Р Е Ш Е Н И Е
№ 126
гр. София, 13.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ГАЛИНА ТОНЕВА
при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор КИРИЛ ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 343/2017 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на адв. Д. М., защитник на подсъдимия Т. Р. К., и на частните обвинители и граждански ищци Е. А. К. и Г. А. К. чрез повереника им адв. П. срещу решение № 63 от 13.02.2017 г. на Софийския апелативен съд (САС), НО, VІ състав, постановено по ВНОХД № 1210/2016 г. по описа на същия съд.
С касационната жалба на защитника на подсъдимия Т. К. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от ЗДвП, като се отправят алтернативни искания за отмяна на атакуваното решение на САС и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане, или намаляване на размера на наложеното му наказание лишаване от свобода, или приложение на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК, а по отношение на кумулативно предвиденото наказание лишаване от права по чл. 343г от НК – отмяната му или намаляването му по размер. Защитникът твърди, че в нарушение на материалния закон в решението на САС била приета погрешна правна квалификация – пияно състояние на подсъдимия, което не било установено по надлежния ред. В тази насока не следвало да вземат предвид резултатите от химическата експертиза, тъй като при изготвянето й били нарушени императивните изисквания на Наредба № 30 – иззетата от подсъдимия кръвна проба не била съхранявана при нормативно изискуемите + 4 градуса. При липса на посочения квалифициращ признак и с оглед оказаната от подсъдимия помощ на пострадалия вярната квалификация на деянието следвало да бъде по чл. 343а, ал. 1, б. „б” от НК. Неправилно било прието, че подсъдимият нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, както и че поведението му било в непосредствена причинна връзка със смъртта на пострадалия А. К.. Въззивната инстанция не взела предвид доводите на защитата, че поведението на подсъдимия било правомерно. За него не съществувала друга възможност освен да направи маневрата наляво, тъй като в противен случай е щял да последва удар с паркирания на пътното платно автомобил. Маневрата по заобикаляне на спрелите превозни средства е била правомерно предприета, след като той се убедил, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението. Пострадалият не бил участник в движението, седял на тротоара с крака на тротоара и не представлявал опасност за движението, а не както неправилно приел съдът, че краката му били на пътната лента. С оглед неправилното възприемане на фактическата обстановка се стигнало до неправилно прилагане на материалния закон, тъй като поведението на подсъдимия било квалифицирано като нарушение на ЗДвП, въпреки че в случая била налице хипотеза на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК.
Решението на САС било постановено при съществени процесуални нарушения, тъй като съдът не разкрил обективната истина в съответствие с разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НК. Несъответствието с процесуалните правила се изразявало във факта, че съдът осъдил подсъдимия въпреки установения от експертизата и неоспорен от никого факт, че пострадалият не бил на пътя, а на тротоара, поради което не представлявал опасност. Не бил коментиран доводът, че това положение на пострадалия представлявало доказателство за съпричиняване на пострадалия към настъпилия вредоносен резултат. Съдът не подложил на анализ и доказателствата, съгласно които нямало изчисления на количеството алкохол, с което подсъдимият управлявал автомобила. В този смисъл съдът се позовал на довода, че употребата на алкохол се установявала с всякакви доказателствени средства, но в случая било съществено, че тези други доказателствени средства (свидетелски показания) не установявали точното количество алкохол от значение за съставомерността на деянието. Недооценен като причина за настъпилото ПТП бил и фактът относно неправомерното паркиране на автомобили на пътното платно, в каквато насока съдът вменил на подсъдимия изисквания, каквито той не бил длъжен да спазва, а именно да съобрази, че при заобикалянето на неправилно паркираните автомобили като единствено възможна спасителна маневра ще прегази обтегнатите на пътното платно крака на неправомерно седящия на тротоара пострадал. Съществено процесуално нарушение представлявало необсъждането в задълбоченост на възраженията и доводите на защитата. САС ги анализирал съвсем бегло и схематично, ограничавайки се с анализа на обвинителните доказателства, което съставлявало нарушение на задължението му да подложи на внимателен анализ всички аргументи на защитата. Било нарушено изискването на чл. 305, ал. 3 от НПК, като по отношение на количеството алкохол съдът приел взаимно изключващи се изводи – от една страна, че то било изчислено в съответствие с Наредба № 30, а от друга – че било установено и със свидетелските показания, на които нямало защо да се позовава, ако е имало точно експертно изчисление. В атакуваното решение нямало мотиви относно размера на наложеното наказание и относно отказа на съда да приложи условното осъждане.
