9 Р Е Ш Е Н И Е № ....212............ гр. София, 5 юни 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Спас Иванчев при секретар Мира Недева и в присъствие на прокурора Антони Лаков, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 400 / 2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. Г. П., чрез защитника му адвокат М. Д. от АК – [населено място], срещу решение № 462 от 22 декември 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 3-ти състав, по внохд № 1027/2014 година, с което е потвърдена присъда № 314 от 25 октомври 2013 година на Софийския градски съд, НО, 27-ми състав в частта й, касаеща извършеното от подсъдимия И. П. престъпление по чл. 294, ал. 1 от НК. В жалбата се твърди, че решението на въззивния съд е постановено при допуснати необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила в дейността на съда по оценка и анализ на доказателствената съвкупност, което е ограничило правото на защита на подсъдимия П. и е довело до неправилно приложение на закона при ангажиране на наказателната отговорност по повдигнатото му обвинение. Направените възражения сочат на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или оправдаване на подсъдимия П. по повдигнатото му обвинение. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим И. Г. П. не участва лично, редовно призован. Представлява се от защитника си - адвокат Д., която поддържа жалбата при релевираните в нея отменителни основания и отправени до съда искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Настоящата касационна проверка е втора поред в производството по делото, след отмяна с решение № 316 от 03. 11. 2014 на ВКС, ІІІ НО, по нд № 1101/2014 година, на постановена от въззивния съд нова присъда по внохд № 185 / 2014 година, в частта, с която подсъдимият П. е оправдан по обвинението по чл. 294, ал. 1 от НК. С решението на ВКС делото е върнато в тази му част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за изпълнение на дадените от ВКС указания, по реда на чл. 355 от НПК, по приложението на закона. Това обстоятелство предпоставя проследяване на процесуалното развитие на делото с оглед очертаване на рамката на настоящата касационна проверка. Първоинстанционният съд е признал подсъдимия И. Г. П. за виновен в това, че на 31. 10. 2010 година, в [населено място], е спомогнал непълнолетният В. В. В., извършил престъпление по чл. 115 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК, да избегне и да бъде осуетено наказателно преследване за това престъпление, без да се е споразумял с него преди да е извършил самото престъпление, поради което и на основание чл. 294, ал. 1, предл. 1 и 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, му е наложил наказание от една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил при условията на чл. 66 от НК за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Зачел е предварителното задържане на подсъдимия П. и му е възложил направените по делото разноски от досъдебната и от съдебната фаза на процеса, като го е осъдил за заплащането им съответно в полза на СГС и на МВР. Със същата присъда е осъден и непълнолетният тогава В. В. В. за извършеното от него на същата дата и същото място престъпление по чл. 115 във вр. чл. 18, ал. 1 във вр. чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК по отношение на пострадалия В. Г. П., като му е наложено наказание две години лишаване от свобода, при отложено изтърпяване за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. В производство, инициирано по жалби на двамата подсъдими, е извършена въззивна проверка по внохд № 185/2014 година по описа на САС и е постановена нова присъда само по отношение на подсъдимия И. П., с която същият е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 294, ал. 1 от НК. В останалата й част, по отношение осъждането на В. В., първоинстанционната присъда е потвърдена. Новата въззивна присъда е атакувана по касационен ред с протест на прокурор при Апелативна прокуратура – [населено място], само в частта относно оправдаването на подсъдимия П. по повдигнатото му обвинение, с искане за отмяната й в тази част и връщане на делото за ново разглеждане. В останалата част, която има характеристиките на въззивно решение за потвърждаване на първоинстанционната присъда, въззивният съдебен акт е оспорен от В. В., при ангажиране в касационната жалба на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. С молба на подсъдимия В. и неговия защитник от 12. 06. 2014 година, подадена по посоченото по-горе нд № 1101/2014 година на ВКС, ІІІ НО, касационната жалба е оттеглена. В съдебно заседание пред ВКС на 18. 09. 2014 година, касационното производство по отношение на В. е прекратено с определение. От тази дата присъдата е влязла в сила за този подсъдим. Въпреки че подаденият касационен протест относно оправдаването на подсъдимия П. не е поддържан от представителя на Върховната касационна прокуратура в същото съдебно заседание, съставът на ВКС го е намерил за основателен по същество и е постановил посоченото по-горе решение № 316/ 03. 11. 2014 година, с което е отменил новата въззивна присъда в оспорената с протеста част и е върнал делото за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото е постановено атакуваното сега по касационен ред решение, с което първоинстанционната присъда по отношение на осъждането на подсъдимия П. за престъпление по чл. 294, ал. 1 от НК, е потвърдена изцяло. Подадената срещу това решение касационна жалба е допустима, тъй като с нея се оспорва съдебен акт, подлежащ на касационен контрол при условията на чл. 346, т. 1 от НПК, подадена е от лице, което има право на това съгл. чл. 349, ал. 1 от НПК и в срока по чл. 350, ал. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия П. е неоснователна. Заявените в жалбата касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, се подкрепят с доводи, относими по-скоро към обосноваността на фактическите констатации на въззивния съд, която е извън предмета на касационния контрол. Жалбата съдържа недоволството на подсъдимия от оценката на доказателствените източници, в т. ч. гласните, както и личната му преценка на тяхната доказателствената стойност, поради което пледира за недоказаност на обвинението по смисъла на чл. 303 от НПК. В съдебното заседание пред ВКС акцентът в пледоарията на защитата по съществото на делото е поставен върху извършения от въззивния съд доказателствен анализ, който защитата намира за опорочен поради игнориране на част от доказателствените източници, а това е довело до ненадлежно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите от предмета на доказване. Твърди се също, че данните по делото сочат на доброволен отказ от опит за довършване на престъплението. Заявена е и прекомерна продължителност на производството, извън стандартите за разумност на срока за провеждането му, което позволява обсъждане на хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК или намаляване на наложеното на подсъдимия П. наказание. При така очертаната рамка на настоящата касационна проверка, съставът намира за необходимо да отрази следните констатации и предварителни бележки: Както вече бе отбелязано, настоящата касационна проверка е втора поред в производството по делото. Отменителното решение на ВКС, ІІІ НО, съдържа конкретни съображения по фактите и по правото и съответни указания по приложението на материалния закон (л. 38 от касационното дело). ВКС е имал повод да вземе отношение по това, че задължителни указания на касационната инстанция са всички нейни становища по въпросите, предвидени в закона, независимо дали те са израз на съгласие или несъгласие с проверяваното решение. Решението на ВКС е влязло в сила и е задължително за всички, вкл. и за настоящия касационен състав. Поради това, при по-нататъшното разглеждане на делото, никой не разполага с възможност да оспори прилагането на закона, освен в хипотезата на чл. 355, ал. 1, т. 2 от НПК – когато се установят други фактически положения, която хипотеза в случая не е налице. По идентичен начин стои въпросът и относно претендирани съществени нарушения на процесуалните правила, ако те са обсъдени от предходния касационен съдебен състав и са отхвърлени като неоснователни - при последващото разглеждане на делото те няма как да получат различен отговор, освен ако на вниманието на следващия въззивен състав са поставени за първи път възражения за други нарушения на процесуалните правила от вида на тези по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. В конкретния случай, оспорената сега доказателствена обезпеченост и надлежност на доказателствените източници е била извън обсъждането на предходния касационен съдебен състав, което е напълно обяснимо с оглед изхода на делото за подсъдимия П. към онзи момент и с оглед съдържанието на касационния протест. Поради това, настоящата проверка за правилното приложение на закона (както и за справедливостта на наложеното наказание), може да бъде извършена само след констатации за отсъствие на нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото наличието им би злепоставило изводите на решаващия съд по фактите. Проверката, извършена сега от третата инстанция констатира, че в процесуалната дейност на въззивния съд по проверка на обстоятелствата от предмета на доказване, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Известно е, че мотивите към постановения съдебен акт обективират вътрешното убеждение на съда и когато те са аналитични и убедителни, страните и контролните инстанции могат да проследят начина, по който то е формирано. В основата на осъждането на подсъдимия П. са поставени фактите, изведени основно от гласните доказателствени източници – най-вече показанията на свид. М., който е очевидец на инкриминираното деяние, на свидетелите Ал. Г. и Ст. Д. – полицейски служители, пристигнали на мястото на престъплението в момента на извършването му, както и на свидетелите Н. Г. и Д. от втория полицейски патрул. Съдът е кредитирал за достоверност показанията на свид. М., съпоставени и с приобщените показания от съдебния му разпит на досъдебното производство, като не е имал никакви основания да откаже да стори това, доколкото тези показания са последователни и безпротиворечиви (л. 172, т. 1 от нох дело). Известни пропуски в съобщените от него факти пред съда свидетелят е обяснил с изминалия период от време, като е заявил цялостно поддържане на показанията си от съдебния разпит (пак там, л. 179). Свидетелите – полицейски служители, посочени по-горе, са разпитани относно възприетите от тях първоначални обяснения на подсъдимите и на свид. М., дадени още на мястото на престъплението. Тези свидетели не са разследващи органи, не са извършвали процесуално-следствени действия по смисъла на НПК, поради което не е била налице процесуална пречка за тяхното свидетелстване за обстоятелства, които лично са възприели. В конкретния случай, това са били първоначално дадените от тримата участници в инцидента сведения, вкл. на осъдения В. за намушкването от него на пострадалия П., както и на подсъдимия П. за изхвърлянето от него на ножа, държан от В. непосредствено след извършеното от него посегателство. Съдът не е имал причини да откаже използването на показанията на свидетелите – полицейски служители като доказателство за инцидента, за поведението на тримата участници непосредствено при приключването му и за съобщеното от тях относно протичането му. Това е така, защото тези показания не са третирани като доказателства, а като доказателствени средства. Те са възпроизвели доказателствения факт – предпроцесните изявления