Ключови фрази


1

6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е


№ 304

гр.София, 20.04.2022 г.
в и м е т о н а н а р о д а


Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети април две хиляди и двадесет и втора година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
АНЕЛИЯ ЦАНОВА


като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N5006 описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 24.06.21г. по гр.д. №200/2021г. на ОС Сливен, с което е отхвърлен иск с предявен на основание чл.422 ГПК.
Жалбоподателите- Б. Г. Б. и В. Д. Ш., чрез процесуалния си представител поддържат, че съдът се е произнесъл по правни въприси в противоречие с практиката на ВКС и актове на Конституционния съд и СЕС, които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Молят да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът – С. З. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвъдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от Б. Б. и В. Ш. искове предявени при условията на чл.422 ГПК да бъде признато за установено, че С. К. дължи по отделно на ищците суми в размер на 6175 лв., представляващи неплатена рента по договор за аренда за земеделска земя от 11.04.2016 г.
Установено е, че между страните в производство е налице валидно сключен договор за аренда на земеделска земя на дата 11.04.2016 г., с нотариална заверка на подписите с per. № 4263 от 11.04.2016 г. на нотариус Н. С. с per. № 123 от Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията [населено място] с вх. № 2452 от 12.04.2016 г., акт 239, том I, дв.вх. № 2454. Срокът на договора е 7 стопански години, считано от 01.10.2016 г. , като по силата на същия на ответника е предоставена за временно и възмездно ползване земеделска земя с обща площ от 113.068 дка в землище Ч., [община], обл. Сливен.
Установено е, че на 12.12.2019 г. ищците са подали заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 3 ГПК срещу С. К. - земеделски производител, по което е образувано ч.гр.д. № 6900/2019 г. на РС - Сливен, като съдът е издал заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ответника в настоящото производство, като го е осъдил да заплати на ищците следните суми: за кредитора Б. Б. : 6175,20 лева – Ѕ от общата главница, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 12.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата; вкл. и разноските по делото в размер на 443,55 лева, от които 123,55 лева държавна такса и 320 лева адвокатско възнаграждение, а за кредитора В. Ш. : 6175,20 лева – Ѕ от общата главница, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 12.12.2019 г. до окончателното изплащане на сумата; вкл. и разноските по делото в размер на 443,55 лева, от които 123,55 лева държавна такса и 320 лева -адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 414 ГПК е депозирано възражение, а в срока по чл. 415 ГПК след указания е предявена и искова молба, по която е образувано и настоящото производство.
Въззивният съд е приел, че между страните по делото са сключени общо четири договора за аренда на земеделска земя, като плащанията по тези договори са били извършвани от трето лице – „ БГ Плант“ ООД и че за периода 2017г. – 2019г. на ищците са били издължени всички суми по договорите за аренда. По делото е прието заключение на съдебно-икономическа експертиза , която при отговора на въпроса за размера на задължението по процесния договор, е даден отговор, че в периода 2017г. – 2019г. на ищците са били преведени 55 352 което е в повече с 43 001,58лв и тази сума на практика покрива задължението и по останалите договори за аренда, като общо дължимата сума е в размер на 57 299,94лв. или извършените плащания по четирите договора са с 1947, 94лв. по – малко, но според вещото лице по единия от договорите поначало не може да се определи точния размер на обработваемата площ и съответно дължимата аренда.
Съдът не е приел за основателно възражението на ищците, че постъпилите суми са били за погасяване на неустойки по чл.19 и чл. 20 от процесния договор за аренда, а именно че при забава на арендно плащане арендаторът дължи на арендодателя лихва от 1% за забава върху дължимата сума за всеки ден на забавата до заплащането на задължението, както и когато арендаторът не изпълнява задълженията си по договора той дължи неустойка в размер на двукратния размер на арендната цена за съответната година, а освен това той дължи арендната цена и лихвата за забава за всеки ден на забавата. Прието, е че нито в заповедното производство, нито в исковото не са претендирани вземания за неустойка, а като допълнителен мотив е посочено, че уговорените клауз са и нищожни.
Предвид изложените съображения съдът е приел, че предявените искове при условията на чл.422 ГПК са неоснователни.
В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: следва ли съдът при постановяване на решението, да изследва в цялост твърдяното плащане от третото неучастващо в процеса лице, или може да приеме плащането като безспорен факт и да отхвърли исковете, без да изследва плащането в цялост и да прецени неговата същност и значение за изхода на делото, следва ли съдът сам да преценя поредността на погасяване на задълженията, въпреки че една от страните е посочила, че е спазвала поредността в чл. 76 ЗЗД, а другата не е възразила, може ли съдът да препраща към начина на претендиране на сумите в заповедното производство, като не съобрази последващите твърдения на ищеца в исковата молба и съдебното дирене, следва ли заявителят в заповедното производство да заявява изрично, че вземането е формирано от няколко компонента(главница, лихва за забава и разноски) и да навежда твърдения до заповедния съд, каква част от вземането е погасено с постъпило плащане преди входиране на заявлението, или следва да претендира само реално дължимото, с оглед предшестващите преди това плащания, вземане, което е погасено преди подаване на заявление