Наложеното наказание било прекомерно тежко, тъй като в случая имало многобройни смекчаващи обстоятелства. Дори и такива да липсвали, нямало основание да се постанови ефективно изтърпяване на лишаването от свобода. Деецът бил с чисто съдебно минало, млад, работещ, с добри характеристични данни, никога не бил имал проблеми с органите на властта, с цялостното си поведение досега бил примерен гражданин, съобразяващ се с обществените правила, осъзнавал изцяло обществената опасност на извършеното деяние, като последствията за него и за семейството му и към настоящия момент били прекалено тежки. Съдът не взел под внимание двойното съпричиняване на вредоносния резултат – от една страна, на водача на паркиралия на пътното платно автомобил „М.”, което наложило извършването на маневра заобикаляне, а от друга страна, на пострадалия К., който в пияно състояние и с висока концентрация на алкохол в кръвта стоял на неразрешено място – на тротоара с крака на пътното платно. Деянието се отличавало с ниска степен на обществената опасност и предвид факта, че подсъдимият направил всичко зависещо от него, за да предотврати удара. Изложените обстоятелства налагали извод за значително намаляване на наказанието по размер и отлагане на изтърпяването му.
В касационната жалба на частните обвинители К. е релевирано възражение за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия К. наказание, като към ВКС е отправено искане да увеличи определеното наказание лишаване от свобода към предвидения в закона за извършеното престъпление среден размер, което да бъде изтърпяно ефективно. Изложени са съображения, че наложеното по отношение на подсъдимия наказание не отговаряло на обществената опасност на деянието и дееца и нямало да постигне целите на чл. 36 от НК. Частните обвинители считат, че съдилищата не отчели в достатъчна степен наличието на квалифициращия признак пияно състояние, който обуславял наказание в по-висок размер. По делото било установена изключително висока концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия, като състоянието на алкохолно опиване било единствената причина той да не може да контролира управлявания от него автомобил и да не може правилно да преценява пътната обстановка и адекватно да съобразява поведението с нея.
В качеството си на граждански ищци жалбоподателите чрез повереника си молят да бъдат увеличени предявените от тях граждански искове до пълния им размер от по 100 000 лева. При правилно установени обективни данни във връзка със състоянието на гражданските ищци следствие извършеното престъпление съдът немотивирано и без да изложи съответни аргументи отхвърлил частично гражданските им претенции в нарушение на чл. 52 от ЗЗД.
В съдебно заседание на касационната инстанция касаторът Т. К. и защитникът му адв. Д. М. поддържат изложените в касационната им жалба съображения, а по отношение на касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци изразяват становище, че е неоснователна.
Касаторите частни обвинители и граждански ищци Е. К. и Г. К. и техният повереник адв. П. молят да бъде уважена касационната им жалба, а по отношение на касационната жалба на подсъдимия изразяват становище, че е неоснователна.
Представителят на ВКП дава заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила в наказателноосъдителната част, а на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 от НПК да бъде изменено, като се увеличи размера на присъденото за неимуществени вреди обезщетение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 5164 от 07.10.2016 г., постановена по НОХД № 373/2015 г., Благоевградският окръжен съд (БлОС), НО, ІІ състав, е признал подсъдимия Т. Р. К. за виновен в това, че на 26.12.2013 г., в [населено място], [община], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил м. „М.”, модел *** с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на А. Г. К., като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б”, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на три години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 59, ал. 1 вр. чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС, а на основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК го е лишил от право да управлява МПС за срок от четири години, като го е оправдал по обвинението деянието да е осъществено при нарушение на разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП. Съдът е осъдил подсъдимия Т. К. да заплати на Е. А. К. и на Г. А. К. сумите от по 70 000 лева за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 26.12.2013 г. до окончателното изплащане на сумите, като е отхвърлил гражданските искове в останалата им част до пълния им предявен размер. С присъдата си съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски в размер на 3 317,89 лева, държавна такса върху уважената част на гражданските искове в размер на 5 600 лева, както и разноските на частните обвинители и граждански ищци в размер на 500 лева.
По жалби на защитника на подсъдимия К. и на повереника на частните обвинители и граждански ищци К. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 1210/2016 г. по описа на САС, НО, VІ състав, като с атакуваното решение № 63 от 13.02.2017 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 и чл. 338 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на БлОС, като е намалил наложеното на подсъдимия К. наказание лишаване от свобода на три години, а в останалата част – я е потвърдил.
Касационните жалби на защитника на подсъдимия и на частните обвинители и граждански ищци са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, съответно, т. 3 и т. 4 от НПК; в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок; срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
По същество и двете жалби са неоснователни.
С оглед естеството на посочените в тях касационни основания, настоящият съдебен състав разгледа на първо място доводите на защитника адв. Д. М., тъй като те се отнасят до всички основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК, докато възраженията на повереника адв. П. са свързани само с касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, и с гражданската част на присъдата, които оплаквания по принцип следва да се прецененяват само при законосъобразно установена в процесуален план фактология на деянието и вярната му и точна квалификация.
В този сезиращ документ приоритетно е развито касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, като касаторът е наблегнал върху допуснатите според него нарушения на материалния закон във връзка с квалификацията на инкриминираното деяние по чл. чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б”, пр. 1 от НК, както и във връзка с оценката на поведението на подсъдимия като несъобразено с правилата на чл. 21, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. При внимателния прочит на съдържанието на жалбата в тази й част обаче е видно, че защитникът черпи аргументи в подкрепа на тезата си за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт изключително въз основа на твърденията си за неправилно установяване на фрагменти от фактологията на инкриминираното деяние, преди всичко от оспорените по същество фактически положения относно състоянието на алкохолно опиянение, в което се е намирал подсъдимия в момента на деянието, както и относно точното местоположение на пострадалия А. К. на пътя.
В този контекст, на първо място, следва да се припомни последователно отстояваното разбиране на ВКС, че не разполага с правомощие да проверява фактическата необоснованост на присъдата и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Поради това изведените от САС фактически констатации, както и достоверността на доказателствените източници, с които те са аргументирани, не подлежат на преразглеждане в касационното производство. При обсъждането на оплакванията на защитника ВКС може само да провери спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на относимите към предмета на доказване обстоятелства. Затова, независимо от предпочетения от жалбоподателя начин на структуриране на касационната жалба, настоящият съдебен състав отначало ще обсъди посочените в раздел ІІ възражения за допуснати процесуални нарушения.
Съобразявайки изложените принципни постановки, ВКС намери, че при разглеждането и решаването на настоящото наказателно дело не се констатира наличие на съществени процесуални нарушения. В хода на събирането и проверката на доказателствата въззивният съд стриктно е спазил регламентирания процесуален ред, като не е допуснал основания за ревизия на проверявания съдебен акт. Доказателствените материали по делото са оценени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на приетите фактически положения. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, съдът задълбочено е проверил изцяло първоинстанционната присъда на БлОС, съобразил е в пълнота събраните от първата инстанция доказателствени материали, направил е собствен пълноценен анализ на цялостната доказателствена съвкупност, обсъдил я е в съгласие с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, в резултат на която аналитична дейност аргументирано се е съгласил с изведените от окръжния съд фактически констатации.
Въз основа на инкорпорираната доказателствена маса от фактическа страна в съдебните актове на предходните инстанции еднозначно е прието, че на 25.12.2013 г. вечерта подсъдимият Т. К. и пострадалият А. К. били на тържество в дома на Г. А. в [населено място], където и двамата употребили алкохол. Към 3:30 ч. – 4:00 ч. на 26.12.2013 г. пострадалият К. си тръгнал пеш по [улица]в посока към центъра на селото. Срещу дом № ** (отляво за посоката му на движение към центъра), пред който имало два паркирани автомобила, той седнал на тротоара с крака върху платното за движение. Междувременно по същата улица и в същото направление към дома си потеглил с автомобил и подсъдимият К., управлявайки превозното средство със скорост около 60 км/ч. Приближавайки дом № **, водачът видял седящия отляво пострадал, но без да се погрижи за безопасността му предприел маневра заобикаляне на паркираните автомобили. С висока скорост той започнал маневрата от дясната лента, в която се движел, навлязъл в лявото платно в близост до левия тротоар, като с предната лява част на лекия автомобил ударил седящия там пострадал и го прегазил. След удара колата се придвижила на около 20 м. напред по посока на движението си и спряла.
Св. Г. К., живущ в дом № **, чул силния шум от удара и погледнал през прозореца. Видял, че подсъдимият слиза от шофьорското място на спрелия автомобил, и го попитал какво става, а подсъдимият отговорил, че на улицата има човек. Св. К. излязъл, разпознал лежащия на платното за движение окървавен пострадал и съобщил за инцидента на тел. 112. В това време подсъдимият преместил автомобила си още нагоре, в близост до дома си, и се върнал на местопроизшествието. Обяснил на междувременно спрелия там св. И. П., че някой е бил пострадалия. Тъй като линейката се бавела, св. К., придружен от приятелката си св. Г. Б. и подсъдимия, транспортирал със своята кола пострадалия К. в болницата в [населено място]. Там, независимо от оказаната му медицинска помощ, след няколко часа пострадалият починал следствие получените при ПТП смъртоносни увреждания.
В светлината на претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК с пространното изложение на касатора са оспорени само фактите относно пияното състояние на подсъдимия и местонахождението на пострадалия на пътя.
Съгласно констатациите в атакувания съдебен акт в 6:30 ч. на 26.12.2013 г. на подсъдимия бил връчен талон за медицинско изследване на кръвта. В 6:40 ч. в ЦСМП – Р. му била взета кръвна проба, изследвана по газхроматографския метод, като в кръвта му било установено съдържание на етилов алкохол в концентрация 1,04 %о. Възраженията на защитника на жалбоподателя К. срещу процесуалната дейност на въззивния съд по установяване на това фактическо положение са неоснователни. В разрез с категоричната доказателствена основа се твърди, че констатациите в протокола за химическа експертиза № 11 от 02.01.2014 г. незаконосъобразно били ползвани като достоверна база на определяне на точната алкохолна концентрация в кръвта на подсъдимия към момента на деянието, тъй като при съхраняването на кръвната проба на подсъдимия били допуснати нарушения на Наредба № 30 от 27.06.2001 г. за реда за установяване употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачи на моторни превозни средства (обн. ДВ, бр. 63 от 17.07.2001 г., изм. и доп., бр. 23 от 17.03.2006 г.), които останали извън вниманието на съда. Аналогични възражения за допуснато нарушение на Наредба № 30 са били изтъкнати и пред въззивния съд, който в решението си (стр. 17) ги е отхвърлил с точни и законосъобразни доводи. Въпреки обстоятелството, че още първоинстанционният съд много обстойно се е занимал с този въпрос (стр. 13 – стр. 14 от мотивите по НОХД № 373/2015 г.), САС повторно е проверил всички доказателствени материали, касаещи това фактическо положение, преценил ги е поотделно и в общата им съвкупност, интерпретирал ги е напълно коректно според техния действителен смисъл и съдържание. Поради това при изясняването на въпроса за концентрацията на етилов алкохол в кръвта на подсъдимия съдебните състави на САС и БлОС не са допуснали отклонение от принципа за разкриване на релевантната фактология по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Резултатите на газхроматографското изследване няма как да бъдат дискредитирани със съображението на касатора, че кръвната проба била неправилно съхранявана при температура – 4 Со, а не при указаната в Наредба № 30 температура от + 4 Со. Подобно изискване действително е залегнало в чл. 14 от цитирания нормативен акт, като от протокола за химическа експертиза се изяснява, че в случая кръвната проба е била съхранявана в хладилник при температура по-ниска от + 4 Со. Констатираното несъответствие обаче не води автоматично до извод за негодност на изследваната проба. Настоящата инстанция споделя съществения довод, изтъкнат от въззивния съд, че при специализираното изследване не е бил констатиран разложителен процес. Това обстоятелство свидетелства за редовно съхранение, което не е накърнило годността на пробата. Трябва да се акцентира, че отклонението от предписанията на чл. 14 от Наредба № 30/2001 г. (и то в насока на по-ниска, а не по-висока от + 4 Со температура) не опорочава неизбежно резултата от кръвното изследване. Нарушенията на изискванията на Наредба № 30/2001 г. нямат абсолютно значение, като във всеки конкретен случай следва да бъдат преценявани от гледна точка на тяхната същественост – обективното им отражение върху качествения и количествения състав на кръвната проба и нейния произход. В практиката си ВКС е имал повод многократно да изтъква, че такава последица поначало биха могли да имат съществени нарушения, следствие на които се създава съмнение в годността на пробата, вероятност за манипулиране на съдържанието й, неяснота по въпроса от кое лице изхожда същата и т. н. В настоящия случай събраните доказателствени материали изясняват категорично и безспорно обстоятелствата, че изследваната проба е на същото лице, от което е била взета кръвта; че пробата е била надлежно иззета съгласно изискванията на Наредбата и окомплектована с необходимата документация; че не са били установени данни опаковката да е била нарушена и/или да не е била оформена според предписанията на Наредбата; преди всичко – че съдържанието на пробата е било запазено и годно за изследване. При такива данни за съда не съществува никакво основание да се усъмни в годността на пробата.
Освен всичко изложено дотук предходните инстанции законосъобразно в процесуален план не са игнорирали показанията на свидетелите К. А. и И. П., които непосредствено са възприели обстоятелствата относно консумацията на алкохол от страна на подсъдимия и вида на употребения от него алкохол по време на тържеството. (Че още с пристигането си подсъдимият е носел бутилка с ракия, от която е пиел, а след това пил и от ракията на домакините). Все в същия смисъл, полицейският служител св. Р. К. е изяснил, че по-късно, когато вече откарали пострадалия до болницата в Р. и се намирали пред ЦСМП, той усетил, че подсъдимият мирише на алкохол. Комплексният анализ на съдържащите се в посочените доказателствени източници факти по категоричен начин обуславя извода за употребата на алкохол от страна на подсъдимия и то в установената при химическото изследване на кръвта му концентрация на етилов алкохол от 1,04 %о. Въззивният съдебен състав, както и първоинстанционният, са се позовали на гласните доказателствени средства не защото са се усъмнили в съдържащата се информация в протокола за химическото изследване, а заради пълнотата, всестранността и обективността на доказателствения анализ. Резултатите от кръвната проба в комплекс с показанията на очевидците максимално детайлно, последователно и убедително обрисуват поведението на подсъдимия преди деянието, включително употребата на значително количество концентриран алкохол преди да предприеме управлението на автомобила си. При това следва да се маркира още, че концентрацията на етилов алкохол 1,04 %о е била установена в кръвната проба на подсъдимия към момента на вземането й в 6:40 ч., почти три часа след деянието и след преустановяването на консумацията на алкохол. Макар на досъдебното производство да не е било установено чрез експертиза и в обвинителния акт да не са залегнали констатации относно точната концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия в по-ранния релевантен период – към момента на деянието, алкохолното съдържание тогава със сигурност е било по-високо от 1,04 %о, тъй като в темпорално отношение моментът на катастрофата е по-близък до момента на консумацията на алкохол при празненството.
Настоящият състав на ВКС намира за неоснователни и възраженията на защитника относно твърдяната неправилна оценка на доказателствата във връзка с местоположението на пострадалия К. към момента на пътното произшествие. По отношение на това фактическо положение застъпената от защитата позиция е поначало двусмислена и вътрешно противоречива. За настоящия съдебен състав е непонятно какви именно твърдения поддържа касаторът, защото в жалбата, от една страна, се твърди, че „пострадалият се е намирал седнал с крака на тротоара, а не на пътната лента”, „не е бил в насрещната лента”, „не е бил на пътя, а на тротоара” (стр. 6 и стр. 7 от касационното дело). От друга страна, се поддържа наличие на съпричиняване с оглед местонахождението на пострадалия на неразрешено място – „неправомерно седящ на тротоара [с крака], които е обтегнал на пътното платно”, „на тротоара, като краката му са на пътното платно” (стр. 8 и стр. 10 от касационното дело). Ако според жалбоподателя пострадалият се е намирал на тротоара, то точно това е мястото, предназначено за движение на пешеходци, като в такъв случай не може да се обсъжда каквото и да е съпричиняване от негова страна. Ако ли пък подсъдимият и защитникът му твърдят, че пострадалият е бил седнал на тротоара, но с крака на платното за движение, то не става ясно в какво се състои недоволството им, доколкото установената от въззивния съд фактология включва именно такава фактическа констатация за позиционирането на пострадалия на пътя. Касационната инстанция не дължи отговор на неясни възражения, тъй като не може и не следва да тълкува волята на жалбоподателя. Във връзка с обсъжданото фактическо положение може само да се отбележи, че то също е прието напълно изрядно от процесуална гледна точка. На стр. 10 – стр. 16 от решението на САС местоположението на пострадалия е подробно обсъдено, като съдебният състав с основание се е солидаризирал със заключението на първата инстанция, че пострадалият е седял на левия тротоар (считано за посоката на движение към центъра на селото) със спуснати на платното за движение крака. Трябва да се отчете, че в тази насока БлОС е осъществил предмета на доказване с изключителна прецизност, като