на тримата за съпричастност към извършеното, като двама от тях впоследствие са придобили качеството на обвиняеми. Този доказателствен факт е производно доказателство и е включен в процеса не с цел да бъдат подменени първични доказателства, а с оглед тяхната проверка. Показанията на посочените свидетели (л. 154 - 172, т. 1 от нох дело) са оценени от предходните съдебни инстанции по действителното им съдържание и съобразно останалите доказателства по делото. По реда на чл. 281, ал. 4 от НПК са приобщени депозираните от свидетелите Д., Г. и Д. показания на досъдебното производство, като те се поддържат изцяло от тях, а незначителните пропуски и несъответствия са обяснени с изминалия продължителен период от време. ВКС в настоящия си състав не констатира игнориране или превратност в доказателствената дейност на въззивния съд, проведена в рамките на производството единствено по отношение на подсъдимия П. и с оглед обвинението по чл. 294, ал. 1 от НПК. В резултат на тази си дейност въззивният съд не е установил различни фактически положения. Към надлежно установените по делото факти в рамките на обвинението, за което производството е било висящо пред него, съдът е изпълнил дадените му задължителни указания по приложението на закона и е изложил убедителни правни съображения за това. С влязлата в сила присъда по отношение на В. В. е признато, че същият сам е нанесъл ударите с нож на пострадалия П.. При положение, че не е участвал в опита за убийство на пострадалия П., действията на подсъдимия П. по укриване на ножа осъществяват елементите от състава на престъплението по чл. 294, ал. 1 от НК. Като е приел това и е утвърдил осъждането на подсъдимия П. по това обвинение, въззивният съд не е нарушил закона и е изпълнил дадените му в този смисъл указания по прилагането му. Доколкото жалбоподателят оспорва ангажирането на наказателната си отговорност като цяло, ВКС извърши проверка и на параметрите и тежестта на тази отговорност, макар касационната жалба да не съдържа конкретни доводи в тази насока, а възражение за това е само маркирано в становището на защитата по съществото на делото. При тази проверка ВКС констатира, че по отношение на подсъдимия П. са налице обстоятелства, които могат да бъдат преценени като многобройни смекчаващи отговорността му такива, а именно: подсъдимият не е осъждан и по делото няма данни за негови предходни противообществени прояви, към момента на извършване на престъплението същият е навършил пълнолетие едва преди няколко месеца, което несъмнено сочи на неутвърдена все още ценностна система и психо-емоционална устойчивост, ангажиран е с продължаване на образованието си във висше учебно заведение, а настоящата му проява може да бъде определена като инцидентна в рамките на поведение, поначало съобразено с нормите на закона и морала. Що се касае до довода на защитата за прекомерна продължителност на наказателното производство срещу подсъдимия П., извън стандартите за „разумност”, то той може да бъде преценен като неоснователен. Известно е, че обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени в рамките на преценката за „разумност” на срока, са конкретни за всеки отделен случай и са свързани с фактическата и правна сложност на делото, поведението на компетентните власти, процесуалното поведение на обвиняемия/подсъдимия. Периодът, който се преценява, е от привличането в качеството му на обвиняем, което в настоящия случай е станало на 01. 11. 2010 година, до произнасяне на присъдата по основателността на обвинението на 25. 10. 2013 година. Вярно е, че отмяната на въззивния съдебен акт, повторното разглеждане на делото от въззивна и от касационна инстанция и пр., не биха могли да бъдат приписани на държавата, респ. на нейните компетентни органи в светлината на изискването на чл. 6, т. 1 от ЕКПЧОС за разумност на срока на наказателно преследване срещу гражданите. Но е факт и това, че в един сравнително продължителен период от време (почти пет години) осъденият е търпял негативите и ограниченията, неизбежно произтичащи от положението му на обвиняем и подсъдим, до окончателното приключване на наказателното производство срещу него. При тези данни, наказанието на подсъдимия П. следва да бъде определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК, тъй като справедливостта на отговорността му би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание, а то е лишаване от свобода без специален минимум, което следва да бъде заменено с пробация, съдържаща двете задължителни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК – задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител, при периодичност на срещите два пъти седмично. Срокът на наказанието съдът определя при минимално предвидения в разпоредбата на чл. 42а, ал. 3, т. 1 от НК, а именно – шест месеца. ВКС намира, че така наложеното на подсъдимия П. наказание в достатъчна степен ще окаже своето възпиращо и възпитателно въздействие и ще изпълни целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК. В този смисъл следва да бъде изменен атакуваният въззивен съдебен акт. Претендираното от жалбоподателя оправдаване по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено, тъй като надлежно установените по делото факти не сочат на тяхната несъставомерност по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 462 от 22 декември 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, 3-ти състав, по внохд № 1027/2014 година, като намалява наложеното на подсъдимия И. Г. П. наказание и му налага наказание пробация, включващо пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК – задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител, с периодичност два пъти седмично, всяка от мерките за срок от шест месеца. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.