по чл. 417 ГПК, но свързано с главното задължение, следва ли да бъде описано в това заявление и следва ли да бъде претендирано. Поддържат, че е налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По въпроса следва ли съдът при постановяване на решението, да изследва в цялост твърдяното плащане от третото неучастващо в процеса лице, или може да приеме плащането като безспорен факт и да отхвърли исковете, без да изследва плащането в цялост и да прецени неговата същност и значение за изхода на делото съдът се е произнесъл в съотвествие с практиката на ВКС. В правната теория и съдебната практика се приема, че съгласно чл.73,ал.1 всяко задължение може да бъде изпълнено от трето лице, дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес от личното изпълнение на длъжника. Приема се, че изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил и след изпълнението кредиторът, не може да иска нищо повече от длъжника, тъй като тази облигационна връзка престава да съществува - тя е погасена от изпълнението - в този смисъл е решение № 400 от 20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1756/2014 г. на - IV г.о. В случая не е налице отклонение от посочената практика, доколкото между страните в производството е налице облигационно правоотношение породено от договор за аренда, съгласно който арендодателите предоставят на арендатора за временно и възмездно ползване земеделска земя, като арендатора следва да заплати на арендодателите уговорената наемна цена. Дължимата рента по договор за аренда в настоящия случай е платена от трето лице, което обстоятелство е установено по делото. В настоящия случай страните не са уговорили задължението на арендатора да бъде погасено само и единствено него, следователно решението не е постановено в противоречие с практиката на ВКС.
По въпроса следва ли съдът сам да преценя поредността на погасяване на задълженията, въпреки че една от страните е посочила, че е спазвала поредността в чл. 76 ЗЗД, а другата не е възразила втория формулиран от касаторите въпрос също не е налице основание за допускане на касационно обжалване.С ТР по тълк.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата разяснения по приложението на чл. 76, ал.2 ЗЗД и в т.1 на същото е прието, че когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл.76, ал. 2 ЗЗД. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че при плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл.76, ал.1, изр.2 и изр.3 ЗЗД и на чл.76, ал.2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение, а след него следващото по обременителност задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по възникване задължение в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко от тях в реда по чл.76, ал.2 ЗЗД. В настоящия случай ищците – касатори са формулирали искане да бъде признато за установено, че ответника им дължи суми в размер на по 6175,20 лв. представляващи неплатена наемна цена по договор за аренда за стопанската година 2016/2017 г. и 2017/2018 г. По отношение на възраженията, че въззивния съд не се е произнесъл по искането за присъждане на акцесорното задължение за неустойка по договора за аренда следва да се подчертае, че в исковата молба ищците не са заявили подобни претенции против ответника, за което е била налице процесуална възможност за ищците.
При произнасяне по въпросите може ли съдът да препраща към начина на претендиране на сумите в заповедното производство, като не съобрази последващите твърдения на ищеца в исковата молба и съдебното дирене, следва ли заявителят в заповедното производство да заявява изрично, че вземането е формирано от няколко компонента(главница, лихва за забава и разноски) и да навежда твърдения до заповедния съд, каква част от вземането е погасено с постъпило плащане преди входиране на заявлението, или следва да претендира само реално дължимото, с оглед предшестващите преди това плащания, вземане, което е погасено преди подаване на заявление по чл. 417 ГПК, но свързано с главното задължение, следва ли да бъде описано в това заявление и следва ли да бъде претендирано съдът също се е съобразил в практиката на ВКС. В т. 2б от Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че отговаря на изискванията по чл.410, ал.2 вр. чл.127, ал.1, т.4 ГПК заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, когато в заявлението не са подробно посочени обстоятелствата, от които произтича вземането, но същите могат да се извлекат от представения към заявлението документ по чл.417 ГПК. В настоящия случай въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, доколкото в заявлението по чл. 417 ГПК, а по късно и в исковата молба ищците са формулирали петитум да бъде установено, че ответника им дължи ренти по договор за аренда за стопанските 2016 и 2017 г. В нито един момент ищците не са предявени вземания произтичащи клаузите по чл. 19 или 20 от договора от 2016 г.
Така установената практика не е неправилна и не се налага да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК за нейното коригиране.
Не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване тъй като жалбоподателите не сочат конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие с актове на Кенституционния съд или СЕС.
При изложените съображения за недопускане на касационното обжалване, настоящият състав намира искането за присъждане на разноски за основателно на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.Към отговора на касационната жалба е представен договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 1060 лв. е заплатено в брой.
По изложените съображения, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 75 от 24.06.2021 г. по в.гр.д. № 200/2021 г. по описа на ОС – Сливен.

ОСЪЖДА Б. Г. Б. и В. Д. Ш. и да заплатят общо на С. З. К. сумата в размер на 1060 лв. - съдебноделоводни разноски, сторени в касационна инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: