РЕШЕНИЕ № 230 София, 12 юли 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесети април две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1907 по описа за 2009 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд от 04.08.2009 г. по гр.д. № 403/2009, с което е отменено решението на Пловдивския окръжен съд от 16.01.2009 г. по гр.д. № 3324/2007, като са уважени частично предявените искове по чл. 200 КТ и е отхвърлен предявеният регресен иск по чл. 54 ЗЗД срещу причинителя на вредата. Обжалването е допуснато поради противоречивото разрешаване на материалноправните въпроси за правното значение на споразумението с причинителя на вредата и на плащането от застрахователя за отговорността на отговорния за действията на причинителя, за правното значение на тези обстоятелства за регресната отговорност на прекия причинител на вредата, както и за справедливостта на размера на обезщетението за вреди от причинена смърт на близък човек. По поставените материалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че пострадалият от деликт има вземане за обезщетение за причинените вреди. Задълженият по това вземане е причинителят на вредата съгласно чл. 45 ЗЗД. В зависимост от конкретните правоотношения било на причинителя, било на пострадалия, било на жертвата с трети лица е възможно за тези лица да възникне отговорност за изплащането на пострадалия на част или цялото дължимо от причинителя обезщетение. Независимо от основанието, пораждащо отговорността на третите лица, те отговарят за чуждо поведение или за вреди, причинени от друг (тяхната отговорност е гаранционно-обезпечителна), поради което пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера, дължим от причинителя, а третото лице, изплатило обезщетението на пострадалия има регрес към причинителя, освен ако от договорните отношения между причинителя и третото лице не следва друго. Когато трети лица отговарят за деяние на причинителя – негов работодател по чл. 49 ЗЗД или застраховател по чл. 226 КЗ), те отговарят само за това, което дължи причинителят. Затова по иска, предявен срещу кой да е от тях ответникът има интерес да привлече останалите като трети лица помагачи, за да им предяви регресните си права, които зависят от съдържанието на договорната им обвързаност с него (например причинителят ще отговаря пред работодателя си ограничено или пълно според условията на трудовия договор, а застрахователят – пред изплатилия обезщетение причинител или работодател според условията на застрахователния договор и причинителят може да отговаря пред изплатилия обезщетение застраховател, ако причинителят е действал умишлено). Никой от тримата не може да се освободи от отговорност пред пострадалия поради осъждането на някой от другите. Те могат да се освободят от отговорност само чрез възражение за плащане, тъй като само плащането погасява вземането на пострадалия. Що се отнася до размера на обезщетението, определеният от съда размер не обвързва лицата, които не са били конституирани като страни по делото, но работодателят и застрахователят могат да противопоставят на пострадалия решението срещу причинителя, ако той претендира от тях по-голямо обезщетение, така като поръчителят може да противопостави на кредитора решението срещу главния длъжник, доколкото кредиторът претендира нещо повече от това, за което е осъден главният длъжник. Когато пострадалият е постигнал спогодба с причинителя, тя не може да обвърже неговите работодател и застраховател, но те могат да я противопоставят на пострадалия, доколкото той претендира от тях нещо повече. Спогодбата на пострадалия с работодателя на причинителя и с неговия застраховател не обвързва неучаствалите в нея нито може да бъде противопоставена от тях, но такава спогодба съдържа извънсъдебно признание на пострадалия, че това са действителните вреди, за които обезщетяването е пълно. Признанието трябва да бъде ценено с оглед на всички обстоятелства по делото, ако пострадалият претендира от друг по-големи вреди. Когато трето лице отговаря за претърпените вреди – работодател пред пострадалия работник или работодател пред близките на загинал работник по чл. 200 КТ, той отговаря за вреди, причинени или за които отговаря друг (т.е. и неговата отговорност е гаранционно-обезпечителна), поради което пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера, дължим от причинителя, а работодателят, изплатил обезщетението на пострадалия винаги има регрес към причинителя и отговорните за неговото деяние. Затова по иска, предявен срещу работодателя по чл. 200 КТ, той има интерес да привлече причинителя и неговите работодател и застраховател като трети лица помагачи, за да им предяви регресните си права. Работодателят не може да се освободи от отговорност пред пострадалия поради осъждането на някой от другите. Той може да се освободи от отговорност само чрез възражение за плащане, тъй като само плащането погасява вземането на пострадалия. Казаното по-горе за действието на съдебното решение и спогодбата между пострадалия и причинителя или някое от другите отговорни лица важи в пълна степен и за отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. Определеният от съда размер не обвързва работодателя по чл. 200 КТ, ако той не е бил конституиран като страна по делото, но той може да противопостави на пострадалия решението срещу причинителя, ако той претендира от него по-голямо обезщетение. Когато пострадалият е постигнал спогодба с причинителя, тя не може да обвърже работодателя по чл. 200 КТ, но той може да я противопостави на пострадалия, доколкото той претендира нещо повече. Спогодбата на пострадалия с работодателя на причинителя и с неговия застраховател не обвързва неучаствалия в нея нито може да му бъде противопоставена, но такава спогодба съдържа извънсъдебно признание на пострадалия, че това са действителните вреди, за които обезщетяването е пълно. Признанието трябва да бъде ценено с оглед на всички обстоятелства по делото по чл. 200 КТ, ако пострадалият претендира по-големи вреди (вж. и решение № 204/04.07.2011 на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение по гр.д. № 220/20210). Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че прекият причинител на вредите е признат за виновен за смъртта при трудова злополука на наследодателя на истците, които са сключили споразумение със застрахователя за размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на пострадалия от престъплението, всекиму по 25.000 лева, като всеки от истците е получил от застрахователя по гражданска отговорност по 25.000 лева, но отговорността на работодателя е отделна, поради което и той е осъден да заплати обезщетение по още 10.000 лева на всеки, което, наред с получено от застрахователя обезщетение, което покрива всички неимущестени вреди на истците. Прекият причинител на вредите не отговаря пред работодателя за присъдената разлика, тъй като отговорността на работодателя, макар и да произтича от същото ПТП, се основава на други правоотношения. Правилно въззивният съд е приел, че прекият причинител на вредите е признат за виновен за смъртта при трудова злополука на наследодателя на истците, които са сключили споразумение със застрахователя за размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на пострадалия от престъплението, всекиму по 25.000 лева, като всеки от истците е получил от застрахователя по гражданска отговорност по 25.000 лева. Също правилно съдът е приел, че споразумението на пострадалите със застрахователя на дееца не урежда отношенията между пострадалите и ответника, но в нарушение на съдопроизводствените правила не е преценил с оглед на всички обстоятелства по делото съдържащите се в споразумението извънсъдебни признания на истците, че заявените пред застрахователя вреди са всички действителни вреди и полученото от тях обезщетение по 25.000 лева ги обезщетява напълно; и в нарушение на материалния закон е приел, че истците са претърпели по-големи вреди и съответно им се дължи по-голямо обезщетение. Също в нарушение на материалния закон въззивният съд е приел, че работодателят, изплатил обезщетение по чл. 200 КТ няма регресни права към причинител на увреждането, но в случая това е без значение, тъй като главният иск е неоснователен и следователно обратният не може да бъде разгледан. Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено в частта по главните искове и обезсилено в частта по обратния, а предявените главни искове – отхвърлени от касацинната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК. На ответника по делото А. у., П. следва да бъдат присъдени всички разноски по делото в размер на 8.724,00 лева. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решението на Пловдивския апелативен съд от 04.08.2009 г. по гр.д. № 403/2009 в осъдителната част. ОТХВЪРЛЯ предявените от И. Г. К., Д. Г. К. и М. Г. К. от [населено място], [община] срещу А. у., П. искове за общо 30.000,00 лева обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 200 КТ със законните лихви на основание чл. 86 ЗЗД. ОБЕЗСИЛВА решението на Пловдивския апелативен съд от 04.08.2009 г. по гр.д. № 403/2009, поправено с решение от 14.10.2009 г. по същото дело в частта, в която е отхвърлен обратния иск на А. у., П. срещу Я. Й. Й. от [населено място], Пловдивска област. ОСЪЖДА И. Г. К., Д. Г. К. и М. Г. К. от [населено място], [община] да заплатят на А. у., П. сумата 8.724,00 лева разноски по делото. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.