован състав е изцяло в полза на подсъдимия и в правомощията на решаващите съдебни състави. Недоволството, произтичащо от факта, че държавният обвинител е изготвил обвинителен акт, към съдържанието на който се заявяват претенции, не сочи на незаконосъобразност при осъществяване на поверената на прокурора процесуална функция. Първоинстанционният съд мотивирано е отхвърлил отправеното от защитата искане за отвод на прокурора, защото изпълнението на възложените правомощия на последния не представлява израз на лично мотивирана необективност към съответния обвиняем/подсъдим. Твърденията, отразени в жалбата, за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в голямата си част се отнасят до дейността на първата инстанция, които нарушения според касатора, поставени и на вниманието на въззивния съд, не са получили отговор. В представените писмените бележки като основно процесуално нарушение на втората инстанция е заявеното недоволство от „предварителното принципно отхвърляне на въззивно съдебно следствие, независимо от искането и доводите на защитата на подсъдимия. В тази връзка апелативният съд е упрекнат в ограничаване на процесуалните права на подсъдимия, тъй като с определението от 01.04.2024 г., постановено в закритото съдебно заседание по реда на чл. 327 от НПК, е обявил, че не допуска провеждане на въззивно съдебно следствие. Заседанието, регламентирано в чл. 327 от НПК, за допускане на доказателства има за цел оптимална предварителна подготовка на същинското съдебно заседание. Така въззивният съд може своевременно да прецени направените с жалбата/протеста доказателствени искания и при тяхното допускане да предприеме необходимите действия за обезпечаване на събирането им. Провеждането на това заседание се осъществява и при действието на изискването по чл. 107, ал. 2 във вр. с чл. 13, ал.1 от НПК за служебно събиране на доказателствени материали по почин на съда, когато това се налага за разкриване на обективната истина. Преценката на решаващия второинстанционен състав за допускане на доказателствата (по искане на страните или по служебен почин) е негово суверенно правомощие и изразява вътрешното му убеждение относно необходимостта от разширяване на доказателствената основа чрез събиране и проверка на факти и обстоятелства, относими към предмета на доказване. Казаното в принципен план, отнесено към материалите по конкретното производство, установява, че въззивната процедура е била образувана единствено по жалба на частните обвинители с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Подсъдимият О. и неговата защита не са подавали въззивна жалба срещу постановената първоинстанционна присъда, в чието съдържание да са отразили неизяснени обстоятелства, съответно доказателства, които следва да се съберат и проверят от въззивния съд (чл. 320, ал.1 изр. последно от НПК). В този смисъл не би могло успешно да се претендира, че с постановеното на 01.04.2024 г. определение по чл. 327, ал. 1 от НПК съдът е ограничил процесуалните права на подсъдимия да представя доказателства и да изисква събирането им. Несъмнено, доказателствата могат да бъдат поискани от страните и по-късно в съдебното заседание, тъй като допускането им не е обвързано със срокове, съобразно принципната норма на чл. 107, ал. 4 от НПК. С молба от 23.05.2024 г. защитникът на подсъдимия е отправил искане за събиране на доказателства, която молба е била разгледана в проведеното на същата дата открито съдебно заседание. Съдът е мотивирал своето становище, че не се налага събирането на допълнителни доказателства и е отхвърлил искането за откриване на въззивно съдебно следствие. Възражението в жалбата, основано на този отказ на въззивния съд да допусне исканите доказателства, откривайки съдебно следствие, би могъл да съставлява аргумент за процесуално нарушение, ако това е довело до непълнота на доказателства и така е възпрепятствана възможността за установяване на релевантни факти. В разглеждания случай такова нарушение не е допуснато. Неоснователен е релевираният довод за допуснат процесуален порок поради неуважено от двете инстанции искане за разпит на поемните лица по протоколите за оглед. Твърди се, че поемните лица, присъствали при извършване на огледа от 25.10.2020 г., са избрани от насъбралите се на мястото на произшествие „съселяни“ на починалия при злополуката Ш.. Разпоредбата на чл. 137, ал. 2 от НПК поставя пред избора на поемните лица две отрицателни изисквания – лицата да нямат друго процесуално качество и да не са заинтересовани от изхода на делото. Сам по себе си фактът, че починалият Ш. и поемните лица са били „съселяни“ не е достатъчен, за да се приеме наличие на някаква форма на конфликт на интереси. В контекста на изискването по чл. 137, ал. 2 от НПК тяхното качество не може да бъде поставено под съмнение и със следващото твърдение в жалбата, че те са били сменени с други поемни лица при извършения допълнителен оглед на 26.10.2020 г. Последно посоченото действие по разследване е самостоятелно и в процесуалния закон няма изискване то да се извърши непременно в присъствието на същите поемни лица, макар предметът на огледа (първоначален и допълнителен) да е идентичен. Искането да бъде разпитан специалистът - технически помощник по протокола за оглед от 25.10.2020 г. очевидно не държи сметка за забраната по чл. 118, ал.1 от НПК да бъдат свидетели, участващите в наказателното производство с друго процесуално качество (виж в този см. Р № 303-2017-ІІ, Р № 507-2013- ІІІ, Р № 84-2021-ІІ и др.). Според касатора неправилно предходните инстанции са отхвърлили искането за назначаване на съдебномедицинска експертиза, която да установи дали са спазени изискванията на цитираната в жалбата Наредба № 1/2017 г. при изземването и изследването на кръвните проби от трупа на Ш. и от свидетеля К.. Отказът е законосъобразен, защото става дума за съдебна преценка относно спазване на нормативни изисквания и в тази връзка въззивният съд е дал достатъчни разяснения в решението си. Отправен е укор към предходната инстанция, че с недопускането на следствен експеримент с участието на съда е препятствано преодоляването на противоречията в доказателствените материали. Няма данни, включително и в посочената вече молба, депозирана от защитника във въззивното производство, да е искано провеждането на такова следствено действие. Тоест, налице е оплакване, като отправящата го страна не е генерирала искане пред решаващия въззивен съдебен състав. Съвсем отделен е въпросът, стоял пред първоинстанционния съд по повод отправено пред него такова искане, който го е отхвърлил със законосъобразни мотиви. Възражението за недопускане на поисканата „нова“ автотехническа експертиза не е съпътствано с аргументи, разкриващи позиция, че извършването й би дало нова перспектива към фактите. Именно по искане на защитата е била назначена повторна експертиза, като на експертите е възложено да извършат и допълнителни измервания на параметрите на пътя изрично в присъствието на защитника. В писменото си заключение вещите лица са дали отговор на поставените множество въпроси от защитата, идентични на тези, за които е поискана отново експертна оценка. Ето защо неоснователно е твърдението, че по делото е налице информационен дефицит, съответно необходимост от привличане на допълнително експертно мнение. В жалбата е формулирана претенция, че разглеждането на производството пред въззивния съд е започнало без да са извършени действия по доклад на делото, но не се конкретизира по какъв начин това се е отразило на правото на защита на подсъдимия. При докладването на делото съдията – докладчик огласява информация за същността на постановения съдебен акт, съдържанието на жалбите/протестите и възраженията, както и на допуснатите доказателства. Видно е от материалите по делото, че предварително са спазени всички законови изисквания за размяна на съответните книжа, тъй като постъпилата въззивна жалба на частните обвинители е връчена на подсъдимия и защитата му. Така те са запознати със съдържанието и отправените искания с нея. При това положение дори да се приеме, че не са извършени действия по доклад на делото или същият е бил схематичен, с това не се накърняват съществено процесуалните права на подсъдимия, защото за всички подлежащи на огласяване обстоятелства той и неговата защита са били своевременно уведомени. В допълнение се отбелязва и това, че с молба от 13.05.2024 г., депозирана преди откритото съдебно заседание, защитникът на подсъдимия е поискал да му се предоставят