умело е използвал специалните знания на вещите лица, изготвили заключения по съдебномедицинска експертиза на веществени доказателства, съдебномедицинска експертиза на веществени доказателства по метода на ДНК-профилиране, комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, допълнителна комплексна експертиза, трасологична експертиза. Видът, разположението и характеристиките на травматичните увреждания по тялото на пострадалия, както и топографско-анатомичната съпоставка на констатираните при аутопсията наранявания на пострадалия, ръста му и съответстващите части на автомобила с повреди и/или с установени петна от кръв са обусловили заключение за приседнало положение на тялото на пострадалия към момента на удара върху бордюра с височина 12 см. с изнесени напред крака и дясно рамо към момента на удара. Въз основа на комплексна преценка на констатациите и научните изводи на експертите съдът е очертал и точни параметри на мястото на удара – по дължина на пътното платно – 25-25,50 м. от приетия при огледа на местопроизшествието ориентир, а по широчина на пътното платно около 0,30 – 0,50 м. от левия бордюр. Тези данни показват, че ударът е настъпил на уличното платно, в левия му край, считано за посоката на движение на автомобила на подсъдимия, а този факт пък определя извод, че краката на подсъдимия са се намирали на платното.
В заключение може да се обобщи, че от гледна точка на процесуалната законосъобразност на изготвения съдебен акт на САС не съществуват причини за критика към въззивния съдебен състав. Атакуваното решение и първоинстанционната присъда заслужават висока оценка, тъй като са изчерпателно аргументирани. Съдържанието на съдебните актове в пълна степен е съобразено със заложените в чл. 339, ал. 2 от НПК и, съответно, в чл. 305, ал. 3 от НПК стандарти, поради което възражението за липса на мотиви е незащитимо. Нито едно обстоятелство от значение за правилното решаване на делото не е убягнало от инстанциите по фактите, поради което логическата дейност при формирането на вътрешното убеждение на съдилищата може да бъде безпрепятствено установена, а е и напълно обезпечено правото на страните да узнаят въз основа на какви именно съображения са формирани крайните изводи по същество.
При установената фактическа обстановка, направените от САС основни правни изводи са правилни. На първо място, водачът се е движил в нарушение на забраната на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП с 60 км/ч. вместо с пределно допустимата за населени места скорост от 50 км/ч. Седящият на тротоара пешеходец с изнесени на платното за движение крака, както и последователно паркираните автомобили в дясната част на пътното платно, съвсем не са се появили като критична опасност в опасната му зона за спиране. По делото е установено, че това разстояние в конкретната обстановка и условия (в тъмната част на денонощието, при сух асфалт, на права отсечка без ограничения за видимостта, слабо осветяващо, но работещо улично осветление) възлиза на 48-49 км/ч. При сравнение с осветената зона от късите светлини на автомобила, осигуряваща видимост на разстояние 50-55 м., се налага извод, че водачът е имал техническа възможност да предотврати ПТП със своевременно активиране на спирачната система на автомобила. Вместо това той е предприел несъответни на законовата регламентация действия по отклонение от праволинейното си движение, в случая, заобикаляне на паркираните автомобили отляво. Отклонението на управлявания от подсъдимия К. лек автомобил наляво от дясната лента, в която се е движил, считано за посоката към центъра на селото, навлизането му с необосновано високата скорост (превишена) в мислената лява пътна лента (с оглед отсъствието на хоризонтална пътна маркировка), където на левия бордюр с крака на платното е седял пострадалият, и последвалият фатален удар върху пешеходеца се дължат също на неправомерното поведение на подсъдимия. С извършената от него целенасочена манипулация с волана наляво в нарушение на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП е била осъществена неправомерна маневра за заобикаляне на паркираните на улицата пред дом № 59 леки автомобили. При предприемането на маневрата касаторът не е положил никакви усилия да гарантира безопасността на пострадалия, въпреки същият е бил обективно видим в осветената зона от късите светлини на автомобила и водачът реално го е възприел.
Не може да се приеме, че в случая се касае до случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК, тъй като подсъдимият не е изпълнил предписанията на правилата за движение, изискващи спиране на превозното средство при възникнала опасност за движението, а при предприемане на маневра – да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението и да се съобрази с тяхното положение, посока, скорост. Както се е произнасял многократно ВКС, случайно деяние би било налице само при липса на допуснати нарушения от водача, когато опасността възникне в опасната зона за спиране и го постави в невъзможност да я предотврати.
Приетите фактически положения не подкрепят и претенцията на защитника за предприета в разглеждания казус от водача т. н. „спасителна маневра”, тъй като за него не съществувал друг вариант, освен да направи отклонението наляво, защото в противен случай е щял да катастрофира в паркирания на пътното платно автомобил. Липсват основания поведението на подсъдимия К. да бъде квалифицирано като извършено при крайна необходимост, изключваща обществената опасност на деянието по смисъла на чл. 13, ал. 1 от НК. В тази насока съдебната практика последователно се придържа към даденото с ТР № 106-83-ОСНК разбиране, че спасителна маневра с изменение посоката на движението се предприема от водач на моторно превозно средство в опасната зона за спиране за предотвратяване настъпването на общественоопасни последици. Тя е правомерна, само когато водачът се намира в състояние на крайна необходимост и се предприема, за да се спасят живота и здравето на хора, като при извършването на деянието се уврежда имущество. Водачът не може да се позовава на крайна необходимост и носи наказателна отговорност, ако в резултат на извършената от него маневра се причини смърт или телесна повреда на лица, които не са участвали в създаването на опасността.
На последно място, правомерност на поведението на подсъдимия К. не се обуславя от отсъствието на качеството „участник в движението” по отношение на пострадалия, както незаконосъобразно твърди защитникът, наблягайки на обстоятелствата за конкретното му местонахождение – „извън пътя”, седнал на тротоара, с оглед което не представлявал опасност за движението. Подобно разбиране е в разрез с легалната дефиниция на понятието „участник в движение”, залегнала в § 6, т. 28 от ДРЗДвП – „ всяко лице, което се намира на пътя и със своето действие или бездействие оказва влияние на движението по пътя”, каквито са „водачите, пътниците, пешеходците, както и лицата, работещи на пътя”. Термините „път” и „пътно платно” също са недвусмислено изяснени от закона – § 6, т. 1 и т. 7 от ДРЗДвП. В настоящия казус, без съмнение, пострадалият К. се е намирал на пътя, на пътното платно (седял е на тротоара) с крака, навлизащи в платното за движение. С оглед на това той безусловно е имал качеството на участник в движението, в частност на пешеходец съгласно чл. 107 от ЗДвП, като с неправомерното си разположение частично на пътното платно е представлявал опасност за движението на подсъдимия от момента, в който обективно е могъл да бъде възприет в осветената от късите светлини на автомобила зона.
Въз основа на тези съображения настоящата инстанция изцяло споделя правните изводи на предходните съдебни състави. В съгласие със закона и съдебната практика САС и БлОС са направили законосъобразен извод за извършено от подсъдимия Т. К. престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „б”, пр. 1 вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Поведението на дееца се субсумира под състава на посоченото престъпление с оглед състовомерния резултат – смърт на пострадалия А. К., както и заради наличието на квалифициращия признак пияно състояние.
ВКС се солидаризира и с изводите на САС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия К.. В тази насока са неоснователни както претенциите на защитника му, така и възраженията на повереника на частните обвинители. При проверката на атакуваното въззивно решение не се констатират нарушения на правилата за определяне на наказанието по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, нито наличие на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Окончателно отмерените по отношение на касатора наказания – три години лишаване от свобода и четири години лишаване от правоуправление на МПС – са справедливи и съобразени с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на подсъдимия К. законосъобразно е определена при условията на чл. 54, ал. 1 от НК при значителен превес на смекчаващите обстоятелства в минимума на предвидените в чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 от НК санкционни рамки, като адекватно е отчетено същественото значение на смекчаващите обстоятелства. Липсва явна и очевидна диспропорция между конкретизираните от въззивния съд по вид и размер наказания с обществената опасност на деянието и дееца, която да е обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на значимите за отговорността на дееца фактори. Изтъкнатите в касационната жалба на защитника смекчаващи обстоятелства са взети предвид при конкретизирането на срока на определените му наказания, като на стр. 21-22 от атакуваното решение са изложени обстойни съображения, които не съществува необходимост да бъдат преповтаряни. Законосъобразно е отчетено значението на допълнително приетото от въззивния съд съпричиняване с оглед допуснатото от пострадалия нарушение на чл. 108, ал. 1 от ЗДвП, правилно преценено като смекчаващо обстоятелство, което е обусловило намаляване на наказанието лишаване от свобода с шест месеца. Сборът на смекчаващите обстоятелства обаче не е от естество да доведе до приложение на правилата на чл. 55 от НК. Броят и относителната им тежест не формират действителна съвкупност от многобройни такива, а сред тях липсва и отделно обстоятелство, което по значение да бъде оценено като изключително, нито пък са налице основания да се изведе правен извод, че и най-лекото предвидено от закона наказание би се явило прекомерно тежко за подсъдимия.