копие от първоинстанционната присъда, от въззивната жалба на частните обвинители, от определението на апелативния съд по чл. 337 от НПК, получаването на които е удостоверил лично. На следващо място се възразява, че атакуваният съдебен акт подлежи на ревизия, тъй като не съдържа отговор на отправените от защитата възражения, с които е оспорвана възможността на база на доказателствата и експертните заключения да се изведе механизмът на автотранспортното произшествие. Съдържанието на въззивното решение не подкрепя подобен прочит. Процесуалният закон не ограничава възможността на подсъдимия и неговата защита, независимо че не са упражнили правото си на жалба, да изразят становище по подлежащите на доказване факти и да ги подложат на собствена интерпретация. Отказът на въззивния съд да възприеме предложените на тази основа техни изводи за цялостния механизъм на транспортната злополука и причините за нейното възникване не нарушава процесуалните изисквания, след като са спазени принципните норми на чл. 13 и чл. 14 от НПК. По ясен и убедителен начин във въззивното решение е даден отговор на поддържаните доводи срещу фактическата правилност на присъдата. При обсъждането на повдигнатите въпроси съдът е посочил какво е приел за установено и въз основа на кои доказателствени материали, като по този начин недвусмислено е обективирал вътрешното си убеждение по фактите. Изложил е аргументи, относими към доказателствената стойност на протокола за първоначалния оглед от 25.10.2020 г. Коректно е приел, че извършената поправка в неговото съдържание на координатите на вписаната спирачна следа от 16 м. спрямо постоянния ориентир и широчината на пътя не е удостоверена съобразно изискванията на чл. 130 от НПК и е изключил възможността така описаната находка да бъде ползвана. Ясно е подчертано във въззивното решение, че тази следа не е използвана от повторната съдебно-автотехническа експертиза (ПСАТЕ) за определяне мястото на удара и за изчисляване на скорости, отстояния и зони. Отговор са получили и възраженията за антидатиране на този протокол, за неудачен избор на постоянен ориентир в огледите, за недоказан произход на материалните следи, констатирани при допълнителния оглед, извършен на следващия ден след произшествието. Апелативният съд е утвърдил позицията на първата инстанция за отсъствието на основания за отвод на вещото лице В. Н., участвал в екипа на назначената в съдебната фаза ПСАТЕ, излагайки допълнителни аргументи. Изтъкнатите в жалбата и писмените бележки претенции за необсъдени възражения, свързани с начина, по който приетите по делото автотехнически експертизи са определили мястото на удара и скоростта на движение на управляваното от подсъдимия О. МПС, са лишени от основание. По делото са назначени и приети две автотехнически експертизи. След изслушването на заключението по назначената в досъдебното производство експертиза, както вече се спомена, по искане на защитата първостепенният съд е назначил повторна експертиза със сходни задачи. Към тази експертиза от страна на защитата са били поставени допълнителни въпроси. В писменото си заключение вещите лица са ги съобразили и са им дали изрични отговори, поради което неубедително е заявеното, че по тези въпроси няма експертно изследване. Апелативният съд не може да бъде упрекнат във формално отношение при оценката и ползването на експертните заключения относно съществените параметри на инкриминираното ПТП. Доводът, че мястото на първоначалното съприкосновение между двете участващи в произшествието МПС (мястото на удара) е определено въз основа на „недоказани твърдения и описания“, е дистанцирано от съдържанието на експертното изследване. Подходът на вещите лица от ПСАТЕ при определяне на мястото на удара е получило своето обяснение в писменото заключение и разясненията, направени от тях в съдебното заседание. Посочени са съответните данни, използвани при определяне на параметрите по дължината и широчината на пътя, наложили и направения извод – мястото на удара е в лявата, насрещна за движението на подсъдимия, лента. Конкретният експертен извод е бил анализиран от първостепенния съд, наред и с показанията на свидетеля К., движещ се след подсъдимия, и възприел отклонението на товарната композиция към насрещната лента, както и с показанията на свидетеля К.. Въззивният съд не е намерил основание за друга, различна трактовка на поставения въпрос, като точно е обследвал конкретните експертните изводи и по двете експертизи. Скоростта на управляваното от подсъдимия МПС в значимите моменти е изследван от експертите по ПСАТЕ поотделно чрез два метода, надлежно обосновани в писменото заключение. Във въззивното решение са изложени съображения за причините, поради които съдът се е позовал на това експертно мнение, определило величината на скоростта на 80, 3 км/ч, което е интерпретирано от съда в правен аспект като нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДП, защото максимално допустимата скорост извън населено място за вида на управляваното от подсъдимия МПС е 70 км/ч. Преценката на съдилищата за качествените характеристики като пълнота, изчерпателност, научна обоснованост на коментираната експертиза, са обусловили становището им да ползват това заключение и въз основа на него, наред с наличните други доказателства, да градят фактическите си изводи относно механизма на инкриминираната пътнотранспортна злополука. Несъгласието на защитата с експертните изводи не компрометира подхода на съдебните инстанции. Не може да се отрече изтъкнатото в жалбата, че на стр. 76 (съобразно отбелязване долу на страницата, л. 83 от ВНОХД, бел. ВКС) апелативният съд е обявил за правилно становището на първата инстанция да оправдае подсъдимия за нарушението по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, а в пар. 3 на същата страница е посочил, че той е нарушил чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Допуснатата непрецизност е налице, но не следва да се разглежда изолирано и извън общия смисъл на изложението.На посоченото място в решението освен цифровото означение на „чл. 20, ал. 2 от ЗДвП“ съдът изрично е уточнил и следното - „загубвайки контрол върху управляваното МПС…“, което уточнение насочва към съдържанието на правилото по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Тоест, очевидно иде реч за допусната техническа грешка в цифровия израз на нарушеното правило, като цялостният прочит на съдебната мотивация не обуславя извод за нееднозначност на вътрешното убеждение на съда по въпроса за приетите от него нарушения на специалното законодателство – тези по чл. 20, ал.1 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Нарушението на материалния закон е обвързано с декларативно заявената претенция, че съдилищата неправилно са ангажирали отговорността на подсъдимия по чл. 343а, ал.1, б. „г“, вместо по чл. 343а, ал.1, б. „б“ от НК, без обаче да са дадени разяснения в тази насока. В отговор на възражението настоящият съдебен състав само ще отбележи, че приложението на чл. 343а, ал.1, б. „б“ от НК препраща към ал.1, б. „в“ на чл. 343 от НК, в която хипотеза престъпният резултат обхваща единствено причиняване на смърт на едно лице. Разглежданият казус попада в хипотезата, която има предвид разпоредбата на чл. 343, ал. 4 от НК – причиняването на смъртта на едно лице (Ш.) е съпътствано с причиняване на телесна повреда на друго лице (К.), поради което и при установените факти за оказана от подсъдимия помощ правилно е приложена нормата на чл. 343а, ал.1, б. „г“ във вр. с чл. 343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б. „б“, от НК – виж напр. Р № 30-2021-ІІІ. Жалбата е основателна единствено в частта й, с която се оспорва справедливостта на наложената на подсъдимия санкция. Изтъкват се доводи, че съдът е дал невярна оценка и преекспонирал значението на данните, съдържащи се в приложената към делото справка за водач/нарушител по отношение на подсъдимия О.. Поддържаните възражения не са лишени от основание. При определяне конкретния размер на наказателната санкция събраната по делото информация за всички аспекти на личността на подсъдимия, включително и тези, определящи го като водач на моторно превозно средство, подлежи на съдебна оценка. Изложеното в атакувания съдебен акт обсъждане в тази връзка се споделя само частично от касационната инстанция. Видно от аргументацията на въззивното решение съдът е намерил за по-голяма относителна тежест в насока на отегчаване на отговорността административните провинения на подсъдимия по ЗДвП. Прегледът на коментираната справка (л. 387 и сл. от НОХД) показва, че наказателните постановления, издавани срещу подсъдимия са петнадесет на брой. Първото административно нарушение е било извършено през 2001 г. и санкционирано с влязло в сила наказателно постановление на 11.04.2002 г., а последното е извършено през 2012 г., санкционирано с влязло в сила наказателно постановление на 21.08.2012 г. - осем години преди деянието. В решението, противно на отразеното в справката, не е разяснено на база кои други данни е прието, че О. е санкциониран с шестнадесет наказателни постановления в периода от 2001 г. до 2017 г., приключващ три години преди инкриминираното деяние, което според съда не определя и значителна давност на нарушенията, а говори за системност. Въззивният съдебен състав е заявил, че вида на част от нарушенията, присъстващи в справката, са еднородни с тези, съставомерни за престъплението по настоящето дело. В тази връзка е отличил, че измежду налаганите на подсъдимия административни санкции четири са за нарушения, свързани с режима на скоростта. Обективният облик на водача обаче не се изгражда единствено въз основа на количествен критерий на нарушенията, без да се изследва тяхната давност. Посочените нарушения, свързани с режима на скоростта, видно от информацията в коментираната справка, са били извършени в период от 2004 г. – до 2006 г. Тоест, близо петнадесет години преди инкриминираното деяние. В досието на подсъдимия като водач съдът е откроил и две нарушения по чл. 179, ал. 2 от ЗДвП, но и те с голяма давност – били са допуснати петнадесет, съответно осем години преди транспортното произшествие (първото през - 2005 г., а другото през 2012 г.). Останалите санкционирани с наказателни постановления нарушения са за неправилно паркиране и престой, управление без поставен колан, нарушения, за които ЗДвП не предвижда друго наказание – чл. 185, и освен тяхната давност, те по естеството си не са предпоставяли непосредствена опасност от транспортно произшествие. Аналогична е оценката и за нарушенията в раздел „фишове“ от справката, в който раздел до деянието са отразени четири налагани на подсъдимия административни наказания. От санкционираните с фиш нарушения актуално е това, осъществено на 18.09.2020 г., на което съдът е обърнал внимание очевидно като такова, свързано с нарушенията по настоящето дело. Коментираното нарушение е по чл. 6, т. 1 от ЗДвП, за което той е санкциониран по чл. 183, ал. 3, т. 5, пр. 1 – „навлиза след знак, забраняващ влизането на съответното превозно средство“. Затова е пресилено да се търси еднородност или свързаност с приетите от съда съставомерни нарушения на правилата за движение. В контекста на утежняващите фактори второинстанционният съдебен състав е коментирал, че предприетото движение от подсъдимия със забранена скорост е пряко свързано с последвалата загуба на контрол върху управлението на МПС. Само за изчерпателност на касационната проверка, макар жалбата да не съдържа конкретни доводи по този въпрос, следва да се припомни съдебната практика за самостоятелния характер на нарушенията, свързани с режима на скоростта – от една страна и отсъствието на постоянно упражняван контрол върху превозното средство по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. В тази насока е разяснявано, че когато изгубването на контрола върху управлението на МПС е резултат от неспазване правилата относно скоростта, извършеното нарушение на правилата за движение е по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП (напр. Р № 160-2010-ІІ, Р № 77-2012-ІІ, Р № 485-2015- ІІ, Р № 46-2019- І). С оглед на изложеното съображенията на апелативния съд за по-значителна тежест на коментираните от него обстоятелства, стоящи в основата на предприетото увеличаване на размера на наказанието лишаване от свобода, подлежат на корекция. Предходното санкциониране на О. по административен ред поначало правилно е отчетено като отегчаващо обстоятелство, но отдадената му тежест от апелативната инстанция е значително надценена, защото не държи сметка за отдалечеността им назад във времето. Коментираните административни нарушения по ЗДвП, допускани от подсъдимия, съответно тяхната давност и конкретната тежест на част от тях, са получили заслужена оценка от първостепенния съд, индивидуализирал основното наказание в размер на три години лишаване от свобода. Така отмерената санкция е над предвидения минимум по чл. 343а, ал.1, б. „г“ от НК, като отразява относителната тежест не само на отегчаващите, но и на смекчаващите обстоятелства в комплекса от фактори, имащи значение при преценката за адекватната наказателна мярка, дължима се на подсъдимия за извършеното престъпление. В обобщение, въззивното решение следва да бъде изменено, като наложеното на подсъдимия О. наказание лишаване от свобода се намали до три години. Размерът на кумулативното наказание лишаване от правото да управлява МПС за срок от четири години, така като е определен от апелативния съд, макар и по съображения, почерпени от чл. 49, ал. 2 от НК, не подлежи на корекция. Според мнението на настоящия касационен състав съчетанието на двете санкции в посочените параметри ще спомогне за постигането на целите, предвидени в чл. 36 от НК. Намаляването на наказанието лишаване от свобода до три години предполага нова преценка на въпросите за необходимостта от ефективното му изтърпяване в затворническо заведение. В разглеждания случай оценката на всички факти, свързани със съществения за приложението на чл. 66 от НК критерий- постижимостта на поправянето на дееца извън условията на затворническа среда, са налице. Характеристичните данни за подсъдимия О. са изцяло положителни. Постоянната му трудова ангажираност, белязана от добра професионална адаптация, баща, полагащ грижи за непълнолетните си деца, както и за децата на жената, с която съжителства, го представят като личност успешно интегрирана в обществото. Не може да се пренебрегне изразеното от него съжаление за настъпилите вредоносни последици, което е израз и на разкаяние за извършеното от него деяние, както и частичното му спомагане за изясняване на обстоятелствата по делото чрез депозирани обяснения. Разгледани комплексно данните за личността на подсъдимия, наред с демонстрираното от него в наказателния процес съжаление за стореното, оправдава положителна констатация, че търсеният от закона поправителен и превъзпитателен ефект е постижим и без да е наложително той да бъде отделян от нормалната социална среда. Този ефект би се постигнал и чрез отлагане на изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода за петгодишен срок, продължителността на който предпоставя сериозен мотив подсъдимият О. да се въздържа от неправомерни поведения. Принудителното му изолиране в местата за лишаване от свобода не е оправдано, тъй като с нищо не би допринесло за неговото поправяне и превъзпитание, а това, както е отбелязвано и в съдебната практика, е основната цел на наказанието, по отношение на която общопревантивната му функция не може да има приоритет. В същото време целите на наказанието по чл. 36, ал.1, т. 3 от НК могат да се реализират и чрез института на условното осъждане, което също оказва възпитателно и предупредително, възпиращо въздействие както върху подсъдимия, така и върху останалите членове на обществото, защото се запазва възможността през целия изпитателен срок наложената санкция да бъде приведена в изпълнение, ако не се мотивира поведение към стриктно спазване на закона. Съществено значение за постигане на целите на индивидуалната и генералната превенция всъщност има и кумулативно наказание по чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 от НК, наложено на подсъдимия, който ще бъде изолиран от участието в движението като водач на МПС за срок от четири години. Налице са законовите предпоставки за отлагане на изпълнението на наказанието три години лишаване от свобода на основание чл. 66, ал.1 от НК за изпитателен срок от пет години в какъвто смисъл следва да се измени въззивното решение. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 и т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 249/15.07.2024 г., постановено по ВНОХД № 247/2024 г. от Софийския апелативен съд, като НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия И. Г. О. наказание от четири години лишаване от свобода на три години и ОТЛАГА на основание чл. 66, ал.1 от НК изпълнението му за изпитателен срок от пет години. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.