По отношение на констатираната необходимост от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода САС с основание е отчел, че наложените на подсъдимия санкции с наказателни постановления (4 броя) по административнонаказателен ред за нарушения на правилата за движение, както и наложената му административна глоба по реда на чл. 78а от НК за транспортно престъпление (също извършено в пияно състояние) го очертават като рисков и некоректен водач, който пренебрегва изискванията за безопасност, и спрямо когото по-леките санкции не са изиграли възпираща роля. Съществено е и важното значение на нарушените правила за безопасността на движението, сочещи че подсъдимият сериозно и безотговорно е подценил пътната обстановка. Тези обстоятелства не позволяват по-снизходително санкциониране на дееца и изключват приложението на условното осъждане, което не би постигнало адекватна реализация на нито една от целите на наказанието, предвидени в чл. 36 от НК.
В контекста на застъпеното по-горе становище на настоящия съдебен състав за справедливост на наложените на подсъдимия К. наказания за извършеното престъпление, доводите на частните обвинители Комарови за утежняване на отговорността му се явяват неоснователни. Основното конкретно оплакване на техния повереник е за недооценяване в достатъчна степен на квалифициращия признак на престъплението, а именно пияното състояние на дееца. Доколкото е елемент от състава на инкриминираното престъпление, съгласно чл. 56 от НК то не може да бъде отчетено като отегчаващо обстоятелство. Относително завишената конкретна концентрация на етилов алкохол в кръвта на подсъдимия в рамките на приетото пияно състояние по своята тежест и значение не може да бъде противопоставена на значителния брой смекчаващи обстоятелства, които категорично преобладават както по брой, така и тежест (чистото му съдебно минало, младата възраст, добрите характеристични данни, изразеното съжаление за случилото се, трудовата му ангажираност, съпричиняването от страна на пострадалия).
В заключение може да се обобщи, че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия К. въззивният съд е отчел всички индивидуализиращи особености на случая и е постигнал необходимия баланс между посочените в чл. 36 от НК цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието.
Не са налице твърдените от повереника на касаторите Е. К. и Г. К. пороци в гражданската част на атакувания съдебен акт. Гражданските им претенции са уважени за сумите от по 70 000 лева за всеки от ищците, като са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от 100 000 лева. Тъй като обезщетение се дължи само за действително понесените морални болки и страдания, първостепенният и въззивният съдебни състави законосъобразно са изследвали въпроса дали ищците са понесли неимуществени вреди от деянието, като са му дали верен отговор. Отчетено е, че Е. и Г. К. са преживели най-тежкия житейски удар – неочакваната и нелепа смърт своя син. Между него и родителите му са съществували близки отношения на родителска и синовна обич, материална и морална взаимна подкрепа. Гражданските ищци са преживяли силни душевни мъки и страдания следствие невъзвратимата загуба на сина си, а и за в бъдеще като негови родители ще продължават да търпят такива. Съгласно критерия на справедливостта паричният еквивалент на понесените от ищците морални болки и страдания правилно е определен на сумите от по 70 000 лева за всеки от тях, като по същество, макар и без изрична мотивировка, е приспаднато съпричиняването на вредоносния резултат от страна на самия пострадал с оглед предприетото от него противоправно поведение. С оглед тези аргументи касационната инстанция намира, че в гражданската част на атакуваното решение не са допуснати процесуални нарушения, а материалният закон е приложен точно.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 63 от 13.02.2017 г., постановено по ВНОХД № 1210/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, VІ състав.
Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. |